Мариса Мейър
Уинтър (22)

Глава двадесет и втора

Синдер беше свикнала да усеща енергията на Вълка — неуморна, неспокойна, отделяща се от него като горещите вълни от пътната настилка. Но с Трън, когото обикновено нищо не можеше да разклати, се случваше нещо ново. Докато тичаха надолу по безкрайното стълбище все по-навътре и по-навътре в метрото на Луната, енергията на Трън беше точно толкова осезаема, колкото и тази на Вълка. Гневна, уплашена, понесла тежкото бреме на вината. На Синдер й се искаше да може да изключи лунната си дарба, за да не се налага да слуша емоционалните тиради на спътниците си в добавка към своите.

Бяха изгубили Крес. Левана знаеше за предателството на Каи. Групата им вече беше разбита, а планът й отиваше по дяволите.

Стъпалата свършиха в дълъг, тесен коридор със статуи в роби от двете страни, които държаха ярки сфери, хвърлящи светлина върху сводестия таван. Подът беше застлан с безброй малки черни и златни плочки, изобразяващи мотив, който се виеше и разширяваше като Млечния път. Щеше да бъде прекрасно да го разгледат подробно, ако имаха време да му се насладят, но мислите на Синдер бяха прекалено бурни. Тя се ослушваше за стъпките на преследвачите им. Представяше си решителното лице на Крес, въпреки страха си. Опитваше се да планира следващия им ход, както и какво да правят, ако влакът маглев не потегли — защото Левана сигурно се беше досетила накъде отиват.

В края на коридора пред тях се изпречи ново спираловидно стълбище, изработено от черно полирано дърво. Перилата и стъпалата бяха вълнообразни и неравни и чак след две крачки, хванала се за перилата, за да не падне по очи, Синдер разбра, че стълбището наподобява огромен октопод, който им даваше възможност да минат по увитите му пипала.

Каква красота! Странна, необичайна. Цялата изработка беше изпипана с голямо майсторство до най-малката подробност. И всичко това се криеше в някакви тунели на стотици крачки под повърхността на Луната. Колко ли красив беше дворецът!

Стигнаха до още едни двойни врати, върху които имаше изящно изработена карта с цялата подземна влакова система.

— Това е перонът — обади се Ико, която единствена не се задъхваше.

— Аз ще мина първа — рече Синдер. — Ако отвън има някого, ще използвам обаянието си, за да ни помислят за хора от двора на Левана. Натъкнем ли се на чародей, убиваме го на място. Другите няма да ги закачаме.

— Ами стражите? — попита Ико.

— Те са лесни за контролиране. Аз ще се оправям с тях. — Тя намести боцкащите ръкавици, които Каи й даде, сетне отвори мислите си и се приготви да долови биоелектричеството на хората на перона. Допря длан до вратите. При докосването те се разделиха на четири сегмента, които се прибраха в стените. Синдер излезе на перона.

Нямаше жива душа.

Тя не вярваше, че това ще продължи дълго.

Върху линиите чакаха три блещукащи бели совалки. Четиримата се затичаха към първата. Синдер пусна другите да се качат преди нея, готова да използва обаянието си при първия знак, че приближава непознат, но перонът остана тих. Вълка я сграбчи и я издърпа вътре.

— Как се задвижва това чудо? — извика Ико, чукайки по контролния екран. Влакът остана до отворената врата и не помръдна. — Затвори вратата! Потегляй! Измъкни ни от тук!

— Няма да стане така — обади се Вълка и като се пресегна покрай Ико, допря петте си пръста върху екрана. Той светна и вратите се затвориха с плъзгане.

Чувството на сигурност беше лъжливо, но Синдер все пак си отдъхна.

Спокоен глас озвучи влака:

— Добре дошъл, алфа Зеев Кесли, специален лунен агент номер 962. Къде желаете да ви отведа?

Той хвърли поглед към Синдер.

Тя се втренчи в екрана и взе да пресява възможностите. Ако се насочеха към РМ-9, несъмнено щяха да заведат Левана право при тях. Синдер отвори картата на Луната на ретина-дисплея си и се опита да измисли маршрут, който да заблуди Левана.

— УС-1 — обади се Трън. Той се беше проснал на пода между две облицовани пейки. Беше отпуснал ръцете си върху коленете, а главата си бе подпрял на стената. С обезсърченото си лице и небрежната поза беше направо неузнаваем. Но при думите му влакът се повдигна върху силата на магнита под линиите и пое извън Артемизия.

— УС? — попита Ико.

Трън сви рамене.

— Стори ми се, че е добре да имаме резервен план, в случай че нещо такова ни сполети.

След кратко мълчание, в което вътрешните мотори на Ико забръмчаха, тя рече:

— И резервният ти план е да отидем в сектор, който се казва „Угодна смет“?

Трън вдигна глава и обясни с безучастен глас:

— Пътуването е кратко, така че Левана няма да има много време за мислене и няма да успее да прати хората си по дирите ни, преди да сме слезли от влака. Пък и това е един от секторите с най-много връзки на Луната — нали всички изхвърлят боклук. Петнадесет тунела се разклоняват от този единствен перон. Можем да тръгнем пеша, да ги заблудим, а после да се…

— Мълчи! — отсече Синдер. — Не знаем дали не ни записват тук.

Трън затвори уста и кимна.

Синдер разбра, че той се кани да каже, че могат да се върнат обратно към РМ-9. Тя беше разгледала УС-1 на картата в ума си. Трън имаше право. Планът му беше хитър. Изненада се, че сама не се бе сетила.

— Добро хрумване, Трън.

Той пак сви рамене равнодушно.

— Мозък на престъпник, нали помниш?

Синдер се тръшна на седалката до Вълка, давайки кратка почивка на тялото си от бушуващия адреналин.

— Системата те разпозна.

— Всички жители на Луната фигурират в нея. Нямаше ме само два-три месеца и си помислих, че за толкова кратко време едва ли са ме изтрили.

— Как мислиш, дали ще забележат, че специален агент, който е бил пратен на Земята, изведнъж отново се е появил?

— Не знам. Но докато се придвижваме с влака, моята самоличност ще привлича по-малко внимание от твоята. А и Крес я няма да пробие…

Трън се умълча и притисна челото си в стената. Дълго седяха в тишина, а отсъствието на Крес допълваше празнотата край тях.

Едва сега, когато я нямаше, Синдер осъзна колко много бяха разчитали на нея. Тя можеше тайно да ги преведе през подземната система, без да се налага да използват самоличността на Вълка или на друг. Пък и беше уверена, че ако веднъж стигнат до РМ-9, ще успее да извади от строя видеокамерите, които иначе щяха да ги издадат. Освен това оставаше и най-важният въпрос с проникването в предавателната мрежа на Луната, за да разпространят посланието на Синдер към лунните жители.

Но мисълта за това как загубата на Крес ще повлияе на крайната им цел беше нищо в сравнение с ужаса, който терзаеше Синдер. Кралицата щеше да измъчва Крес, за да научи накъде са тръгнали, а сетне сигурно щеше да я убие.

— Тя е щит — обади се Синдер. — Те не могат да усетят биоелектричеството й. Докато не се показва, ще бъде…

— Недей — прекъсна я Трън.

Синдер видя побелелите кокалчета на ръцете му и се опита да измисли някоя добра, окуражителна дума, която да му каже. Едва беше наченала великия си план за революция и промяна, а вече се чувстваше като неудачник. Само дето това й се виждаше по-страшно от предателството спрямо народа на Луната. Защото тя не беше оправдала надеждите на хората, които й бяха най-скъпи в цялата вселена.

Най-накрая тя прошепна:

— Много съжалявам, Трън.

— Аз също.