Мариса Мейър
Уинтър (1)

Глава първа

Пръстите на краката на Уинтър се бяха вкочанили от студ. Бяха ледени като Космоса. Ледени като тъмната страна на Луната. Като…

— … охранителните камери са го уловили да влиза в централната част на подземните нива на клиниката в 23:00 ч. по координираното универсално време…

Думите на чародея Еймъри Парк се лееха в спокоен, отмерен ритъм като приспивна песен. Словата му неусетно се сливаха в едно, размиваха се и човек лесно губеше нишката на мисълта му. Уинтър сви пръстите си в обувките с тънка подметка. Боеше се, че ако измръзнат още малко, преди процесът да е свършил, ще се счупят.

— … опитваше се да отвлече един от щитовете, които в момента съхраняваме…

Чупят се. Един по един.

— … записите показват, че щитът е синът на обвиняемия, отнет му на 29 юли миналата година. В момента детето е на година и три месеца.

Уинтър мушна ръце в гънките на роклята си, за да ги скрие. Пак трепереха. Напоследък цялата все трепереше. Стисна пръсти, за да застанат мирно, и стъпи здраво на нозете си върху твърдия под. Опита се да види ясно тронната зала, преди да се е завъртяла пред погледа й.

Тронната зала се намираше в централната кула на двореца и от нея се откриваше най-красивата гледка към града. От своето място Уинтър виждаше езерото Артемизия, отразяващо белия дворец и града, който достигаше пределите на огромния прозрачен купол, служещ за закрила от външните стихии — или от липсата им. Самата тронна зала се простираше отвъд стените на кулата, тъй че ако човек прекрачеше оттатък мозаечния под, се озоваваше върху тераса от прозрачно стъкло и добиваше усещането, че стои във въздуха и всеки момент ще полети към дълбините на кратерното езеро.

Вляво Уинтър виждаше как мащехата й е впила нокти в ръкохватката на трона — внушителен престол, издялан от бял камък. Обикновено кралицата следеше спокойно съдебните дела и изслушваше разпитите без намек за вътрешно вълнение. Уинтър беше свикнала да вижда как Левана поглажда полирания камък на облегалката, а не да впива пръсти в нея. Но след завръщането на кралицата и антуража й от Земята, атмосферата тук бе напрегната и през изминалите месеци мащехата й бе изпадала в ярост по-често отпреди.

Всичко започна с бягството на лунитянката — онова момиче, киборга, дето се измъкна от затвора на Земята.

Всичко започна с войната между Земята и Луната.

Всичко започна с отвличането на годеника на кралицата и провалената възможност тя да бъде коронясана за императрица.

На хоризонта се виждаше синята планета, отрязана точно наполовина. Дългата нощ беше преполовила и градът светеше в бледосиньо сияние, което се разливаше от уличните лампи и кристалните прозорци, а техните отражения танцуваха по повърхността на езерото.

Уинтър копнееше за слънцето и топлите му лъчи. Без него изкуствените дни не бяха същите.

— Но той откъде е научил за щитовете? — попита кралица Левана. — Защо не е повярвал, че синът му е бил убит при раждането?

Край стените на залата в четири редици бяха насядали семействата. Кралският двор. Благородниците на Луната, сдобили се с благоволението на Нейно Величество заради вековната си вярност и подкрепа, заради изумителното си владение на лунната дарба или заради късмета да се родят във великия град Артемизия.

А ето го и мъжът, коленичил до чародея Парк. Той не беше сред щастливците, родени тук.

Беше сключил ръце умолително. На Уинтър й се искаше да му каже, че това няма да му помогне. Молбите му щяха да идат на вятъра. Според нея човек се чувстваше по-спокоен, като знаеше, че смъртта му е неизбежна. На онези, които приемаха съдбата си още преди да са се изправили пред съда на кралицата, им беше по-леко.

Момичето погледна към собствените си ръце, които бяха все така вкопчени в полите на прозрачната й бяла рокля. Пръстите й бяха побелели от скреж. В известен смисъл бяха красиви. Лъщяха, проблясваха и бяха студени, ужасно студени…

— Кралицата ти зададе въпрос! — изрева Еймъри.

Уинтър трепна, сякаш той викаше на нея.

Съсредоточи се. Трябваше да се съсредоточи.

Вдигна глава и пое въздух.

Сега, когато бе заел мястото на Сибил Мира като главен кралски чародей, Еймъри беше облечен в бяло. Той заобиколи пленника и златната бродерия по робата му проблесна.

— Простете ми, Ваше Величество — изплака пленникът. — Семейството ни от векове насам ви служи вярно. Аз съм прислужникът в онази клиника, чувал съм мълвата… Но нали това не ми влизаше в работата и тези неща не ме интересуваха, не исках да знам. Но… когато синът ми се роди щит… — Мъжът захленчи. — Това е моят син!

— Нима не помисли — обади се Левана със силен, отсечен глас, — че твоята кралица има причини да държи настрана от поданиците си сина ти и другите като него? Че като сме ги затворили, ние може би сме имали цел, чието преследване ще донесе благото на целия ни народ?

Мъжът преглътна с мъка и Уинтър видя как адамовата ябълка се повдигна на шията му.

— Знам, кралице моя. Знам, че използвате кръвта им за… експериментите. Но… но нали имате толкова много щитове, а той е още съвсем мъничък и…

— Кръвта му е ценна за успеха на нашите политически ходове, които едва ли един слуга от външните сектори може да проумее, но не е само това. Синът ти е щит, а щитовете вече са доказали, че са опасни и не може да им се има вяра. Нали не си забравил убийството на крал Марок и кралица Дженали преди осемнадесет години. И при все това си готов да подложиш страната ни на тази заплаха?

В очите на мъжа се четеше див страх.

— Заплаха ли, кралице моя? Та той е малко дете! — Замълча. Мъжът не показваше открито неподчинение, но и не се каеше за мислите си и това скоро щеше да предизвика гнева на Левана. — А и другите в тези контейнери… малко ли са, и все деца. Невинни деца.

В залата повя хлад.

Мъжът знаеше твърде много. Убийството на щитовете водеше началото си още от управлението на Леванината сестра, кралица Чанъри, след като един от тях се бе промъкнал скришом в двореца и бе убил родителите им. Никой лунитянин нямаше да остане доволен да научи, че детето му изобщо не е било убито, а е държано под ключ и е използвано като фабрика за производство на кръв и тромбоцити.

Уинтър примигна. Представи си своето тяло като фабрика за кръв и тромбоцити.

Отново погледна надолу. Ледът вече покриваше китките й.

Това щеше да спъва работата на поточните линии.

— Обвиняемият има ли семейство? — попита кралицата.

Еймъри кимна с глава.

— Според досието му има дъщеря на девет години. Освен това има две сестри и племенник. Всички живеят в Сектор ГМ-12.

— Съпруга?

— Починала е преди пет месеца от реголитно отравяне^[1].

Затворникът гледаше кралицата. Коленете му затрепериха отчаяно.

Съдиите се размърдаха, ярките им дрехи зашумоляха. Процесът се бе проточил твърде дълго. Хората се бяха отегчили.

Левана се облегна назад на трона си.

— Признат си за виновен за престъпление и опит за кражба срещу короната. Престъплението ти се наказва с незабавна смърт.

Мъжът потрепери, но умолителният израз остана на лицето му. На осъдените винаги им трябваше малко време, за да осмислят присъдата.

— Членовете на семейството ти ще получат публично по дузина удари с камшик, за да знаят всички в твоя сектор, че никому няма да позволя да оспорва решенията ми!

Мъжът зяпна потресен.

— Дъщеря ти ще бъде дадена на някое от дворцовите семейства, където ще се научи на подчинение и скромност, на каквито ти не си я възпитал.

— Не, моля ви! Оставете я да живее с лелите си. Тя не е сторила нищо!

— Еймъри, можеш да продължиш.

– Милост!

— Твоята кралица се произнесе. Това е последната й дума.

Еймъри измъкна нож от ръкавите си с форма на камбани и поднесе дръжката към затворника, който бе ококорил очи до лудост.

В стаята стана още по-студено. Дъхът на Уинтър се превръщаше в кристали. Тя прибра ръце плътно до тялото си.

Затворникът взе ножа. Ръката му не трепваше. Но тялото му се тресеше.

— Моля ви. Малкото ми момиченце… тя си няма другиго, освен мен. Моля ви! Кралице! Ваше Величество!

Той насочи острието към гърлото си.

В този миг Уинтър извърна очи. Както правеше винаги. Усети как собствените й пръсти се мушват в роклята. Започна да драска с нокти по плата, докато усети болка в бедрата си. Видя как ледът плъпна нагоре към лактите й и навсякъде, откъдето минеше, плътта й се вкочаняваше.

Представи си как се нахвърля върху кралицата с вледенените си юмруци. Представи си как ръцете й се разбиват на хиляди ледени късчета.

Ледът вече бе стигнал до раменете й. Качваше се по врата й.

Но дори през пропукването му, тя чу прерязването на гърлото. Клокоченето на кръвта и приглушения вик. Тежкото свличане на тялото.

Студът се бе вмъкнал в гърдите й. Тя затвори очи и си напомни да се успокои, да диша. В съзнанието си чу твърдия глас на Хиацинт, усети как ръцете му я стиснаха за раменете. Това е видение, принцесо. Просто илюзия.

Обикновено спомените за думите му й помагаха да преодолее паниката. Ала този път ледът плъзна още по-бързо. Обгърна ребрата й. Загриза стомаха й. Скова сърцето й.

Уинтър замръзваше отвътре навън.

Чуй ме.

Хиацинт го нямаше.

Следи гласа ми.

Хиацинт беше заминал.

Всичко е плод на въображението ти.

Тя чу чаткането на ботушите на стражите, които приближиха тялото. Завлякоха трупа до края на терасата. Бутнаха го и далеч долу се чу пльосване.

Благородниците запляскаха със сдържана учтивост.

Уинтър чу как пръстчетата на краката й се чупят. Един. По. Един.

— Много добре — рече кралица Левана. — Чародей Тавълър, погрижете се присъдата да бъде изпълнена докрай.

Ледът се промъкваше в гърлото й, нагоре към лицето. В слъзните канали сълзите й замръзваха. Слюнката се превръщаше в кристали по езика й.

Щом един от прислужниците захвана да мие кръвта от плочите, тя вдигна глава. Еймъри почистваше ножа си с парцал. Погледна я в очите. Усмивката му бе изпепеляваща.

— Боя се, че на принцесата й липсва воля и смелост за тези гледки.

Сред публиката се разнесе сподавен смях — отвращението на Уинтър от процесите беше извор на забавление за придворните.

Кралицата се обърна, но Уинтър не можа да вдигне глава. Тя беше момиче от лед и стъкло. Зъбите й бяха чупливи, дробовете й като нищо можеха да се пръснат на парчета.

— Така е — отвърна Левана. — Често дори забравям, че е тук. От теб има толкова полза, колкото от една парцалена кукла, нали, Уинтър?

Отново смях, този път по-силен, сякаш кралицата бе дала позволение да се присмиват на принцесата. Само че Уинтър не можеше да отвърне нито на кралицата, нито на смеха. Тя не откъсваше очи от чародея, опитвайки се да скрие страха си.

— О, тя съвсем не е толкова безполезна — отвърна Еймъри. Уинтър все така го зяпаше. На гърлото на мъжа се появи тънка пурпурна линийка и от раната започна да блика кръв. — Най-красивото момиче на цялата Луна? Ако питате мен, някой ден от нея ще излезе щастлива съпруга на някой от мъжете от обкръжението ви.

— Най-красивото момиче ли каза, Еймъри? — попита Левана безгрижно, умело прикривайки гнева си.

Еймъри веднага се поклони.

— Без „най“ отпред, кралице моя. Никой смъртен не би могъл да се сравни с вашата прелест.

Приближените на кралицата побързаха да се съгласят и изведнъж от всички страни заваляха хиляди комплименти, но въпреки това Уинтър все още усещаше похотливите погледи на не един от благородниците.

Еймъри тръгна към трона, а отрязаната му глава се килна, тупна върху мрамора, затъркаля се, търкул-търкул, и спря в замръзналите крака на Уинтър.

Със застинала усмивка.

Момичето проплака жално, но звукът бе затрупан от снега в гърлото й.

Всичко е плод на твоето въображение.

— Тишина — нареди Левана, щом се насити на хвалбите. — Свършихме ли вече?

Ледът най-сетне бе достигнал очите на Уинтър и тя нямаше друг избор, освен да ги стисне, за да се отърве от безглавия призрак на Еймъри, затваряйки се в студа и тъмнината.

Тук ще умре, без да скърби за живота си. Ще остане погребана под лавината от смърт. И никога повече нямаше да й се наложи да види ново убийство.

— Има още един затворник, който трябва да бъде осъден, кралице моя. — Гласът на Еймъри отекна в студената празнина в съзнанието на Уинтър. — Сър Хиацинт Глина, кралски страж, пилот и телохранител на чародея Сибил Мира.

Уинтър ахна, ледът се пръсна и в тронната зала изригнаха безброй остри лъскави късчета, които се посипаха по пода. Никой друг не ги чу. Никой друг не ги забеляза.

Еймъри, с глава на раменете, отново я наблюдаваше, сякаш бе чакал да види реакцията й. С едва забележима самодоволна усмивка той отново насочи вниманието си към кралицата.

— Ах, да — рече Левана. — Доведете го.