Теодор Драйзер
Американска трагедия (9)

IX

Дойде денят на интересната вечеря, на която присъстваше и Клайд. Тя се състоя при Фрисел, както му беше казал Ратърър. И сега Клайд, на дружеска нога вече с всички тези младежи, беше в най-весело настроение. Като си помислеше за новото положение в живота! Едва преди няколко седмици беше съвсем сам, без нито един приятел, кажи-речи, без нито едно познато момче на света! А ето сега, тъй скоро след това, отива на тази чудесна вечеря с тази интересна компания.

И според илюзиите на младостта заведението му се видя далече по-интересно, отколкото беше в действителност. То почти не надминаваше хубав евтин ресторант от по-стария американски тип. По стените му бяха гъсто накачени снимки на артисти и артистки с автографите им, наред с афиши от най-различни времена. Благодарение на превъзходната, общо взето, храна, да не говорим за приветливостта на сегашния управител, то беше станало свърталище на гастролиращи артисти, политици, местни търговци, а подир тях на пъстро множество хора, стремящи се винаги към онова, което с нищо не се отличава от добре познатите им места.

Тези момчета, дочули някой и друг път от файтонджии и шофьори на таксита, че това било едно от най-добрите заведения в града, бяха го избрали за всекимесечните си вечери. Отделна порция струваше тука от шестдесет цента до един долар. Кафето и чаят се сервираха само в кани. Човек можеше да получи каквито пожелае напитки. Вляво от входа към главната зала имаше по-тъмно помещение с нисък таван и с камина, в което след вечеря се оттегляха само мъже, седяха, пушеха и четяха вестници и именно тази стая будеше най-голямо възхищение у момчетата. Когато се хранеха там, те се чувстваха някак по-възрастни, по-умни, по-важни — истински светски мъже. И Хеглънд, и Ратърър, към които сега Клайд се беше много привързал, както и повечето от другите, бяха съгласни, че в целия Канзас сити няма друго толкова хубаво заведение.

И тъй в този ден, след като получиха на пладне заплатата си и свършиха работа в шест часа вечерта, те се събраха пред хотела, на ъгъла до дрогерията, в която Клайд на времето беше питал за работа, и във весело и шумно настроение потеглиха към ресторанта: Хеглънд, Ратърър, Пол Шил, Дейвис Хигби (също пиколо), Артър Кинсела и Клайд.

— Чухте ли за номера, който оня тип от Сейнт Луис изигра на хотела? — попита Хеглънд тайфата, когато всички тръгнаха. — Телеграфира миналата събота оттам да запазят салон, спалня и баня за него и жена му и поръчва да сложат цветя в стаите. Джими, портиерът, който държи ключовете, ей сега ми го разправи. После пристига тук и се записва с момичето си като мъж и жена, пък да знаете какво парче е това момиче! Аз ги видях. Хей, момчета, защо не ме слушате? После в сряда, след като престоял тук три дена и в канцеларията започнали малко да се съмняват в него — обеди и вечери в стаята и така нататък, слиза долу и казва, че жена му трябвало да се върне в Сейнт Луис и нямал нужда от апартамент, една стая му стигала, та можели да преместят неговия куфар и нейните чанти в новата стая, докато стане време за влака. Ама куфарът съвсем не е неин, а негов, ясно? И тя не заминава, изобщо не знае нищо за това. Заминава той. После се измъква и оставя нея с куфара в стаята. И без пукната пара, ясно? Сега я държат нея и куфара й, а тя реве и праща телеграми на приятели, пък сметката е — свят да ти се завие. Можете ли да си го представите? Пък и цветята! Рози! И шест пъти ядене, поръчано в стаята, и пиене към него също!

— А, да, знам за кого разправяш — възкликна Пол Шил. — Аз съм им носил горе пиене. Видя ми се, че има нещо мръснишко у него. Много беше мазен и гръмогласен. И ми пусна само едно десет цента.

И аз си го спомням — обади се Ратърър. — Изпрати ме да му донеса всички чикагски вестници в понеделник и ми даде само десет цента. Видя ми се като мошеник.

— Както и да е, хубаво ги извози той — заговори пак Хеглънд. — А сега се мъчат да изкарат парите от нея. Какво ще кажете, а?

— Тя ми се видя на не повече от осемнайсет или двайсет години, ако има и толкова — намеси се Артър Кинсела, който не беше казал нищо досега.

Ами ти видя ли някого от тях, Клайд? — попита Ратърър; той беше склонен да покровителства и поощрява Клайд и да го включва във всичко.

— Не — отговори Клайд. — Трябва да съм ги пропуснал. Не си спомням да съм видял нито единия, нито другия.

— Е, тогава си пропуснал рядка птица, щом не си видял оня. Висок, с дълъг чер редингот, широкополо черно бомбе, нахлупено ниско над очите, бисерносиви гети. Първо си помислих, че е някой английски херцог, като го видях как ходи, пък и с бастунче! Стига само да се издокарат като англичани, да говорят високо и да заповядват на всички наоколо, и всеки път си опичат работата.

— Вярно — забеляза Дейвис Хигби. — Не е лош тоя номер, трикът на английската линия. Не бих имал нищо против да го изиграя и аз някой път.

Те бяха вече свили зад два ъгъла, прекосили две улици и накуп влизаха през главния вход на Фрисел: пред тях блеснаха отражения на светлини по порцелан, посребрени прибори и хорски лица, обгърна ги глъч на гласове и тракане на чинии. Всичко това направи огромно впечатление на Клайд. Никога преди, с изключение на „Грийн Дейвидсън“, не беше влизал на такова място. И то с такива умни и опитни младежи.

Те се насочиха към редица маси пред дълго кожено канапе край стената. Оберкелнерът, който позна Ратърър, Хеглънд и Кинсела като стари клиенти, нареди да съединят две масички и да донесат хляб, масло и чаши. Момчетата насядаха — Клайд с Ратърър и Хигби на канапето до стената, Хеглънд, Кинсела и Шил срещу тях.

— Аз искам за начало едно хубаво старо манхатънско — възкликна жадно Хеглънд, като оглеждаше хората в залата с чувството, че сега е наистина „някой“. Червеникавомургав, с ясни сини очи, с вчесана назад червеникавокестенява коса, той доста приличаше на голям и много наперен петел.

По същия начин Артър Кинсела, щом влезе тук, като че ли се напери и си придаде важност в сегашното си величие. С подчертан жест той си подръпна ръкавите, грабна листа за ястия, хвърли поглед върху списъка на питиетата на гърба и възкликна:

— Е, едно сухо мартини е достатъчно хубаво за начало.

— Добре, аз пък ще започна с шотландско уиски със сода — тържествено провъзгласи Пол Шил, като преглеждаше същевременно ястията с месо.

— Не ви ща вашите коктейли тая вечер — заяви весело, но с нотка на въздържаност Ратърър. — Казах ви, че няма да пия много тая вечер, и няма. Мисля, че една чаша рейнско вино със сода ще ми хване място.

— И таз хубава! Чувате ли го тоя? — възкликна с неодобрение Хеглънд. — Щял да започне с рейнско вино! И това е човек, който винаги е обичал манхатънско! Какво те е прихванало изведнъж, Томи? Нали каза, че искаш да се повеселиш тая вечер?

— Точно така — отвърна Ратърър, — но нима не мога да се повеселя, без да излоча всичко, каквото има в това заведение? Не искам да се напивам тая вечер. Не желая пак да ме мъмрят сутрин. Миналия път малко остана да не се явя на работа.

— Той е прав — обади се Артър Кинсела. — И аз не искам да пия толкова, че да не знам къде съм, но няма да се тревожа за това още отсега.

— Ами ти, Хигби? — обърна се към момчето с големите очи Хеглънд.

— Аз също искам манхатънско — отвърна то, а след това вдигна поглед към келнера, който стоеше до него, и подхвърли: — Как е работата, Денис?

— А, не мога да се оплача — рече келнерът. — Не е зле за мен тия дни. Как върви всичко в хотела?

— Чудесно, чудесно! — весело отговори Хигби, без да откъсва очи от листа за ястия.

— А ти, Грифитс? Ти какво ще пиеш? — извика Хеглънд, понеже като церемониалмайстор, натоварен от другите да се грижи за поръчките, да плаща сметката и да дава бакшиш на келнера, сега изпълняваше задълженията си.

— Кой, аз ли? А аз… — стресна се Клайд, доста разтревожен от този въпрос, защото досега — всъщност до този миг — никога не бе вкусвал нищо по-силно от кафе или сладолед със сода.

Беше много смаян от живия и непринуден начин, по който тези младежи поръчваха коктейли и уиски. Положително той не можеше да отиде толкова далеч, но, от друга страна, много добре беше знаел дълго преди това от приказките на другарите си, че при подобни срещи те пиеха и не виждаше начин как би могъл да направи изключение. Какво щяха да си помислят за него, ако не пийнеше нещо? Защото, откакто се беше намерил сред тях, беше се мъчил да се покаже, че е мъж с житейски опит, също както те. И въпреки това зад гърба си много ясно чувстваше годините, в течение на които е бил поучаван за „ужасите“ на пиенето и покварените другари. И при все че в дъното на душата си през цялото това дълго време се беше тайно бунтувал против почти всичките текстове и максими, които вечно му се споменаваха от родителите, и дълбоко презирал като наистина безсмислена и безцелна сбирщината дрипави и провалили се в живота нехранимайковци, които те вечно се мъчеха да спасят, все пак сега беше склонен да размисли и да се подвоуми. Биваше ли или не биваше да пие?

Той се поколеба само за част от секундата, докато в него говореха всички тези неща, и тогава додаде:

— Ами, аз, а-а… аз май също ще пия рейнско със сода.

Доколкото можеше да отсъди, това беше най-лесното и най-безопасното нещо, което можеше да каже. Досега невинният и безвреден характер на рейнското вино със сода беше вече подчертан от Хеглънд и всички други. И все пак Ратърър си поръча тъкмо това — нещо, което правеше избора на Клайд да не бие чак толкова на очи, а следователно, както му се струваше, и не толкова смешен.

— Чувате ли го тоя! — трагично възкликна Хеглънд. — Казва, че щял също да пие рейнско със сода. Ясно ми е, че гуляят ще свърши още в осем и половина, освен ако някои от останалите не направят нещо.

А Дейвис Хигби, който беше много по-рязък и шумен, отколкото би могло да се заключи по приятната му външност, се обърна към Ратърър и подхвърли:

— Защо искаш още отсега да почнеш с това рейнско със сода, Том? Нима нямаш желание да се повеселим поне малко тая вечер?

— Нали ви казах защо — отвърна Ратърър. — Освен това миналия път, когато отидох в оня вертеп, имах четирийсет долара, когато влязох, и нито един цент, когато излязох. Тоя път искам да знам какво става.

„Тоя вертеп“ — помисли си Клайд, като го чу. Значи, след тази вечеря, когато си хапнат и пийнат достатъчно, ще отидат на едно от онези места, които се наричат „вертепи“ — дом на разврата, разбира се. Нямаше никакво съмнение — той знаеше какво значи тази дума. Там ще има жени… развалени жени… лоши жени. И от него ще се иска… би ли могъл той… щеше ли той?…

За първи път в живота си сега се видя изправен пред избор дали да осъществи, или не желанието си да узнае по-точно тази най-велика опияняваща тайна, която толкова отдавна стоеше пред него и го влечеше, объркваше го и малко го плашеше. Защото, при все че много мислеше за всичко това и за жените изобщо, никога не беше имал с някоя такава връзка. А сега… сега…

Изведнъж усети да го полазват но гърба и по цялото тяло леки студени и горещи тръпки. Ръцете и лицето му пламнаха, а след това овлажняха… сетне бузите и челото започнаха да горят. Усещаше ги. Странни, мигновени, пленяващи и въпреки това тревожни мисли проблясваха и гаснеха в съзнанието му. Косата му сякаш мърдаше и пред него се мяркаха видения — вакхически сцени, — които бързаше, но без полза, да пропъди от ума си. Те изникваха пак и пак. И той искаше те да се връщат. И не искаше. И поради всичко това сега го беше малко страх. Ами! Нима нямаше нито капчица смелост? Тези други момчета не се тревожеха от перспективата за това, което беше пред тях. Бяха много весели. Вече започваха да се смеят и да се закачат един друг за някои смешни неща, които се случили миналия път, когато излезли всички заедно. Но какво ли щеше да си помисли майка му, ако узнаеше? Неговата майка! В този миг не смееше да мисли за майка си, нито за баща си и затова решително ги пропъди от ума си.

— Хей, Кинсела, слушай! — извика Хигби. — Помниш ли червенокосата малка в оня дом на Пасифик стрийт, дето искаше да избягаш с нея в Чикаго?

— Как да не я помня? — весело отговори Кинсела и вдигна току-що поднесеното му мартини. — Дори искаше да зарежа хотелската работа и тя щяла да ми помогне да се заловя за някаква търговия. Казваше ми, че нямало да стане нужда да работя изобщо, ако остана с нея.

— Разбира се, не, щеше да си имаш само една работа — обади се Ратърър.

Келнерът сложи пред Клайд неговата чаша рейнско вино със сода и той, заинтересован, съсредоточен, смутен и увлечен от всичко, което чуваше, я вдигна, опита виното, усети, че е леко и много приятно и го изпи до дъно на един дъх. Но бе толкова възбуден от мислите си, че дори не забеляза как го изпи.

— Браво на теб — забеляза Кинсела с най-сърдечен тон. — Май че ти харесва това нещо.

— А, не е толкова лошо — рече Клайд.

А Хеглънд, като видя колко бързо стана това и понеже разбираше, че Клайд, съвсем нов и зелен за тази обстановка, има нужда някой да го ободри и окуражи, извика на келнера:

— Хей, Джери! Дай още една чаша… — и добави шепнешком: — Голяма да бъде.

И така вечерята вървеше по реда си. Беше вече близо единадесет, когато те изчерпаха интересните за тях теми: истории за минали приключения, по-раншни служби, извършени смели подвизи. Дотогава Клайд има достатъчно време да поразмисли за всички тези младежи и беше склонен да приеме, че не е чак толкова зелен, колкото го смятат, или, ако е, поне е по-проницателен от повечето, по-развит умствено. Защото какви бяха те и към какво се стремяха? Хъглънд, доколкото Клайд можеше да прецени, беше суетен, шумен и глупав — човек, когото можеше да подлъже и спечели с малко ласкателство. А Хигби и Кинсела, и двамата интересни и привлекателни момчета, все още се надуваха с неща, с които не би могъл да се гордее: Хигби с това, че разбирал нещо от автомобили (имал чичо с такъв занаят), а Кинсела с комарджийство, дори игра на зарове. Колкото до Ратърър и Шил, от известно време насам беше забелязал, че са доволни от работата си като пикола и не мислят за друго, освен да останат на тази служба — нещо, което още отсега не вярваше да му бъде интересно винаги.

Същевременно, изправен пред проблема кога ли ще поискат да отидат на такова място, където никога не бе стъпвал преди, и да вършат неща, каквито никога не си беше позволил да мисли, че ще върши именно по този начин, Клайд се чувстваше мъничко поразтревожен. Нямаше ли да е по-добре да се извини, когато излязат, или може би, като тръгне заедно с тях накъдето и да решат да се запътят, да се измъкне тихичко на някой ъгъл и да се върне у дома си? Не беше ли вече чувал, че понякога човек се заразява от най-ужасни болести точно на такива места… и че хората умират от страшна смърт поради низките пороци, придобити по този начин? Беше чувал майка му да чете поучения във връзка с всичко това, макар да нямаше почти никакви конкретни познания по въпроса. И все пак — като довод в противен смисъл, ето всичките тези момчета съвсем не се тревожеха от това, което си бяха наумили и искаха да вършат. Напротив, то им се виждаше много весело и забавно… нищо повече.

Всъщност Ратърър, който наистина беше много харесал Клайд повече поради начина, по който гледаше, питаше и слушаше, отколкото заради нещо, което вършеше или казваше, току го смушкваше с лакът и питаше със смях:

— Какво ще кажеш, Клайд? Ще минеш тая вечер бойното кръщение — и многозначително се усмихваше.

Или от време на време, като видеше, че Клайд се е умълчал и замислил:

— Нищо няма да ти направят, Клайд, най-много да те поухапят.

А Хеглънд вземаше пример от Ратърър и навремени прекъсваше своите самохвални дитирамби, като подхвърляше:

— Няма да си вечно все същият, Клайд. Никой не остава така. Но ние всички ще сме с теб, ако стане някоя пакост.

А Клайд, изнервен и раздразнен, отговаряше:

— Защо не ме оставите на мира, вие двамата! Стига сте ме поднасяли. Има ли полза, като се мъчите да се покажете, че знаете повече от мен?

Тогава Ратърър даваше знак на Хеглънд с очите да спре закачките и намираше случай да пошепне на Клайд:

— Не се сърди, драги, не го вземай надълбоко. Нали знаеш, че само се шегуваме, нищо повече.

И Клайд, който много харесваше Ратърър, омекваше и съжаляваше, че е бил толкова глупав да се издаде за какво всъщност е мислил.

Най-после към единадесет часа те се наприказваха, наядоха и напиха и бяха готови да си тръгнат, предвождани от Хеглънд. И вместо безсрамните тайни намерения да ги направят сериозни и да ги доведат до умствено и нравствено самоизследване и самобичуване, те се смееха и бъбреха, сякаш не ги чакаше нищо друго, освен чудесен начин да се позабавляват. Но ето, за голямо изумление и погнуса на Клайд те се впуснаха в спомени за други приключения в този свят — особено за едно, а то като че ли ужасно много ги забавляваше и, изглежда, беше свързано с някакво „заведеиийце“, както го наричаха те, което посетили веднъж и което се казвало „Бетина“. По начало там ги завел един въртоглав младеж на име Джоунс Карамфилчето, който работел в друг местен хотел. Та това момче и още едно на име Бърмингъм, заедно с Хеглънд, който се напил пиян-залян, започнали да вършат щуротии, които насмалко не ги докарали до задържане — щуротии, които, като слушаше за тях, се струваха на Клайд почти невъзможни за момчета от този тип и свестни на вид; щуротии толкова груби и отвратителни, че малко му се гадеше чак.

— Е-хей, ами оная кана вода, с която момичето от втория етаж ме заля, когато излизах — превиваше се от смях Хеглънд.

— Ами оня едрия дебелан от втория етаж, дето изскочи на вратата да гледа! Помните ли? — Смееше се Кинсела. — Беше рекъл, че има пожар или някакъв бунт, бога ми!

— А ти с онуй дебелото момиченце Прасчо! Помниш ли, Ратърър? — изписука Шил, който се кикотеше, та чак се задавяше, като се мъчеше да го разправи.

— И краката на Ратърър се подгъваха под товара. Ха-ха-ха! — кряскаше Хеглънд. — Ами накрая как се хързулнаха надолу по стъпалата!

— За всичко беше виновен ти, Хеглънд — обади се Хигби, който вървеше до Кинсела. — Ако не беше опитал ония номера със сменянето, никога нямаше да ни изгонят.

— Казвам ви, че бях пиян — оправдаваше се Хеглънд. — Виновно беше лютото уиски, дето го продават там.

— Ами оня дългият мършав тексасец с големите мустаци, можеш ли го забрави него; и как се смееше? — добави Кинсела. — Не искаше да помогне никому срещу нас! Помните ли?

— Цяло чудо е, че не ни изхвърлиха всичките на улицата и не ни окошариха! — забеляза Ратърър. — Божичко, каква нощ!

На Клайд вече му се виеше свят от тези спомени. „Сменяне!“ Това можеше да значи само едно нещо.

И те очакваха може би, че ще участва с тях в подобни веселби! Нямаше да го бъде. Не е такъв човек той. Какво ли биха си помислили баща му и майка му, ако чуеха такива страхотии? И все пак…

Както си говореха, те стигнаха пред една къща на тъмна и доста широка улица, край бордюрите на която до следващата пресечка и по-нататък имаше спрели от двете страни файтони и автомобили. А на ъгъла, съвсем наблизо, стояха и си говореха няколко млади мъже. На другата страна имаше още мъже. А на половин път до следващата пресечка бяха застанали и си разговаряха двама полицаи. И макар нито в един прозорец, нито над една врата да не се виждаше светлина, все пак някак чудновато се долавяше напрегнат, изпълнен с блясък живот. Той се усещаше в тази тъмна улица. Тук-там минаваха и надуваха клаксони таксита, трополяха две старовремски карети със спуснати завеси на вратичките. Врати се хлопваха, отваряха и затваряха. А от време на време ивица ярка светлина отвътре прорязваше мрака и изчезваше пак. Горе, над главата, тази вечер имаше много звезди.

Най-после, без някой да каже нещо, Хеглънд, последван от Хигби и Шил, се качи по стъпалата на тази къща и позвъни. Почти в същия миг млада негърка с червена рокля отвори вратата.

— Добър вечер. Заповядайте, влезте — любезно ги покани тя. Шестимата минаха край нея и когато се озова отвъд завесите от тежко кадифе, които отделяха малкото антре от стаите, Клайд се видя в ярко осветен и доста претрупано нареден хол или гостна, стените на който бяха украсени с картини на голи и полуголи жени в златни рамки и с няколко много високи огледала между прозорците. А подът беше застлан с дебел яркочервен килим, по който бяха пръснати много позлатени столове. В дъното, пред някакви много ярки червени драперии, стоеше позлатено пиано. Но като че ли нямаше никой друг — нито гости, нито обитателки освен черното момиче.

— Заповядайте, седнете. Чувствайте се като у дома си. Аз ще извикам мадам. — Негърката изтича нагоре по стълбите вляво и завика: — Мери! Сади! Каролин! В гостната има няколко млади господа.

В този миг през една врата в дъното се появи висока, стройна, доста бледа жена на около тридесет и осем или четиридесет години — много изправена, много разпоредителна, с много умен и изящен вид, с прозрачна и все пак скромна рокля, която заговори с едва доловима и все пак насърчителна усмивка:

— О, здравейте, Оскар, това сте вие, а? И вие ли? Пол? Здравейте! Здравейте! Дейвис! Заповядайте, разполагайте се всички. Ей сега ще дойде Фани. Ще ви донесе нещо за пиене. Тъкмо съм взела нов пианист от Сейнт Джоу. Само да го чуете! Голям майстор!

Тя се обърна към дъното и повика:

— Хей, Сам!

Докато тя викаше, девет момичета, различни на възраст и вид, но явно нито една по-стара от двадесет и четири или пет години, слязоха накуп по стълбата от една страна в другия край на стаята, облечени както Клайд никога не беше виждал жени да се обличат някъде другаде. И всички се смееха и бъбреха, очевидно много доволни от себе си и без ни най-малко да ги е срам от външността им, която в някои случаи бе съвсем необикновена според Клайд, понеже бяха облечени, като се започне от най-предизвикателните и леки неглижета, подходящи за един будоар, до по-сдържани, макар не по-малко разголващи бални рокли. И бяха така различни по тип, ръст и цвят на лицето — слаби и пълни, средни, високи и ниски, мургави, светли и руси. Но на каквато и възраст да бяха, всички изглеждаха млади. И се усмихваха тъй топло и възторжено!

— О, здравей, сладичкият! Как си? Няма ли да потанцуваш с мен? — Или: — Не искаш ли нещо за пиене?