Теодор Драйзер
Американска трагедия (14)

XIV

Тези разсъждения накараха Клайд да се замисли по-определено от всякога досега върху въпросите на пола, и то в никой случай не от някое високонравствено гледище. Защото, макар да осъждаше любовника на сестра си, че тъй безмилостно я е изоставил, все пак нямаше никакво желание да я смята за напълно невинна. Тя беше избягала с него. Както сега научи от нея, той бил в града за около седмица, една година преди тя да избяга с него, и именно тогава се запознал с нея. Следващата година, когато дошъл пак за две седмици, тя го е потърсила или поне така подозираше Клайд. А като вземеше предвид своите интереси и скритите си помисли спрямо Хортензия Бригз, съвсем не му понасяше да приеме, че има нещо грешно в самата полова връзка.

Затруднението, както го виждаше той сега, се криеше по-скоро не в самото деяние, а в последиците, които настъпваха поради немислене или незнаене. Защото, ако Еста бе знаела повече за човека, в когото се бе влюбила, ако беше знаела повече за значението на подобна връзка, нямаше сега да е изпаднала в такава непоправима беда. Положително момичета като Хортензия Бригз, Грета и Луиза никога не биха допуснали да стигнат до положение, в каквото бе Еста. Или биха допуснали? Не, те са твърде отракани. И противопоставена на тях в мислите му, поне сега Еста не издържаше сравнението. Трябвало е според него да съумее да се справи по-добре. И тъй постепенно той възприе в известна степен по-сурово отношение към нея, макар да не изпитваше и пълно безразличие.

Но единственото нещо, което оказваше влияние върху Клайд сега, което го тревожеше и променяше, беше увлечението му по Хортензия Бригз — младеж на негова възраст и с неговия темперамент не би могъл да попадне под по-вълнуващо влияние. След няколко срещи с нея започна да му се струва, че тя е наистина съвършеното олицетворение на всичко, което досега бе мечтал да намери у едно момиче. Беше тъй жива, суетна, пленителна и истински хубава! В очите й, както му се струваше, танцуваха някакви пламъчета. Имаше навика така прелестно да свива и отваря леко устни, загледана същевременно с равнодушие право напред, сякаш не мислеше за него, от което го полазваха ту горещи, ту студени тръпки. От това направо му прималяваше, завиваше му се свят, от време на време жестоко парваше жилите му с пробягващи по тях едва доловими, трепващи огнени нишки, а то можеше да се определи само като съзнателно, мъчително желание, от което не можеше да се отърве и което в случая с нея не можеше да уталожи с нещо повече от прегръдки и целувки, възпиран от своеобразната сдържаност и уважение към нея, всъщност омразни за нея тъкмо у младежите, у които се мъчеше да ги събуди. Типът момчета, които наистина харесваше и вечно търсеше, бяха тези, които можеха да пометат настрана цялата й лъжлива невинност и недостъпност и дори въпреки волята й да я принудят да им се отдаде.

Всъщност тя непрекъснато се двоумеше и не можеше да реши дали го харесва, или не. А поради това Клайд непрекъснато се съмняваше в положението си пред нея — състояние, което доставяше огромно удоволствие на нея, а, от друга страна, не позволяваше на него да стигне до някакво окончателно решение и да се откаже от нея веднъж завинаги. След някое събиране, вечеря или театър, на което му бе позволила да я заведе и през времетраенето на което се беше държал особено тактично — не прекалено нападателно, — тя умееше да бъде толкова отстъпчива и изкусителна, колкото би могъл да желае и най-взискателният любовник. И така можеше да продължи почти до края на вечерята, когато изведнъж пред вратата на тяхната къща или пред стаята или къщата на някое момиче, където щеше да остане да спи, тя се обръщаше и без всякаква видима причина се опитваше да го отпрати само с едно ръкостискане или някоя безсъдържателна прегръдка или целувка. В такива моменти, ако Клайд се покажеше достатъчно глупав и се опиташе насила да получи от нея жадуваните ласки, тя се нахвърляше върху му с яростта на бясна котка и се изтръгваше от него, явно обзета от дълбока неприязън, която надали би могла да обясни и на самата себе си. Главната мисъл, която пораждаше тази неприязън, като че ли беше нежеланието да бъде принудена за каквото и да било от него. И поради своето увлечение и плахите домогвания, дължащи се на безграничния му страх да не я загуби, ще не ще, той си отиваше, обикновено в мрачно и посърнало настроение.

Но толкова много го привличаше тя, че не можеше да остане дълго настрана: нещо го тласкаше да ходи там, където бе най-вероятно да я срещне. Наистина почти всичките тези дни, въпреки особеното нервно напрежение, възникнало във връзка с Еста, той живееше в някаква страстна, сладка и чувствена мечта по отношение на Хортензия. Да можеше наистина да го обикне! Нощем, в леглото си у дома, той лежеше и мислеше за нея… лицето й… изражението на нейните уста и очи, извивките на снагата, движенията й, когато ходеше или танцуваше… и тя се мяркаше пред него като на екран. В сънищата си усещаше сладостната й близост, възхитителното й тяло принадлежеше цялото нему, а сетне, в критичния миг, когато като че беше готова да му се отдаде изцяло, се събуждаше и откриваше, че е изчезнала — че е била само една илюзия.

И все пак имаше няколко неща във връзка с нея, които сякаш му предвещаваха успех. На първо място, както самият той, Хортензия бе дете на бедно семейство, дъщеря на стругар, който и до този ден не сполучваше да изкара много повече от прехраната на семейството. От детството си не беше имала нищо — само дреболийки и парцали, с които съумяваше да се сдобие благодарение на своята изобретателност. А средата, в която се бе движила съвсем доскоро, бе толкова низка, че не бе имала по-свестни познайници от месарски и лекарски чирачета — най-обикновени хлапетии и кандидати за най-скромна работа от нейния квартал. Но дори там бе рано схванала, че може и трябва да извлича изгоди от своята външност и чар — и ги извличаше. Немалко от тези момчета бяха стигали дори до кражба, за да се сдобият с пари, та да имат какво да харчат за нея.

Когато порасна достатъчно голяма, за да тръгне на работа, и по този начин се озова сред младежи и мъже от този тип, който я привличаше сега, започна да разбира, че без да дава много от себе си, ако действа благоразумно, може да се сдобие с много по-хубави неща, отколкото бе имала преди. Обаче бе толкова чувствена и толкова обичаше удоволствията, че съвсем невинаги бе готова да пожертва изгодите пред удоволствията. Напротив, много често й се искаше да харесва онези, които имаше намерение да използва, и обратното — да не се задължава спрямо онези, които не можеше да хареса.

В случая с Клайд, при все че го харесваше малко, не можеше да устои на изкушението да го поизползва. Харесваше й готовността му да й купи всяка дреболийка, към която проявеше интерес — чанта, шалче, портмоне, чифт ръкавици — всичко, което можеше да поиска или приеме в рамките на разумното, без да остане много задължена. И все пак от самото начало със свойствената й схватливост и хитрина тя разбра, че не успее ли да застави себе си да му отстъпи, да му предложи в един момент определената награда, за която, както знаеше, той копнее, не ще може да го задържи за неопределено време.

Една мисъл, която я подбуждаше повече от всичко друго, бе, че ако съди по начина, по който Клайд е готов да харчи парите си за нея, би могла много лесно да получи от него някои доста скъпи неща: хубава и скъпа рокля, може би, или шапка, или дори кожено палто, каквито сега бяха изложени по магазините и се носеха навред в града, да не става дума за златни обеци или ръчен часовник — все неща, в които непрекъснато и със завист се заглеждаше по различните витрини.

Един ден по пладне, доста скоро след като Клайд бе открил сестра си Еста, Хортензия вървеше по Балтимор стрийт близо до пресечката й с Петнадесета улица — най-модната част от търговския квартал на града — с Дорис Трайн, друга продавачка от същия универсален магазин, и видя във витрината на един от по-малките и не толкова недостъпни магазини за кожухарски стоки палтенце от боброви кожи, което, като се имат пред вид нейната фигура, тен и темперамент, според нея бе точно от каквото имаше нужда, за да обогати чувствително твърде ограничения си личен гардероб. Не беше чак толкова скъпо — може би струваше стотина долара, — но с такава особена кройка, която я накара да си представи, че сложи ли го веднъж, нейните физически прелести ще изпъкнат повече от всеки друг път.

Развълнувана от тази мисъл, тя спря и възкликна:

— Ах, не е ли това най-елегантното, най-сладкото палтенце, дето съм виждала! Ах, погледни само тия ръкави, Дорис! — Хортензия стисна буйно другарката си над лакътя. — Виж му яката! Ами подплатата! А пък джобовете! Ах, божичко! — Тя почти трепереше от радостно вълнение и възторг. — Ах, толкова е сладко, че не мога да го изкажа! И точно същото, за каквото не знам откога си мечтая. Ах, миличкото, сладичкото! — възкликна тя разнежена, като си мислеше същевременно толкова за своята поза пред витрината и впечатлението, което произвежда върху минувачите, колкото и за палтото пред нея. — Ах, само да можех да те имам!

Тя плесна с ръце от възхищение, а напредналият в годинките син на собственика Айсидор Рубенстайн, който стоеше в този миг малко извън обсега на нейния поглед, забеляза жеста и възторга й и веднага реши, че палтото ще трябва да й струва поне двадесет и пет или петдесет долара повече, в случай че попита за него. Продажната цена беше сто. „Охо!“ — изсумтя той. Но понеже беше човек похотлив и малко романтичен, доста определено се позамисли каква ли би могла да бъде, меко казано, продажната цена на такова палто. Какво ли, да речем, би могла беднотията и суетността на едно такова хубаво момиче да го накара да даде за подобно палто?

Междувременно обаче, след като му се възхищава, колкото й позволяваше обедната почивка, Хортензия си отиде, все още обзета от мечти, като задоволяваше своята разпалила се суетност с мисълта колко пленителна би изглеждала с такова палто. Но не се отби да пита за цената. Затова на следващия ден, движена от чувството, че трябва да погледа още веднъж, тя дойде пак, но този път сама, все още без да й е минало през ума, че би могла да си го купи. Напротив, в главата й само смътно се мяркаше мисълта как би могла да се сдобие с него, при положение че палтото е достатъчно евтино. Но не можеше нищо да измисли. Ала когато го видя пак, а също така видя и господин Рубенстайн-младши да я оглежда отвътре по най-благосклонен и любезен начин, най-после се реши да влезе.

— Това палто ви харесва, а? — предразполагащо я посрещна Рубенстайн, когато тя отвори вратата. — Да, то показва, че имате добър вкус, според мен. Това е едно от най-елегантните палтенца, които сме излагали някога в магазина. Истинско бижу! А как ли ще изглежда на едно красиво момиче като вас! — Той го извади от витрината и вдигна пред очите й. — Видях ви, когато го гледахте вчера. — В очите му блесна жадно възхищение.

И като забеляза това и долови, че сдържано и все пак не съвсем недружелюбно държане ще й спечели повече внимание и учтивост, Хортензия отрони само:

— Така ли?

— Истина ви казвам. И веднага си рекох: ето едно момиче, което може да различи едно действително хубаво палто, когато го види.

Угодливият комплимент я поласка въпреки волята й.

— Вижте го! Вижте го! — продължи господин Рубенстайн и завъртя палтото пред нея. — Къде ще намерите такова нещо днес в Канзас сити? Погледнете тая копринена подплата… истинска молинсънска коприна… А тия косо сложени джобове! Ами копчетата! Мислите, че всичко това не прави едно палто да изглежда другояче? Днес в Канзас сити няма нито едно друго, което да му прилича… нито едно! И няма да има. Това е наш модел, а ние никога не повтаряме моделите си. Ние държим на нашите клиенти. Но елате тук по-навътре. — Той я заведе при тройното огледало в дъното на магазина. — Не всеки може да носи такова палто… за да бъде ефектно. Позволете ми да ви го пробвам.

И при изкуственото осветление Хортензия има случая сега да види, че действително изглежда очарователна с това палто. Тя навеждаше глава на една страна и се извиваше, и се въртеше, и криеше едното си ушенце в кожата, а господин Рубенстайн стоеше до нея, оглеждаше я с порядъчно възхищение и малко остана да потрие ръце.

— Ето на̀! — продължаваше той. — Само погледнете. Какво ще кажете, а? Не ви ли казах, че е нещо тъкмо за вас! Истинска находка за вас! Чист късмет! Никъде в града няма да намерите друго такова палто. Ако намерите, ще ви дам това без пари. — Той пристъпи много близо, протегнал пълните си ръце с дланите нагоре.

— Е трябва да призная, че доста хубаво ми седи — забеляза Хортензия, закопняла с цялата си тщеславна душичка за палтото. — Макар че ще ми прилича всяко подобно палто. — Тя се заизвива и заобръща още повече, забравила съвсем за него и за въздействието, което интересът й ще има върху продажната цена. Сетне добави: — Колко струва?

— Знаете, всъщност това е двестадоларово палто — подхвана хитро господин Рубенстайн. Тогава, като забеляза сянка на разочарование да преминава бързо по лицето на Хортензия, побърза да добави: — Тази цена звучи страшно, но, разбира се, ние не искаме толкова много тука. Ние искаме сто и петдесет. Обаче ако това палто беше при Джарек, щяхте да платите двеста и нещо отгоре. Ние не сме на такова централно място и не плащаме толкова висок наем. Но то си струва двеста долара и нито цент по-малко.

— Не, аз мисля, че това, което искате, е ужасна цена, направо страшно! — възкликна печално Хортензия и се залови да сваля палтото. Струваше й се, че се лишава горе-долу от всичко, заради което си заслужава да се живее. — Ами че при Бигз и Бек на тая цена имат сума три четвърти палта от норка и бобър и не по-малко елегантна кройка.

— Може би, може би. Но не и това палто — упорито повтаряше господин Рубенстайн. — Само го погледнете още веднъж. Вижте яката. Искате да кажете, че ще намерите там такова палто? Ако успеете, аз ще го купя за вас и ще ви го дам за сто долара. Всъщност това е особено палто. То е копие на едно от най-елегантните палта, каквито е имало в Ню Йорк миналото лято преди откриването на сезона. То е висша класа. Няма да намерите друго като него.

— А, няма значение, все едно, не мога да платя сто и петдесет долара — забеляза горестно Хортензия, като си слагаше в същото време старото сукнено палтенце с кожена яка и маншети и направи крачка към вратата.

— Почакайте! Това палто ви харесва? — дълбокомислено каза господин Рубенстайн, след като реши, че дори сто долара са твърде много за нейната кесия, освен ако известна част се притури от някой мъж. — То си е двестадоларово палто. Казвам ви го направо. Нашата редовна цена е сто и петдесет. Но ако можете да ми донесете сто и двайсет и пет долара, понеже толкова много го искате, ще ви го дам. А то ще е все едно че сте го намерили на улицата. За едно очарователно момиче като вас сигурно няма да е никак трудно да намери десетина мъже, които ще се радват да му подарят това палто. Зная, че и аз бих го направил, ако бихте искали да бъдете добра с мен.

Той й отправи подкупваща усмивка, а Хортензия, разбрала естеството на забележката и отвратена (понеже идваше от него), леко се поотдръпна. Същевременно не беше съвсем недоволна от подразбиращия се комплимент. Но не беше още чак толкова вулгарна, за да се съгласи кой да е да й прави подаръци. В никой случай. Това трябва да бъде някой, когото харесва, или поне някой, когото е заробила.

И все пак още докато господин Рубенстайн говореше и известно време след това, тя изреждаше в ума си възможните лица — избраници, които с магията на нейното очарование биха могли да бъдат докарани дотам, че да й купят това палто. Например Чарли Уилкенз, този от щанда за пури в „Орфия“, дето й беше безспорно предан по свой начин, обаче начин, който не подсказваше, че би направил много за нея, без да получи достатъчно много в замяна.

Имаше още Робърт Кейн, друг младеж — много висок, много весел и с големи амбиции към нея, който работеше в клона на местно електрическо дружество, но службата му не беше чак толкова доходна, само някакъв деловодител. А беше твърде пестелив — вечно говореше за бъдещето си.

Съществуваше още и Бърт Гетлър, младежът, който я води на танците вечерта, когато Клайд я видя за първи път, но който беше само въртоглав любител на танци — човек, на когото не можеше да се осланя в критичен момент като този. Той беше обикновен продавач в магазин за обувки, сигурно взимаше двадесетина долара на седмица и броеше всеки цент.

Но имаше и Клайд Грифитс — човек, който като че ли притежаваше сухи пари и беше готов да ги харчи за нея най-щедро. Така бързо се редяха мислите й в тези минути. Но дали би могла — мислеше си тя — сега, без подготовка, да го подлъже да й направи такъв скъп подарък? Не беше се показвала чак много благосклонна към него — повечето се беше държала безразлично. Затова не беше сигурна, в никой случай. Въпреки това, докато стоеше там и разсъждаваше за цената и красотата на палтото, мисълта за Клайд не й излизаше от главата. И през цялото време господин Рубенстайн стоеше и я гледаше и смътно се досещаше по присъщия си начин за естеството на въпроса, с който се бореше Хортензия.

— Е, девойче — най-после заговори той, — виждам, че бихте искали да имате това палто, а и аз бих искал да го имате. Сега ще ви кажа какво ще направя и нищо повече не мога да направя, нито бих направил за някой друг… за никого в тоя град. Донесете ми сто и петнадесет долара до няколко дена, когато искате — в понеделник, сряда или петък, ако палтото е още тук, и ще го получите. Ще направя дори още нещо: ще го запазя за вас. Какво ще кажете? До идущата сряда или петък. Повече от това никой не би направил за вас, не е ли така?

Той самодоволно се усмихна и сви рамене — държеше се така, сякаш действително й прави голяма услуга. И Хортензия на излизане си мислеше, че само ако… ако успее да вземе това палто за сто и петнадесет долара, ще го е купила на много добра цена. А също, че тя без никакво съмнение ще бъде най-елегантно облеченото момиче в Канзас сити. Само да успее да се сдобие по някакъв начин със сто и петнадесет долара преди следващата сряда или петък!