Брад Мелцър
Петият убиец (92)

Глава 91

Осемнадесет години по-рано

Сагамор, Уисконсин

Там долу е тъмно.

— Той ще се справи — заяви Тимъти Лъск от инвалидната си количка, като се придвижи до ръба на стъпалата и се вгледа надолу, в мрачното мазе. — Ще се справиш, нали, Марш?

Стиснал дръжките на инвалидна количка на баща си и надничащ през рамото му, малкият Маршъл също погледна към изчезващата стълба с ръждясали метални перила. Черният под на мазето сякаш се полюшваше и местеше, заживял свой собствен живот.

— Мога да ви дам фенерче — каза жената на пастор Рийс, която всички наричаха Щурчето.

— Ако искате, мога аз да отида добави пастор Рийс.

— Той ще се оправи — каза бащата на Маршъл. — Това е просто вода.

Маршъл намести очилата си и отстъпи назад, което изпрати малка, висока няколко сантиметра приливна вълна обратно през кухнята. Това наистина беше просто вода. И благодарение на спуканата тръба от миялната машина на пастора, беше текла през целия уикенд, докато ги нямаше, и беше заляла всичко — кухнята… всекидневната… и, с малко помощ от гравитацията, мазето, което сега приличаше на тъмна помийна яма. Когато Маршъл и баща му дойдоха, пастор Рийс каза, че долу стига до коленете му. Това означаваше, че за Маршъл е още по-дълбоко.

— Ето… ето фенерче — каза съпругата на пастора и го подаде на Маршъл, който насочи лъча му надолу по стълбите, макар че едва проникваше в мрака.

— Не се притеснявай, ние ще бъдем тук — каза баща му, завъртя инвалидната си количка и махна на Маршъл да мине отпред.

Преди Маршъл да успее да възрази, блесна светкавица и „Полароидът“ на баща му избръмча и изплю моментална снимка.

— Не забравяй, това ще ти трябва — каза баща му и подаде на Маршъл фотоапарата. — Снимай всичко.

Маршъл кимна. Вече шест месеца, откакто баща му беше нает като застрахователен инспектор, работата му беше такава — да прави снимки, да документира щетите, да пише доклади.

Разбира се, Маршъл знаеше, че баща му получи работата като услуга, защото дори и застрахователните компании се чувстват зле при вида на безработен мъж в инвалидна количка. Но в компанията бързо разбраха, също както и ищците, че е трудно да се оплакваш какви тежки щети си понесъл, когато говориш с човек с двойна ампутация, който никога повече няма да ходи.

— Казах му да не пуска съдомиялната машина, преди да тръгнем. Не ти ли казах, скъпи? — попита съпругата на пастора и тупна Рийс по рамото. Бързо се овладя, погледна гостите и добави: — Съжалявам, не исках да се сопвам на мъжа си така.

— Наричаш това сопване? — засмя се Тимъти и махна на сина си да се приближи до ръба на стълбата. — Трябва да дойдат у дома, нали, Марш?

Взрян в мрака, Маршъл дори не чу въпроса. През последните шест месеца нямаше нищо против, баща му да го взима със себе си. Всъщност му харесваше. Имаше нещо хубаво в това да си сам в колата с баща си, радиото да свири, а вятърът да развява косите ти. Освен това, когато имаше места, където баща му не можеше да стигне — когато произшествието беше станало на втория етаж на къщата, но нямаше асансьор, например — Маршъл беше идеалният помощник. Грабваше „Полароида“ и като използваше катераческите си умения, придобити в къщичката на дървото, се добираше до таванските помещения или дори до покривите. Тогава не просто се чувстваше добре. Чувстваше се полезен. Специален.

Но дори и дванадесетгодишните знаеха… таваните и покривите са нещо много различно от тъмно мазе.

— Ако го е страх, наистина мога да отида аз — каза пастор Рийс за четвърти път.

— Не го е страх. Той обича тъмното, нали, Марш? — настоя баща му, придвижи инвалидната си количка напред и използва празната стъпенка, за да даде на Маршъл последен тласък.

Насочил фенерчето към стълбите, Маршъл направи първата си крачка надолу.

— Ето. Казах ви, че харесва тъмното — добави баща му.

За Маршъл това бе нещо много повече от тъмнина. Отдавна чуваше слухове за пастор Рийс. Преди две години Боби Макнамара ходеше на частните уроци по Библия, които Рийс провеждаше в мазето. Скоро след това Боби изведнъж замина, без да се сбогува и за него не се чу нищо повече. Всяко дете в седми клас знаеше: Не слизай в мазето на пастора.

Просто бъди внимателен — извика съпругата на пастора и Маршъл направи още няколко крачки надолу, а влажният въздух задръстваше носа му. Изглежда водата стигаше високо, поне на пет стъпки от дъното. Стисна фенерчето под мишница, вдигна фотоапарата над главата си, насочи го и снима. Светкавицата блесна и моменталната снимка изскочи. Той дори не си направи труда да я погледне.

Направи още една крачка надолу и кракът му бе погълнат от ледената вода, която изпълни маратонките и се просмука в чорапите му. При следващата крачка водата стигна над глезените му, след това до прасците, до коленете, до бедрата. Когато стигна до последното стъпало, вдигнал фотоапарата още по-високо над главата си като прекосяващ река пехотинец, водата обхвана бедрата му, докосна тестисите му. Беше ледена, но Маршъл се потеше.

— Увери се, че си снимал всичко! Трябва да се вижда колко е зле! — извика баща му, но Маршъл си мислеше само за Боби Макнамара, за когото бе чул, че е изпратен в психиатрия, макар никой да не можеше да потвърди.

Докато газеше във водата, която стягаше краката му и го забавяше, Маршъл не очакваше да намери човешки кости или вериги, висящи от стената. Но като се оглеждаше наоколо, не можеше да не се пита какво ли още бе погребано под цялата тази вода.

Навсякъде наоколо плуваха листове хартия, капаци от картонени кутии за документи, пластмасово кошче за боклук и дори и една стара чанта се носеше из помещението, в което оставаше свободно пространство, високо едва около метър, заради ниския таван на мазето и лабиринта от тръби. Бяха изминали само десет секунди, а Маршъл вече дишаше трудно. Знаеше, че главният водопровод е изключен, но това не го спираше да си представя какво би станало, ако водата се покачи още малко. С поглед към тавана, все така вдигнал фотоапарата над главата си и лъч на фенерчето, подскачащ насам-натам в някакво собствено безумно светлинно шоу, той усещаше как потта му се стича, а очилата се плъзгат надолу по носа му.

Вляво от него голям черен бръмбар с тяло на паяк и крака на щурец скочи от парапета и цопна във водата. Маршъл ги наричаше бръмбар-паяци, имаше ги във всяко мазе тук, включително и в тяхното.

Доколкото успя да забележи, когато огледа наоколо, мазето беше разделено на две помещения. Тук в предното бяха всички уреди. Светкавицата блесна и той снима потопения наполовина бойлер вляво от себе си. Блесна отново и той хвана в кадър още един котел, стар метален звяр от 20-те, който едва се подаваше над повърхността на водата.

— Да снимаш бойлера и котела! — добави баща му, докато Маршъл газеше през отвора без врата към съседното помещение, което по някаква причина беше по-добре осветено. Погледна вдясно и разбра защо. Под тавана имаше малко прозорче, не по-голямо от отдушник на климатик, което гледаше към задния двор, но бе покрито с толкова много прах, че светлината едва пробиваше през него. Самата стая не изглеждаше по-различно — много плуващи листове и отломки — но вместо уреди и тръби, тук имаше висок до гърдите вграден шкаф за книги на стената в дъното.

Водата вече се бе надигнала, колкото да съсипе половината от книгите. Но когато Маршъл щракна и „Полароидът“ изплю още една снимка, той видя на най-горния рафт голяма фотография в рамка, подпряна диагонално на стената.

— Марш, как се справяш!? — извика баща му.

— Почти съм готов! — отвърна Маршъл, все още вдигнал фотоапарата над главата си, а очилата му се плъзнаха още по-надолу по носа му. — Намерих една голяма снимка в рамка!

— Тя е от сватбата на родителите ми! Моля те, не ми казвай, че е под водата! — обади се съпругата на пастора.

— Не, няма й нищо! Ще я донеса! — отвърна Маршъл и взе да гази към библиотеката, а студената вода парна тестисите му. Когато остави фотоапарата и светкавицата на най-горния рафт, три бръмбар-паяка подскочиха във въздуха и се плъзнаха по водата като оставяха след себе си лека следа.

Маршъл се надигна на пръсти и посегна към позлатената рамка, в която имаше стара черно-бяла снимка на елегантен млад мъж в смокинг, позиращ със своята булка. Както на повечето стари снимки, и двамата не се усмихваха, просто се взираха, стиснали устни така, че изглеждаха като баби и дядовци, макар да бяха младоженци. Но когато Маршъл хвана долния ъгъл на рамката и я отмести, пръстите му се натъкнаха на… нещо.

Имаше нещо зад нея.

Избута встрани рамката и видя подредена купчина списания, но едва им обърна внимание. Поне докато не видя…

Цици. Там имаше цици. Големи, принадлежащи на дългокрака брюнетка със стърчаща, разрошена коса и червена лента за глава. Коленичила върху билярдна маса, тя се навеждаше към обектива, но гледаше назад през рамо, където мускулест, гол до кръста мъж я държеше за хълбоците, сякаш… О, боже.

Маршъл погледна заглавието. „Крака шоу“. Прелисти го и видя, че снимките вътре разкриваха доста повече от крака. Много повече, включително някои безумно откровени снимки на жената от корицата и на онова, с което се занимаваха на масата за билярд тя и онзи тип.

Маршъл се вцепени, усетил нещо да се надига в панталоните му. Порно. Пастор Рийс имаше порно. Много.

Бързо прерови купчината и намери още половин дузина списания със заглавия като „Рейтинг“, „Висше общество“ и дори едно, наречено „Порочни вещици“. Маршъл се засмя. Ако Бийчър можеше да види това…

— Хайде, Марш, защо се бавиш толкова!? — извика баща му.

Пресегна се като още си представяше реакцията на Бийчър, грабна купчината списания и ги напъха отпред в панталоните си. Беше се изпотил толкова силно, че те залепваха за мекия му корем, докато се опитваше да ги затъкне добре.

— Почти съм готов! Само да взема снимката! — извика на баща си. Но докато покриваше списанията с ризата си…

— Може би трябва да ти помогна? — попита един глас зад него.

Стресна се така, че очилата едва не хвръкнаха от лицето му. Посегна към голямата позлатена рамка на снимката, после се обърна и откри пастор Рийс да стои там, нагазил до колене във водата.

Един бръмбар-паяк скочи във въздуха.

— Т-тъкмо идвах — каза Маршъл, понесъл голямата рамка.

— Ами фенерчето? И твоя фотоапарат? — попита Рийс и посочи над рамото на Маршъл. Те все още лежаха на най-горния рафт.

Маршъл замръзна за миг. Можеше да подаде рамката на пастора. Но точно сега тя беше единственото нещо, което пречеше на пастор Рийс да види добре очертанията на списанията под ризата на Маршъл.

— Да. Разбира се. Заповядай — каза Маршъл и наведе рамката към пастора, който я хвана бързо, за да я предпази от водата. С бързо завъртане Маршъл се обърна към шкафа за книги и като внимаваше да е с гръб към пастора взе „Полароида“ и фенерчето.

— Знаеш ли, някои от нещата тук — заговори пастор Рийс, — някои от тях са тук от години.

— Нали мазетата са затова?

— Разбира се. Но в църквата… Няма да повярваш какво са ми давали хората през годините. И какво се е налагало да конфискувам.

Десетилетие по-късно, порасналият Маршъл би намерил подобаващ отговор. Но тогава, в онова наводнено, мухлясало мазе, на мътната светлина, идваща от тесния прозорец, малкият Маршъл просто се взираше, смразен и ужасен, в пастора, когото бе познавал през целия си живот.

— Татко ме чака — изтърси той и намести очилата на носа си като насочи лъча на фенерчето в лицето на пастора без дори да осъзнава, че така Рийс не можеше да види нищо.

— Скъпи, водопроводчикът дойде с помпата! — извика съпругата на пастора. Хайде, не искам да се разболееш там долу!

И това беше всичко.

Горе пасторът захлупи снимката в рамка върху кухненската маса, точно когато влязоха водопроводчикът и помощникът му. Зад тях съпругата на пастора уви Маршъл с раирана плажна кърпа и той я използва, за да скрие правоъгълната издутина на гърдите си.

— Марш, какво, по дяволите, е това? — попита баща му като прелисти полароидните снимки и се размърда гневно в инвалидната си количка. — Не си ги оставил да изсъхнат! Всички снимки са залепнали!

Може би друг път Маршъл щеше да се извини и да предложи да се върне долу. Но днес, когато стоеше треперещ в кухнята с половин дузина порно списания залепнали за гърдите му, на лицето му се прокрадваше хитра усмивка и само една мисъл изпълваше съзнанието му.

Чакай Бийчър да види това.