Теодор Драйзер
Американска трагедия (20)

I

Домът на Самюъл Грифитс в Ликъргъс, щата Ню Йорк, град с около двадесет и пет хиляди жители, на половин път между Ютика и Олбъни. Наближава часът за вечеря и семейството според обичая постепенно се събира за храна. В този случай приготовленията са по-грижливи от друг път, поради факта че господин Самюъл Грифитс, съпругът и бащата, е отсъствал четири дена във връзка със състоялата се в Чикаго конференция на производители на ризи и яки: понижаването на цените от наскоро издигнали се съперници в западните щати бе наложило на тези, които се занимаваха със същото производство на изток, да стигнат до някакъв компромис и споразумение. Завърнал се в същия ден, той се беше обадил рано следобед по телефона за пристигането си и че отива в кабинета във фабриката, където щял да остане до вечеря.

Отдавна свикнала с похватите му на практичен и твърд мъж, който вярва в себе си и смята своите съждения и решения за правилни (и почти окончателни) — поне в повечето случаи, — госпожа Грифитс сметна това за напълно естествено. Той щеше да се прибере и да я поздрави, когато му дойде времето.

Понеже знаеше, че мъжът й предпочита агнешко бутче пред много други неща, след съответното съвещание с госпожа Трюсдейл, грозноватата, но способна икономка, тя заръча агнешко. А след като се установиха върху подходяща гарнитура и десерт, тя се отдаде на размишления за най-голямата си дъщеря Майра, която бе завършила колежа „Смит“ преди няколко години, но все още оставаше неомъжена. Причината, както госпожа Грифитс много добре разбираше, макар да не искаше никога да я признае открито, се криеше в това, че Майра не беше много хубава. Носът й беше твърде дълъг, очите — твърде близо едно до друго, а брадичката недостатъчно закръглена, за да й придава приятен момински вид. Най-често тя изглеждаше твърде замислена и задълбочена — по правило незаинтересована от обикновения обществен живот в града. Не притежаваше и това, което се нарича „такт“, да не говорим за някаква притегателна сила за мъжете, присъща на някои момичета, дори без да са хубави. Както се струваше на майка й, тя бе всъщност твърде критична и твърде интелектуална и в умствено отношение стоеше доста над средата, в която живееше.

Отгледана сред относителен разкош, без да има нужда да се тревожи за изкарването на прехраната си, тя бе изправена въпреки всичко пред трудностите сама да спечели благоволението на обществото и любим — две цели, постигането на които без красота и чар бе горе-долу толкова трудно, колкото и един просяк да придобие несметно богатство. А фактът, че вече цели дванадесет години (откакто навърши четиринадесет) бе наблюдавала живота на другите младежи и девойки в малкия свят, сред който се движеше, да минава доста весело, докато нейният се свеждаше, кажи-речи, до четене, музика, задачата да бъде колкото може по-спретнато и привлекателно облечена и да ходи на гости при приятели с надеждата случайно да срещне някъде, някак си единствената личност, която би се заинтересувала от нея, я беше направила печална, ако не направо озлобена. И това — въпреки че материалното благополучие на нейните родители и на самата нея бе изключително.

Точно сега тя мина през стаята на майка си на път към своята с такъв вид, като че ли нищичко не я интересува. Майка й се чудеше какво да й предложи, за да я изтръгне от това настроение, когато при нея се втурна по-малката дъщеря, Бела, възбудена от кратко посещение в дома на Финчли, техни богати съседи, където се отбила на връщане от училището „Снедекър“.

Противно на сестра си — висока, чернокоса и бледа Бела, макар по-ниска, бе далече по-изящно и по-здраво сложена. Имаше гъста кестенява, почти черна коса, маслиненомургав цвят на лицето, обагрен с руменина, очи — кафяви и весели, искрящи от жадна любознателност. Силна и гъвкава, тя беше изпълнена с жизненост и одухотвореност. Ръцете и краката й бяха изящни и подвижни. Явно бе склонна да харесва нещата, каквито ги вижда, да се радва на живота такъв, какъвто е, и затова, обратно на сестра си, бе необикновено привлекателна за мъже и младежи, за мъже й жени — стари и млади, — нещо, което майка й и баща й добре знаеха. Нямаше опасност да не достигнат предложенията за женитба, когато им дойдеше времето. Както се струваше на майка й, твърде много младежи и мъже се навъртаха вече около нея, а това поставяше въпроса за избора на подходящ съпруг. Тя вече бе проявила склонност да завързва близка дружба не само с потомците на по-старите и по-консервативни семейства, които представляваха ултрапочтения елемент в града, но също така (а това съвсем не харесваше на майка й) и със синовете и дъщерите на по-късно издигнали се, а следователно и с по-малко обществено значение семейства в тоя край — синовете и дъщерите на производители на бекон, буркани за консерви, прахосмукачки, дървени и кошничарски изделия и пишещи машини, които представляваха достатъчно солиден финансов елемент в града и от които се състоеше онова, което би могло да се сметне за „ултрамодерната“ част от местното общество.

По мнението на госпожа Грифитс те твърде много танцуваха, ходеха по кабарета, препускаха с автомобили от един град в друг без надлежен обществен надзор. И все пак, като противоположност на сестра си Майра, колко по-лесно бе с нея! Единствено от гледище на съответния контрол или докато тя бъде благополучно и благочестиво омъжена, госпожа Грифитс се тревожеше и дори въставаше против повечето от сегашните й връзки, копнежи и развлечения. Искаше да я опази.

— Е, къде си била? — поиска да знае тя, когато дъщеря й се втурна в стаята, захвърли книгите си и се приближи до запалената камина.

— Само си помисли, мамо! — без всякаква връзка и без да й обръща внимание, заговори Бела. — Финчли щели да се откажат от вилата си на езерото Грийнууд това лято и да отидат горе на Дванадесетото езеро близо до Боровия нос. Щели да си построят там ново бунгало. И Сондра разправя, че тоя път то щяло да бъде до самата вода, не настрана, както е сега тук. И щели да имат голяма, широка веранда с дъбов под. И навес за лодки, достатъчно голям за тридесетфутовата електрическа моторница, която господин Финчли щял да купи за Стюърт. Това ще е чудесно, нали? И ми каза, че ако ме пуснеш, може да стоя горе при тях цялото лято или колкото аз си искам. И Гил също, ако иска. Било на другия бряг на езерото, точно срещу Емъри Лодж и хотела „Ийст Гейт“, нали знаеш? А вилата на Фант (нали го знаеш, семейство Фант от Ютика) била точно под тяхната, близо до Шарон. Това е просто чудесно, нали? Няма ли да е хубаво? Да искахте ти и татко да решите и да направите сега там една вила, мамо! Струва ми се, че, кажи-речи, всички, които струват нещо тука, се местят там горе.

Тя говореше тъй бързо, така се въртеше и гледаше ту пламтящия в камината огън, ту през двата високи прозореца, от които се виждаше моравата пред къщата и цялото Уикейджи авеню, осветено с електрически фенери в зимния здрач, че майка й не можа да вмъкне никаква забележка, докато тя не свърши. Накрая обаче успя да подхвърли:

— Тъй ли? Добре, ами какво ще правят семейства като Антъни Никълсън и Тейлър? Не съм чула да се канят да напуснат Грийнууд.

— О, знам, нито едно от тях не би сторило това! Кой ли пък би си помислил, че ще се преместят? Много са старомодни. Не са от тия, дето ще се преместят където и да било, нали? Всички мислят така. И все пак Грийнууд не е като Дванайсетото езеро. Ти сама го знаеш. Всички, които представляват нещо долу на Южния бряг, положително ще отидат горе. Кранстън отиват идущата година, казва Сондра. А след това, обзалагам се, ще отидат и Харнът.

— Кранстън, Харнът, Финчлн и Сондра! — подхвърли майка й, полуразвеселена и полуядосана. — Кранстън и ти, Бъртин и Сондра, само това чувам напоследък!

Защото семейства Кранстън и Финчли въпреки известния успех сред по-новото и по-ултрамодерно местно общество бяха много повече от всички други предмет на доста неблагосклонни критики. Това бяха хора, които, преместили „Дружество Кранстън за плетени изделия“ от Олбъни и „Електрически прахосмукачки Финчли“ от Бъфало и построили големи фабрики на южния бряг на река Мохок, да не говорим за новите грандиозни къщи на Уикейджи авеню и летните вили на езеро Грийнууд, двадесетина мили северозападно от града, даваха тон на доста претенциозен, а следователно и неприятен начин на живот на всички заможни кореняци в този край. Обличаха се най-елегантно, парадираха с последните модели автомобили и най-новите забавления и бяха проблем за онези, които разполагаха с по-малко средства и считаха своето положение и обстановка достатъчно установени, приятни и привлекателни, за да желаят нещо друго. Общо взето, Кранстън и Финчли бяха трън в очите на останалия елит в Ликъргъс — твърде много биеха на очи и твърде много се натрапваха.

— Колко пъти съм ти казвала, че не искам да имаш толкова много вземане-даване с Бъртин или пък с тая Лета Хариът и брат й! Те са твърде нахални. Ходят навсякъде, приказват и прекалено много се показват. Баща ти е на същото мнение по отношение на тях. Колкото за Сондра Финчли, ако тя смята да ходи и с Бъртин, и с теб, скоро и с нея няма да ходиш. Освен това не съм сигурна, че баща ти одобрява да ходиш някъде, без никой да те придружава. Не си достатъчно голяма. А колкото за отиването ти на Дванайсетото езеро у Финчли, не отидем ли всички заедно, няма да отидеш и там.

И госпожа Грифитс, която клонеше повече към начина на живот и държането на по-старите, макар и по-малко заможни семейства, загледа недоволно дъщеря си.

Обаче това ни най-малко не смути, нито ядоса Бела. Тъкмо наопаки — тя познаваше майка си и знаеше, че майка й я обича; знаеше също, че тайно се възхищава от физическата й прелест, както и от сигурния й успех в местното общество не по-малко от баща й, който я смята за самото съвършенство и може да бъде покорен от нейната най-лека и достатъчно често използвана усмивка.

— Недостатъчно голяма, недостатъчно голяма! — повтори с укор Бела. — Гледай ти! През юли ще навърша осемнадесет години. Бих искала да знам кога ти и татко ще ме смятате достатъчно голяма, за да отида някъде без двама ви! Където и да отидете вие двамата, трябва и аз да ходя с вас, а ако аз поискам да отида някъде, вие двамата също трябва да бъдете с мен.

— Бела! — смъмри я майка й. Сетне, след моментно мълчание, през време на което дъщерята стоеше нервно пред нея, добави: — Разбира се, какво друго би искала да правим? Когато станеш на двадесет и една или две, ако не си се още омъжила дотогава, ще имаш достатъчно време да мислиш за излизане без нас. Но на твоята възраст не би трябвало и наум да ти идва подобно нещо.

Бела повдигна хубавата си главичка, понеже в този миг страничната врата долу се отвори стремително и Гилбърт Грифитс, единственият син на семейството, който по лице и телосложение (макар и не по маниери и слабохарактерност) много приличаше на Клайд, братовчеда си на Запад, влезе и се заизкачва по стълбата.

Беше по това време енергичен, себелюбив и суетен младеж на двадесет и три години, който, противоположно на двете си сестри, изглеждаше много по-неприветлив и далече по-практичен. Също така може би много по-схватлив и настойчив в делово отношение — област, към която никое от двете момичета не проявяваше и най-малък интерес. Държеше се поривисто и нетърпеливо. Смяташе общественото си положение за съвършено сигурно и проявяваше крайно презрение към всичко, освен към търговския успех. И въпреки това в действителност дълбоко се интересуваше от живота на местното общество, като смяташе себе си и семейството си за негова най-главна част. Нито за миг не забравяше достойнството и общественото положение на своето семейство и внимаваше да не ги уронва с държанието и приказките си. На случайния наблюдател обикновено правеше впечатление на доста рязък и арогантен, нито млад, нито весел за възрастта си. И все пак беше млад, привлекателен и интересен. Имаше остър, ако не блестящ език — склонността понякога да прави хапливи и цинични забележки. Поради семейството и положението си беше гледан също като най-желан от всички свободни млади кандидатки за женитба в Ликъргъс. Въпреки всичко беше толкова зает със самия себе си, че почти не намираше място в своя космос за по-тънко и истински проникновено разбиране на някой друг.

Като го чу да се качва отдолу и да влиза в стаята си, която беше в задната част на къщата до нейната, Бела веднага изскочи от стаята на майка си, спря пред неговата врата и извика:

— Хей, Гил, може ли да вляза?

— Разбира се.

Той весело си подсвиркваше и с оглед на някакво забавление се готвеше да си сложи смокинга.

— Къде отиваш?

— Никъде, ще сляза за вечеря. След това ще отида у Уинънт.

— О, разбира се, при Констанс.

— Не, не при Констанс, разбира се. Откъде ги измисляш тия глупости?

— Като че ли не знам?

— Хайде стига. Затова ли си дошла тук?

— Не, не съм дошла тук затова. Знаеш ли? Финчли ще си правят вила горе на Дванайсетото езеро това лято, на самото езеро, до вилата на Фант, и господин Финчли ще купи на Стюърт тридесетфутова моторница и ще направи навес за лодката с остъклена тераса над водата. Няма ли да е готино, а?

— Не казвай „готино“ и не казвай „а“. Не можеш ли да се научиш да не употребяваш жаргон? Говориш като някоя работничка от фабрика. Само на това ли ви учат във вашето училище?

— Гледай го ти, кой ще ми говори да не употребявам жаргон! Ами ти самият? Ти даваш на всички ни чудесен пример тук, доколкото забелязвам.

— Е, аз съм пет години по-голям от теб. Освен това съм мъж. Чула ли си Майра да си служи с такива думи?

— Ах, Майра! Хайде да не говорим за това. Само си помисли за тая чудесна къща, която ще построят те, и колко весело ще е там идущото лято! Не ти ли се ще да можем да се преместим и ние там? Бихме могли, ако поискаме… ако татко и мама се съгласят.

— А, не знам дали би било чак толкова чудесно — отговори брат й, който въпреки всичко много се заинтересува от новината. — Има и други места освен Дванайсетото езеро.

— Кой казва, че няма? Но не и за нашите познати оттук. Бих искала да знам къде другаде ходят сега най-отбраните хора от Олбъни и Ютика? Там ще стане истински курорт, казва Сондра, с най-хубавите къщи по западния бряг. Във всеки случай Кранстън, Ламбърт и Хариът също ще се преместят там много скоро — добави Бела с най-сигурен и предизвикателен тон. — Тогава на езеро Грийнууд няма да останат чак толкова много, нито пък от най-добрите, дори ако Антънови и Никълсънови не се преместят.

— Кой казва, че Кранстън ще отидат горе? — попита Гилбърт, сега вече много заинтересуван.

— Ами че Сондра!

— Кой й е казал на нея?

— Бъртин.

— Е-хей, те започват да живеят все по-нашироко и по-нашироко — забеляза брат й със странен и малко завистлив тон. — Скоро в Ликъргъс ще им стане много тясно. — Той дръпна папийонката, която се мъчеше да нагласи по средата, и чудновато се изкриви, когато стегнатата връзка леко го прищипа.

Защото, при все че беше наскоро влязъл във фирмата на баща си за яки и ризи като главен инспектор на производството с всички изгледи да поеме в крайна сметка управлението и надзора над цялото предприятие, Гилбърт все пак завиждаше на младия Грант Кранстън, негов връстник, много привлекателен и хубав физически, който наистина бе по-смел и по-привлекателен за момичетата измежду по-младите. Кранстън като че ли бе убеден, че е възможно да съчетае известна доза светски развлечения с работата във фирмата на баща си, с което Гилбърт не беше съгласен. Всъщност младият Грифитс би предпочел, ако можеше, да обвини младия Кранстън в разпуснатост, само че Кранстън успяваше да не прекрачва рамките на разумното. А „Дружество Кранстън за плетени изделия“ явно се развиваше като едно от челните предприятия в Ликъргъс.

— Да — додаде той след миг, — те растат по-бързо, отколкото бих го правил аз, ако фирмата беше моя. А не са най-богатите хора в света.

Но въпреки това си помисли, че противно на самия него и на родителите му, Кранстън бяха наистина по-смели, макар и да не ламтяха за повече светски живот. Той им завиждаше.

— И още нещо! — добави разпалено Бела. — Финчли ще направят над навеса за лодки дансинг. И Сондра казва, Стюърт се надявал, че ти ще дойдеш и ще останеш у тях по-дълго това лято.

— Така ли? — подхвърли Гилбърт малко завистливо и със сарказъм. — Искаш да кажеш, разправял е, че се надява ти да дойдеш и да останеш по-дълго у тях. Аз ще работя това лято.

— Не е казал нищо подобно, многознайнико! Освен това нищо няма да ни стане, ако отидем там горе. Не виждам какво още може да се очаква от езеро Грийнууд. Само чайове на дърти кокошки.

— Така ли? Мама много ще се радва да го чуе.

— И ти ще й го кажеш, разбира се.

— А, не, няма да й кажа. Но не вярвам да последваме Финчли или Кранстън горе на Дванайсетото езеро, поне засега. Ти можеш да отидеш там, ако татко ти позволи.

В този момент вратата долу се хлопна пак, Бела забрави разправията си с Гилбърт и изтича долу да посрещне баща си.