Мариса Мейър
Уинтър (28)

Глава двадесет и осма

Уинтър отвори масивната стъклена врата на менажерията и сърцето й се разтуптя. Звуците на дивите животни изпълниха коридора: крясъците на птиците от пищните им клетки, брътвежа на маймуните от лианите по тавана, цвиленето на белите жребци далеч в конюшните.

Тя затвори вратата, преди топлината да е излязла навън, и огледа разклоняващите се пътеки, но от Хиацинт нямаше и следа. Менажерията беше разположена на няколко акра в това крило на двореца и представляваше лабиринт от клетки и стъклени кафези. Тук цареше вечна влага и се носеше уханието на екзотични цветя, но то не стигаше, за да притъпи животинската миризма.

Това беше любимото й място дори преди идването на Скарлет. Уинтър винаги се чувстваше като у дома си сред животните, които не знаеха какво е контрол и манипулиране на съзнанието. Те не се интересуваха дали е красива, дали е доведената дъщеря на кралицата и дали полудява. Не помнеше някога да е изпадала в криза сред тези стени, заобиколена от приятелите си. Тук се чувстваше по-спокойна. Тук можеше да се преструва, че е господарка на сетивата си.

Принцесата прибра един непокорен кичур зад ухото си и пое навътре. Мина покрай студения дом на арктическата лисица, която се бе свила на кълбо върху един брезов дънер, скрила муцунката си в рошавата си опашка. В следващата клетка живееше снежна леопардка с трите си подскачащи малки. От другата страна на покритата с мъх пътека спеше бял бухал. Когато Уинтър мина, той повдигна клепачи.

Тя погледна напред към клетката на Рийо, но вълкът сигурно спеше в бърлогата си, защото никакъв не се виждаше. А след това беше Скарлет, единственото същество, което не беше покрито с бяла козина или пера, но носеше индивидуалността си предизвикателно с червената си коса и якето с качулка, което не сваляше въпреки жегата. Тя седеше с прибрани към гърдите колене и се взираше в цъфналия мъх пред клетката.

Уинтър наближи и тя се сепна.

— Здравей, Скарлет, дружке — Уинтър коленичи отпред.

— Здравей, куку — отвърна Скарлет и обръщението прозвуча почти ласкаво и нежно. — Как са днес стените на замъка?

Уинтър замислено измърмори под нос. Тези дни беше толкова разсеяна, че изобщо не беше забелязала стените.

— Не чак толкова кървави като друг път — реши тя.

— Ето това е нещо. — Скарлет подръпна къдриците си. Косата й беше мазна и потъмняла от мръсотията, а огнената й червенина, която в началото бе напомняла на Уинтър опашката на комета, беше угаснала. Освен това беше отслабнала много по време на пленничеството си. Гузна съвест загриза Уинтър. Да беше й донесла нещо за хапване.

Скарлет огледа подозрително ефирната рокля на Уинтър, която блестеше повече от друг път.

— Изглеждаш… — Тя замълча. — Както и да е. Какъв е поводът?

Уинтър стисна ръце.

— Хиацинт ме помоли да се срещнем тук.

Скарлет кимна, без да се учуди.

— Да, той беше тук преди малко. — Тя посочи с брадичка към пътеката. — Натам тръгна.

Уинтър се изправи с разтреперани колене. Защо беше толкова неспокойна? Това беше Хиацинт. Като деца той я беше виждал окаляна, покрита с драскотини, беше превързвал раните й, беше я държал, когато имаше видения, а шепотът му я бе връщал към реалността.

Но имаше нещо различно, когато я помоли да се срещнат тук.

За първи път той й се видя уплашен.

Половината от нощта прекара, чудейки се защо ли е тази среща, а въображението я отведе към една възможност, към една искряща надежда.

Той се канеше да й се обясни в любов. Отказваше повече да се преструва напук на политиката, напук на мащехата й. И един ден не можеше да изкара повече, без да я целуне.

Тя потръпна.

— Благодаря ти — измърмори на Скарлет. Оправи роклята си и тръгна по пътеката.

— Уинтър?

Принцесата се спря. Скарлет стискаше решетката до лицето си.

— Пази се.

Уинтър наклони глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Знам, че го харесваш. Знам, че му вярваш. Но… пази се.

Уинтър се усмихна. Горката, недоверчива Скарлет.

— Щом настояваш. — И се обърна.

Забеляза го, щом зави зад клетка на Рийо. Хиацинт стоеше до езеро, което лениво се къдреше на малки вълнички под водопада. Вътре плуваше семейство шест чисто бели лебеда, които се бяха струпали около него, а той им подхвърляше трошички хляб от джобовете си.

Беше с униформа, готов да започне смяната си. Косата му беше тъй светла в сумрака на менажерията, че за миг на Уинтър й прималя, защото й се стори, че той е едно от животните на Левана, един от нейните любимци.

Хиацинт вдигна очи и момичето пропъди мисълта. Лицето му беше мрачно и омайната й радост поохладня. А с нея и обзелата я надежда. В крайна сметка това не беше любовна среща. Естествено, че не беше. Никога не беше.

Разочарованието не можа да прокуди обаче фантазиите и непреодолимото й желание да я притисне в някоя стена на двореца затвор и да я целува дотогава, докато всички мисли изчезнат.

Тя се покашля и застана до него.

— Скришно място си намерил — рече тя и го смушка с рамо, докато той изпразваше джобовете си от хляба.

Хиацинт се поколеба, а сетне я смушка на свой ред.

— Менажерията е отворена за всички, принцесо.

— Да, а след пет минути вратите ще се заключат. Тук няма никого.

Той хвърли поглед през рамо.

— Права си. Може би наистина е скришно.

Нов шепот надежда размъти главата й. Може би. Може би…

— Ела да повървим заедно — рече Хиацинт и слезе от мостчето.

Уинтър тръгна с него край езерото. Той беше впил поглед в земята, а едната му ръка току докосваше дръжката на ножа. Вечно на пост.

— Има ли нещо…?

— Да — прошепна той, сякаш го бяха изтръгнали от унес, — има едно-две неща.

— Хиацинт?

Той разтри челото си. Уинтър не можеше да си спомни кога за последен път го бе виждала тъй неуверен.

— Всъщност искам да ти кажа много неща.

Сърцето й подскочи. Мислите й се объркаха и тя с мъка успя да произнесе едно смутено „О?!“.

Хиацинт я стрелна с очи, но бързо сведе поглед към пътеката. Минаха по още един мост, изработен от слонова кост. Лебедите се бяха пръснали, но един още се носеше по водата след тях, като от време на време потапяше главата си във водата. От другата страна на пътеката бяха белите зайци, които следяха разходката им с червените си очи и помръдваха носове.

— Още откакто бяхме деца, винаги съм искал да те защитавам.

Устните й пламнаха. Да можеше Хиацинт да спре за малко, че да види лицето му. Но той я водеше покрай голите скали и цветята, свели натежалите си глави.

— По време на процеса не спирах да мисля, че трябва да издържа заради теб. Казвах си, няма да я оставя да седи там и да ме гледа как умирам.

— Хиацинт…

— Глупав съм бил да мисля, че вечно ще мога да те защитавам. Не и от нея.

Тонът му беше остър, жесток. Несвързаните, неясни изречения разкъсваха сърцето на Уинтър.

— Хиацинт, за какво е всичко това?

Той въздъхна развълнуван. Бяха направили пълна обиколка и Уинтър видя, че Рийо се е събудил и дебне зад решетките.

Хиацинт спря и Уинтър откъсна погледа си от вълка. Свет-лосиният взор на младия мъж я прикова на място. Момичето преглътна.

— Тя иска да те убие, принцесо.

Уинтър потрепери, първо заради чувството в думите му, а после и заради значението им. Подобно разкритие би трябвало да я уплаши, но откакто Левана й беше оставила белезите, тя очакваше и това време да дойде.

Разочарованието, че Хиацинт я бе довел тук не за да й признае любовта си, беше по-силно от това, което току-що научи.

— Какво съм направила?

Той поклати глава и дълбоката му печал се завърна.

— Нищо, което да можеш да предотвратиш. Хората те обичат много. Левана вече си е дала сметка колко много.

— Но аз никога не мога да стана кралица — възрази тя. — Кръвната линия. Хората никога няма…

— Знам. — На лицето му се изписа съчувствие. — Но това е без значение. Тя смята, че ти представляваш заплаха.

Уинтър се отдръпна и отново чу думите му. Изречени с пределна сигурност. Тя иска да те убие, принцесо.

— Тя ли ти каза това?

Едно-единствено рязко кимване.

Пред очите й светнаха ярки петна. Тя залитна назад и се хвана за ограждението на Рийо. Зад себе си чу ръмжене, а след това усети по пръстите си носа на вълка. Не беше разбрала, че той е зад тях.

— Тя е поискала ти да го направиш.

Той стисна зъби. Погледна виновно вълка.

— Съжалявам, принцесо.

Когато световъртежът й премина, Уинтър се осмели да вдигне очи към него, а сетне към камерата над рамото му. Рядко обръщаше внимание на камерите, но сега се запита дали мащехата й гледа и чака да види убийството на доведената си дъщеря, за да защити трона си от някаква несъществуваща заплаха.

— Защо иска да ти причини това?

Той се изсмя, сякаш някой го бе пронизал в гърдите; не му оставаше друг избор, освен да се засмее.

— На мен? Ти чуваш ли се?

Принцесата изправи рамене с усилие на волята. Спомни си с какво задъхано нетърпение беше очаквала тази среща и разбра колко наивна и глупава се е показала.

— Да — твърдо рече тя. — Как е могла да бъде толкова жестока да накара точно теб от всички?

Лицето му се смекчи.

— Права си. За мен е мъчително.

Сълзите потекоха от очите й.

— Тя е заплашила нечий живот, нали? Ще нареди да убият някого, ако не изпълниш заповедта й.

Той стисна зъби.

Тя застина и примигна, за да прогони сълзите. Нямаше нужда да й отговаря. Нямаше значение кой е.

— Егоистично е от моя страна, но се радвам, че си ти Хиацинт. — Гласът й потрепери. — Знам, че ти ще го направиш бързо.

Уинтър се опита да си го представи. Дали щеше да използва нож? Пистолет? Тя нямаше представа кой е най-бързият начин да умреш. И не искаше да знае.

Хиацинт сигурно си бе задавал същите въпроси. През цялата нощ. През целия ден. Беше планирал как да го направи, а срещата им го бе ужасявала толкова, колкото тя беше копняла за нея.

Душата й страдаше за него.

Зад нея Рийо заръмжа.

— Уинтър…

Толкова отдавна не се бе обръщал към нея с името й. Вечно принцесо. Вечно Ваше Височество.

Устните й потрепериха, но тя отказа да плаче. Нямаше да му причини и това.

Хиацинт хвана ножа.

Беше мъчително. Той изглеждаше по-уплашен, отколкото на процеса. По-измъчен, отколкото когато цялото му тяло бе в кървави рани от камшичните удари.

Повече никога нямаше да го види.

Това бяха последните й мигове живот. Последният й дъх.

Изведнъж политическите игри изгубиха смисъла си. Изведнъж я изпълни дързост.

— Хиацинт — рече му с разтреперана усмивка. — Трябва да знаеш. Не си спомням миг, в който да не съм те обичала. Мисля, че изобщо не е съществувал такъв миг.

В очите му бликнаха хиляди чувства. Но преди да каже и дума, преди да я убие, Уинтър с две ръце го сграбчи за ризата и го целуна.

Той се предаде много по-бързо, отколкото тя си бе представяла. Почти на мига, сякаш беше чакал този момент, той я притисна към себе си с такава собственическа страст, която я порази. Устните му я целуваха отчаяно, жадно. Притисна я в оградата. Тя ахна, а той я целуна още по-дълбоко, прекарвайки ръка в косата на тила й.

Главата й се замая, размъти се от копнеж, таен цял живот.

Хиацинт отдръпна ръка от кръста й. Тя чу металния звън, когато кинжалът бе изтеглен от ножницата. Уинтър потрепери и го целуна още по-жадно — така, както беше мечтала.

Хиацинт плъзна ръката си надолу, обгърна я. Притисна я тъй близо, сякаш искаше да я погълне с тялото си.

Уинтър пусна ризата му и докосна врата му, лицето му. Усети наболите косъмчета по пръстите си. Той простена, но тя не можа да определи дали от копнеж, болка или съжаление, а може би от всичко заедно. Стисна я здраво.

Уинтър стисна очи.

Беше се нагледала на толкова смърт през живота си, че някак отдалеч си помисли, че нейната не е чак толкова страшна.

Той спусна ръката си рязко надолу и Уинтър възкликна. Въздушната струя ги раздели. Тя отвори очи. Зад нея Рийо излая, но звукът премина в издайническо скимтене.

Очите на Хиацинт също бяха отворени — сини, пълни със съжаление.

Уинтър се опита да се отдръпне, но той я държеше здраво. Тя и бездруго нямаше къде да иде, тъй както беше прикована между него и оградата. Над рамото му лампичката на камерата светеше на фона на тавана. Уинтър дишаше тежко. Главата й се въртеше. Не можеше да различи биенето на своето сърце от това на Хиацинт.

Хиацинт. Чието лице лъщеше и чиято коса беше разрошена. Хиацинт, когото най-сетне се бе осмелила да я целуне. Хиацинт, който бе отвърнал на целувката й.

Но ако беше очаквала да види страст по лицето му, остана разочарована. Погледът му отново бе станал студен.

— Направи ми услуга, принцесо — прошепна й и тя почувства топлия му дъх върху устните си. — Следващия път, когато някой ти каже, че ще те убие, просто не му се давай.

Тя го погледна, замаяна. Какво беше направил той?

Колената на Уинтър омекнаха. Хиацинт я хвана и я спусна на земята по решетките. Ръката й се опря в нещо топло и мокро, което се просмукваше изпод ниската стена.

— Нищо ти няма, принцесо — измърмори Хиацинт. — Нищо ти няма.

— Рийо? — гласът й секна.

— Ще си помислят, че кръвта е твоя. — Той й обясняваше нещо, но тя не недоумяваше. — Чакай тук. Не мърдай, докато угася лампите. Разбра ли? Принцесо?

— Да не мърдам — прошепна тя.

Хиацинт се отдръпна и тя чу как измъкна ножа от плътта на вълка. Тялото му се отпусна върху решетките. Хиацинт обгърна с длан белязаната й буза и я огледа, за да се увери, че не е изпаднала в истерия, че е разбрала. Но Уинтър не разбираше нищо друго, освен лепкавата течност, която попиваше през роклята й. Кръвта наводняваше пътеката. От стъкления покрив се стичаха потоци кръв, която капеше по ръцете й.

– Уинтър.

Тя се взираше в Хиацинт, неспособна да говори. Споменът за целувката беше помрачен от нещо чудовищно, несправедливо. Рийо. Милият, невинен Рийо.

— Докато лампите угаснат — повтори той. — Тогава ще вземеш червенокосата си приятелка и ще се махнеш от проклетата шахматна дъска. — Хиацинт я погали с пръсти, измъквайки я от шока. — А сега да поиграем на една игра, принцесо. Престори се на умряла.

Уинтър се отпусна, намерила утеха в командата. Това беше игра. Игра. Както някога, когато бяха деца. Това е игра и кръвта не е истинска, а на Рийо…!

Тя сгърчи лице, за да спре сълзите. Риданието заседна в гърлото й. Хиацинт я подпря на клетката и след това топлината му изчезна. Тежките му ботуши затропаха към изхода, оставяйки пътека от лепкави следи.