Брад Мелцър
Петият убиец (34)

Глава 33

Болница „Света Елизабет“

Вашингтон, окръг Колумбия

— Откога е така? — попита санитарят Рупърт.

— От двадесетина минути — отговори сестра Карина, гледаща лабиринта от бежови плочки, където Нико все още стоеше точно в центъра, с ръце по шевовете. Като военен.

— Двадесет минути? Ти се шегуваш.

— Иска ми се.

— Карина, казваш ми, че си гледала как Нико стои там — точно там в центъра на тази глупава главоблъсканица…

— Това е лабиринт. В главоблъсканиците има задънени проходи.

— Казваш ми, че от двадесет минути… — Рупърт замълча. — Ако Гослинг види това… — той отново замълча. — Защо не извика помощ?

— Точно това правя. Затова те извиках — каза тя, все още стиснала под мишница книгата на Нико с кожената подвързия. — Тина каза, че той те харесва.

— Нико не ме харесва. Просто се чувства по-добре с мъжки персонал. Винаги е било така.

— Не ми пука, ако ще да се чувства по-добре и с травестити. Тина каза, че последния път, когато блокирал така, забил автоматичен молив в крака на д-р Хертел.

Спомнил си за инцидента, както и за кръвта, която се проля тогава, Рупърт грабна старата книга от сестра Карина. На всеки няколко месеца Нико си намираше обект на мания. За известно време беше календарът на Редскинс на стената. Преди това беше червената му стъклена броеница, предшествана от един чифт очила за четене, които му напомняха за тираджия на камион, чието гърло беше пробол. Днес Рупърт знаеше каква е сегашната мания на Нико.

Върна се при лабиринта и размаха книгата във въздуха.

— Нико, ето я книгата ти.

Нико не отговори.

— Знам, че ме чу — викна Рупърт отново, избягвайки да се доближи, докато не се увери, че е безопасно.

Нико продължаваше да стои, отпуснал ръце.

Рупърт си пое дълбоко дъх, раздразнен. По дяволите.

— Нико, искаш ли да отидеш в компютърната зала?

Нико се обърна. Знаеше, че ще му предложат компютъра само ако са отчаяни. Ето защо трябваше да се запъне в лабиринта. Това чакаше. Беше време да получи новото съобщение на Рицаря.

— Тук компютърната зала същата ли е като старата?

— Даже по-хубава — каза Рупърт и насочи Нико към изхода от лабиринта, като го направляваше с леко потупване по гърба. — Хайде, ще ти хареса.

— Мога ли да взема моята книга с мен? — попита Нико, поглеждайки книгата в ръцете на Рупърт. Книгата, която Рицаря му беше изпратил.

— Разбира се — каза Рупърт и му я подаде. — Вземи каквото искаш.