Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (12)

11

Изабел прелетя през мраморния под, но мъжът само го бе ударил в рамото и Рен вече бе на крака, заел унищожителна бойна стойка, напрегнал всеки мускул, готов да срази неочаквания противник. Младата жена впери смаян поглед в нападателя му.

— Да не сте полудели?

Рен се нахвърли срещу него в момента, в който Изабел осъзна казаното от непознатия.

— Рен, спри! Не го удряй!

Но Рен вече бе стиснал мъжа за гърлото.

— Посочи ми една основателна причина.

— Това е Хари Бригс. Не можеш да го убиеш, освен ако Трейси не те помоли.

Хватката му се охлаби, но Рен не го пусна, а очите му продължаваха да мятат гневни мълнии.

— Кога предпочиташ да обясниш удара, който ми нанесе: преди или след като те размажа?

Нямаше как да не му го признае на Бригс — мъжът не потрепна и запази достойнство пред лицето на това, което се очертаваше като доста мъчителна смърт.

— Къде е тя, кучи сине?

— Там, където няма да я достигнеш.

— Веднъж вече я направи нещастна. Повече няма да можеш.

— Тате!

Рен бързо пусна жертвата си, когато Джереми връхлетя в преддверието. Момчето изтърва счупената керемида от покрива, която носеше, и се хвърли в прегръдките на баща си, чието мрачно изражение тутакси се проясни.

— Джереми. — Бригс го притисна към гърдите си, зарови ръце в косата на сина си и за миг затвори очи.

Рен разтри рамото си, докато наблюдаваше разиграващата се трогателна сцена.

Въпреки безразсъдното си нападение, Хари Бригс не изглеждаше много опасен. Беше няколко сантиметра по-нисък от Рен, слаб, с приятни и правилни черти на лицето. Докато го изучаваше, Изабел разпозна в него сродна душа по маниакален ред, но очевидно човекът бе попаднал под влиянието на зли сили. Правата му късо подстригана кестенява коса явно скоро не бе виждала гребен и брадата му плачеше за едно хубаво бръснене. Зад очилата с телени рамки очите му изглеждаха уморени, а смачканият панталон в цвят каки и кафеникавата риза с къс ръкав бяха виждали и по-добри времена. Не приличаше на женкар, но това едва ли можеше да се отгатне по лицето. Освен това по всичко личеше, че е най-малко подходящият съпруг на света за такава ослепителна, чувствена красавица като Трейси.

Докато мъжът разтриваше нежно раменете на сина си, Изабел забеляза обикновения му часовник и тясната златна венчална халка.

— Грижиш ли се за всички? — попита той Джереми.

— Предполагам, че да.

— Трябва да поговорим, приятел, но първо се налага да се видя с майка ти.

— Тя е край басейна с онези сополанки.

Хари кимна към входната врата.

— Ще отидеш ли да видиш дали не съм одраскал колата, докато пътувах насам? Изглежда, тук почти всички пътища са насипани с чакъл.

Лицето на Джереми тутакси посърна.

— Няма да си тръгнеш без мен, нали?

Хари отново помилва леко косата на сина си.

— Не се тревожи, приятел. Всичко ще бъде наред.

Когато момчето се отправи към вратата, Изабел забеляза, че Хари не бе отговорил на въпроса му. След като Джереми се отдалечи, Хари отново се извърна към Рен и цялата нежност и мекотата, с които говореше на сина си, мигом изчезнаха.

— Къде е басейнът?

Гневът на Рен, изглежда, бе угаснал, но Изабел подозираше, че може всеки момент да пламне с нова сила.

— Може би е по-добре първо малко да се успокоиш.

— Няма значение. Сам ще я намеря. — Хари мина покрай тях.

Рен вдигна парчето керемида, което Джереми бе изтървал, взира се известно време в него, сетне мъченически въздъхна.

— Не можем да я оставим насаме с него.

Изабел го потупа утешително по ръката.

— Какво да се прави, животът никога не е прост.

 

 

Трейси видя приближаващия се Хари и сърцето й направи троен скок, преди да се свлече в петите. Знаеше, че рано или късно той ще дойде. Само дето не очакваше да е толкова скоро.

— Тати! — закрещяха в един глас момичетата и изскочиха от водата. Конър запищя от радост, когато го видя, и натежалият му памперс се килна настрани, когато затопурка към най-любимия си човек на този свят. Бедничкият, не подозираше, че същият този човек не бе искал да се ражда.

Хари някак си съумя да прегърне и тримата. Той беше особено грижлив с дрехите си, но когато ставаше въпрос за децата му, нямаше нищо против да се измокри. Момичетата го обсипаха с влажни целувки. Конър кривна очилата му. Сърцето на Трейси се сви, докато го наблюдаваше как отвръща на целувките им и ги дарява със същото безусловно внимание, с което някога даряваше нея, когато още се обичаха.

Появи се Рен. Докато го гледаше, Трейси не изпитваше същата болка, както когато видеше Хари. Този по-възрастен Рен беше по-корав и умен от момчето, което я бе научило да пуши джойнт, но и по-циничен. Тя не можеше да си представи как му се бе отразила историята с Карли.

Изабел приближи и застана до него. Изглеждаше спокойна и делова в блузата си без ръкави, кремавия панталон и сламената шапка. Безкрайната й компетентност можеше да се стори потискаща, ако тя не беше толкова мила и добра. Децата я бяха обикнали от пръв поглед, а тяхното отношение беше най-доброто мерило за човешкия характер. Също като всяка друга жена, попаднала в орбитата на Рен, и тя беше запленена от него, но за разлика от останалите, се бореше с това увлечение. Трейси й даваше висока оценка за усилията, при все че бедничката нямаше никакъв шанс при толкова очевидното желание от страна на Рен. Накрая нямаше да може да му устои, което беше много тъжно и жалко, защото тя не бе създадена за краткотрайни забежки. Изабел беше от жените, които искаха всички онези неща, които Рен не беше в състояние да даде, и той щеше да я излапа цялата, още преди тя да се усети. И то не само по приятния начин.

Беше по-малко мъчително да изпитва съжаление към Изабел, отколкото към себе си, но сега Хари беше тук, а тя твърде дълго бе сдържала болката и огорчението. Кой си ти? — искаше да попита. — Къде е милият и нежен мъж, в когото се влюбих?

Тя се надигна с усилие от шезлонга. Приличаше на близо седемдесет и два килограмов кит, изхвърлен на брега. Още седем килограма и щеше да тежи повече от съпруга си.

— Момичета, вземете Конър и вървете да намерите синьора Ана. Тя каза, че ще прави курабийки.

Но момичетата се вкопчиха още по-здраво в баща си и й метнаха неприязнени погледи. Според тях тя беше злата вещица, отнела баща им. На гърлото й заседна голяма буца.

— Вървете — подкани ги ласкаво той, все още без да я поглежда. — Скоро ще дойда при вас.

Те се подчиниха без никакви възражения и Трейси не се изненада, когато взеха Конър и се отправиха към къщата.

— Не биваше да идваш — рече тя, когато децата изчезнаха.

Той най-после я погледна, но очите му бяха студени, като на непознат.

— Ти не ми остави избор.

Това беше мъжът, с когото бе споделяла живота си, чиято любов бе толкова силна и безрезервна, че тя бе вярвала, че ще продължи вечно. Двамата често прекарваха уикендите в леглото, разговаряха и се любеха. Тя си припомни как се радваха, когато се родиха Джереми и момичетата. Спомни си семейните излети, ваканциите, веселите и спокойните моменти. После забременя с Конър и нещата помежду им започнаха да се променят. Но въпреки че Хари не искаше повече деца, се влюби в най-малкия си син в мига, в който се появи от утробата на майка си. Отначало Трейси бе сигурна, че ще обикне и новото бебе. Ала сега знаеше, че се е излъгала.

Ние говорихме за това и се съгласихме, че няма да имаме повече деца.

Аз не съм забременяла сама, Хари.

Да не си посмяла да ме обвиняваш. Аз исках да си направя вазектомия^[1], забрави ли? Но ти вдигна такава пушилка, че се отказах. Грешката е моя.

Тя сложи длан върху неговата грешка и потърка опънатата кожа на корема.

— Искаш ли да ти помогна да опаковаш багажа — подхвана той с равен тон, — или ще се справиш сама?

Беше дистанциран като далечна планета. Дори след всички тези месеци тя още не можеше да свикне със студенината му. Припомни си деня, когато той й каза, че от компанията му го изпращат командировка в Швейцария, за да осъществи много важна сделка. Не само че това означаваше дългоочакваното повишение, за което Хари толкова упорито се бе трудил, но и възможност да се занимава с работа, която най-добре умееше.

За нещастие, нейната бременност стоеше на пътя му. Той щеше да отсъства от август до ноември, а бебето се очакваше да се роди в края на октомври. И тъй като Хари Бригс винаги постъпваше както смяташе, че е редно, той заяви, че ще се откаже от работата. Но Трейси не желаеше да прави от съпруга си мъченик и му каза, че ще вземе децата и ще замине с него. Жените в Швейцария раждаха, нали? Тя също щеше да роди там.

Оказа се грешка от самото начало. Тя се бе надявала, че далеч от дома, двамата отново ще се сближат и ще съумеят да изцелят взаимно нанесените рани, но отчуждението им само се задълбочи. Апартаментът, нает от компанията, беше прекалено малък за толкова голямо семейство. Децата нямаха с кого да играят и с течение на времето поведението им ставаше все по-непоносимо. Трейси се стараеше да организира развлечения през уикендите — посещения на Евродисни, разходки с корабче по Рейн, изкачвания с планинския лифт — но в повечето случаи тя беше сама с децата, защото Хари постоянно беше зает. Работеше нощем, в събота, а понякога дори и в неделя. При все това Трейси стискаше зъби и търпеше допреди два дни, когато го залови в ресторант с друга жена.

— Искаш ли да ти помогна с багажа? — повтори той с онзи прекалено търпелив тон, който използваше, когато мъмреше някое от децата.

— Няма да заминавам никъде, Хари, така че не е нужно да опаковам багажа.

— Напротив, ще заминеш. Няма да останеш тук. — Лицето му оставаше все така безизразно.

Тя не долови в гласа му нито болка, нито загриженост — нямаше нищо, освен студено, равнодушно изявление на човек, принуден да изпълни дълга си.

— Така ли? Само гледай.

Рен, застанал точно зад гърба на Хари, се намръщи. Трейси знаеше, че той не я искаше тук, но ако проронеше и дума за това пред Хари, никога нямаше да му прости.

— Изненадан съм, че я искаш в дома си — заговори Хари на Рен, но без да отмества поглед от съпругата си. — Като оставим настрани факта, че е бременна в седмия месец, тя е също толкова разглезена и безразсъдна, както когато си бил женен за нея.

— За разлика от теб, който си едно властно, лъжливо копеле? — изстреля Трейси вбесено.

Върху челюстта му потрепна един мускул.

— Много добре. Сам ще събера багажа на децата. Ти можеш да останеш тук колкото пожелаеш. Ние с децата ще се справим чудесно и без теб.

Ушите й зазвъняха, а въздухът излезе със свистене от гърдите й.

— Ако и за една секунда си помислил, че ще си тръгнеш с моите деца… — изшиптя тя.

— Точно това си мисля.

— Само през трупа ми.

— Не разбирам защо възразяваш. Откакто пристигнахме в Цюрих, само се оплакваш от тях.

Трейси едва не се задави от тази безочлива несправедливост.

— Аз нямах нито минута почивка! Денонощно съм сама с тях. Както и през целия уикенд, докато ти се гушкаш с онази анорексичка, гаджето ти!

Хари дори не трепна от гневния й изблик.

— Ти реши да дойдеш с мен, аз не съм го искал.

— Върви по дяволите!

— Ако това искаш, аз си тръгвам. И ще взема четирите деца. Ти можеш да задържиш петото.

Трейси се сви, все едно я бе зашлевил. Това е — помисли си. — Това е най-ужасният момент в живота ми.

Тя чу как Изабел ахна потресено.

Рен, старият й приятел от детството, пристъпи напред.

— Никого няма да вземеш от тук, приятелче.

Челюстта на Хари се стегна, а устните му се свиха на тънка черта в познатото й упорито изражение. Тя знаеше, че Рен може да го просне на земята с един удар, но той беше Хари и нямаше намерение да се предава. Той се обърна и закрачи към къщата.

Рен тръгна след него. Трейси понечи да извика, но Изабел я изпревари.

— Вие, двамата, веднага спрете! — заповяда тя.

Изабел прозвуча безапелационно като всички онези властни възрастни, срещу които Трейси се бе бунтувала в детството си, но в момента изпитваше безкрайна благодарност за намесата й.

— Рен, моля те, дръпни се настрани. Хари, върни се тук, моля те. Трейси, най-добре да седнеш.

— Коя сте вие? — попита Хари със студен и враждебен глас.

— Аз съм Изабел Фейвър.

Трейси не разбра как Изабел го постигна, но Рен се отдръпна, а Хари се върна при басейна. Бременната жена се отпусна изнемощяло върху един от шезлонгите.

Изабел пристъпи напред и заговори тихо, но твърдо:

— Вие, двамата, трябва да престанете да си разменяте обиди и трезво да си поговорите за важните неща.

— Не си спомням някой от нас да е поискал мнението ви — заяви Хари ехидно.

— Аз — чу се Трейси да казва. — Аз го искам.

— А аз не — тросна се съпругът й.

— В такъв случай ще говоря заради доброто на децата ви. — Изабел излъчваше увереност, на която Трейси искрено завидя. — Макар да не съм специалист по детска психология, смятам, че спокойно мога да заявя, че поведението и на двама ви може сериозно да навреди на душевното равновесие на пет малки деца, включително и нероденото, и то по начин, по който дори не можете да си представите.

— Родителите постоянно се развеждат — сряза я Хари — и децата им отлично се справят.

Жестока болка прониза сърцето на Трейси. Развод. Каквито и разногласия да имаха, досега никой от тях не бе произнасял тази думата, поне досега. Но какво очакваше тя? Нали сама си бе тръгнала? Въпреки това не можеше да си представи подобен ужас. Тя само искаше да привлече вниманието на Хари, да проникне през ледената броня, обвила сърцето му, която не знаеше как да разтопи.

Хари вече не изглеждаше толкова отчужден и безстрастен, но беше трудно да се определят чувствата му. Контролираше емоциите си, докато избереше подходящия за него момент да се справи с тях. От друга страна, Трейси даваше воля на своите, показваше ги пред целия свят.

— Да, хората се развеждат — кимна Изабел. — И понякога това е неизбежно. Но когато са замесени пет деца, не мислите ли, че родителите им трябва да преглътнат обидата и разочарованието и да направят всичко по силите си, за да останат заедно? Разбирам, че в момента може да ви се струва изкусително, но вие и двамата отдавна сте изгубили правото да дирите някъде другаде собствено щастие и нов живот.

— Не става дума за това — възрази Трейси.

Изабел ги изгледа съчувствено.

— Някога посягали ли сте един на друг?

— Разбира се, че не — отсече Хари.

— Не. Хари не може да постави дори капан за мишки.

— Някой от вас малтретирал ли е децата?

— Не! — възкликнаха и двамата едновременно.

— В такъв случай всичко останало може да се разреши.

Горчилката, насъбрала се в душата на Трейси, изригна на повърхността.

— Нашите проблеми са прекалено големи, за да бъдат разрешени. Предателство. Изневяра.

— Незрялост. Параноя — контрира Хари. — А и разрешаването на проблемите изисква логика. Което автоматично изключва Трейси.

— Освен това изисква известно познание на човешките емоции, а те от години са нещо чуждо за Хари.

— Вие слушате ли се взаимно? — Изабел унило поклати глава и Трейси изведнъж почувства лек срам. — И двамата сте възрастни хора и очевидно обичате децата си. Ако бракът ви не е такъв, какъвто го искате, постарайте се да го оправите. Не бягайте и не се отказвайте.

— Вече е твърде късно — рече Трейси.

Лицето на Изабел продължаваше да излъчва съчувствие.

— Точно сега не можете да се разделите. Вие имате свещени отговорности и никаква наранена гордост не може да оправдае пренебрегването им. Само най-егоистичните и незрели родители могат да използват прекрасните си деца като оръжие в битката за надмощие.

Никой досега не бе наричал Хари незрял и той имаше вид, сякаш бе глътнал цяла шепа попови лъжички. Трейси имаше повече опит, затова обвинението не й причини толкова силна болка.

Но Изабел не се предаваше и продължаваше да дълбае.

— Време е да престанете да хабите енергията си в безсмислени спорове и да я насочите към нещо много по-важно: обсъждането как да продължите съвместния си живот.

— Като пренебрегнем факта, че никой не е искал съветите ви — подхвана Хари, — що за живот биха имали деца, чиито родители не се понасят?

При тези жестоки думи Трейси едва не се разплака. Той я изоставяше. Хари Бригс, най-трудолюбивият, упорит, порядъчен мъж от всички мъже, които някога бе познавала, я зарязваше.

— Вие можете да живеете заедно — заяви Изабел твърдо. — Просто трябва да решите как да го направите. — Извърна се към Хари. — Струва ми се, че първо трябва да уредите някои формалности. Обадете се на колегите си и ги предупредете, че се налага да отсъствате няколко дни.

— Губиш си времето — заговори Трейси с язвителни нотки в гласа. — Хари никога не отсъства от работа.

Изабел не й обърна внимание.

— Във вилата има предостатъчно свободни стаи, господин Бригс. Изберете си една и разопаковайте багажа си.

Веждите на Рен се стрелнаха възмутено нагоре.

— Хей!

Изабел не удостои и него с внимание.

— Трейси, ти се нуждаеш от малко усамотение, за да се успокоиш. Защо не излезеш да се поразходиш наоколо с колата? Хари, децата сигурно са се затъжили за теб — мина на „ти“ Изабел. — Можеш да прекараш следобеда с тях.

— Я почакайте малко — възнегодува Хари. — Няма да направя нищо…

— О, напротив, ще го направиш. — Изабел може и да беше най-дребната от всички край басейна, но гневът я правеше застрашителна. — Ще го направиш, защото си порядъчен човек и заради децата, които се нуждаят от теб. А ако това не е достатъчно основателна причина — тя се втренчи в него — ще го направиш, защото аз ти казвам. — Не отмести погледа си сякаш цяла вечност, сетне се обърна и се отдалечи с решителна крачка.

Рен, който ненавиждаше проявата на емоции почти толкова силно, колкото и Хари, я последва.

Хари изруга под нос. Да остане с него, бе непоносимо за Трейси и тя хукна към къщата. Изабел беше права. Трябваше да остане малко сама.

Църковните камбани забиха в далечината, а сърцето на Трейси се сви толкова болезнено, че едва можеше да диша. Какво се случи с нас, Хари? Нашата любов трябваше да трае вечно.

Ала, изглежда, вечността току-що ги бе отминала.

 

 

Рен последва Изабел, която прекоси градината на вилата и се спусна по склона на хълма към лозята. Нежното полюшване на къдриците й изпод сламената шапка контрастираше странно с енергичната й целеустремена походка. По правило Рен не си падаше по войнствени богини, но още от самото начало в привличането му към тази жена нямаше нищо нормално.

Защо фермерската къща не бе наета от една обикновена жена? Жена, която обичаше да се забавлява, която разбираше, че сексът е само секс, а не беше фрашкана до козирката с разни ексцентрични идеи как всички на този свят трябва да живеят живота си. И най-вече жена, която нямаше да се моли, когато беше с него. Днес беше останал със съвсем отчетливото впечатление, че тя наистина се моли за него. Що за безобразие бе това, да се налага да търпиш подобни дивотии от жена, която ти е нужна единствено и само за секс?

Все пак я настигна.

— Май току-що станах свидетел на четирите крайъгълни камъка в действие, а?

— В момента и двамата са наранени, но трябва да го превъзмогнат. Личната отговорност е сърцевината на добре изживяния живот.

— Напомни ми никога да не те ядосвам. О, почакай, аз вече го направих. — Едва се сдържаше да не унищожи тази глупава шапка. Жени като Изабел не биваше да носят шапки. Те трябваше да крачат по света гологлави, с меч в едната ръка и щит в другата, сподиряни от цял хор ангели, пеещи „Алилуя“. — Дали беше само плод на моето въображение, или ти наистина нарече онези малки дяволски изчадия „прекрасни деца“?

Вместо да се усмихне, тя доби толкова разстроен вид, че на Рен му се прииска да набучи на носа си червена клоунска топка и да грабне бутилка със сода.

— Ти смяташ, че не биваше да се намесвам, нали? Че се държах прекалено властно и безцеремонно. Че съм прекалено претенциозна, с труден характер?

— Взе ми думите от устата. — Всъщност той не мислеше така. Тя беше невероятна с тях. Обаче ако й подадеше пръст, тя щеше да му отхапе ръката. — Нима всички онези часове по психология не са те научили да не си пъхаш носа в хорските работи, освен ако те самите не те помолят за съвет?

Изабел забави крачка, но гневът й отново избухна.

— Защо напоследък се е наложило мнението, че бракът е нещо краткотрайно, като някаква вещ, която щом се счупи, си купуваме нова? Нима хората още не са разбрали, че бракът не е игра? Че изисква много работа. Понякога жертви, преданост, компромиси. Двойките трябва да…

— Той й е изневерил.

— Наистина ли? Аз ли съм единствената, която вижда, че Трейси не е най-достоверният източник на информация? А съдейки по това, на което днес станах свидетел, те нито веднъж не са се опитали да обсъдят проблемите си. Ти чу ли ги да споменат нещо за брачен консултант? Защото аз не съм. Това, което видях днес, беше наранено самолюбие, обвито във враждебност и всевъзможни претенции.

— Което, поправи ме, ако греша, не е най-добрата основа за запазването на един брак.

— Не и ако враждебността е искрена. Аз съм отраснала в подобна атмосфера и повярвай ми, такива войни отравят всичко, до което се докоснат, особено децата. Но Трейси и Хари не са от отбора на родителите ми.

Не му се искаше да мисли, че тя е отраснала в атмосфера на враждебност и неприязън. Едно е като него да бъде възпитан от пълни кретени — той се бе научил да не обръща внимание на нищо и никого. Ала тя беше искрено загрижена за хората около нея и това я правеше по-уязвима.

Изражението й помрачня още повече.

— Мразя, когато хората се опитват да зарежат всичко без борба. Това е проява на емоционален страх и е в разрез с всички житейски принципи. Те са се обичали достатъчно силно, за да заченат пет деца, но сега искат да си измият ръцете и да поемат по най-лекия път. Нима никой в днешно време няма смелостта да признае грешките си и да се бори за любовта си?

— Хей, не си го изкарвай на мен. Аз съм само твоят секс партньор, забрави ли?

— Ти не си ми секс партньор.

— Е, не и в момента, но бъдещето ми се струва доста обещаващо. При условие че престанеш с тези молитви. Те убиват цялото ми желание. Ти обаче го разпалваш.

Тя вдигна лице към небето.

— Моля те, Господи, не поразявай с гръм този мъж, макар да го заслужава.

Рен се усмихна, доволен, че е успял да я развесели.

— Зарежи преструвките. Ти ме искаш. Признай го. Искаш ме толкова силно, че едва се сдържаш.

— Жените, които са те пожелали, са свършили в гроба.

— Силните оцеляват. Разкопчай си блузата.

Устните й се разтвориха, а очите й станаха огромни като палачинки. Най-сетне я бе накарал, макар и за миг, да забрави за неволите на семейство Бригс.

— Какво каза?

— Не е разумно да спориш с мен. Просто я разкопчай.

За частица от секундата изражението й от сащисано стана пресметливо. Тя го бе разгадала и ако не внимаваше, доктор Фейвър щеше да забие върха на един от малките си, безупречно лакирани нокти в слабото му място.

Той притвори клепачи, метна й един от своите ехидни погледи, сетне разтегли устни в премерено злокобна гримаса, достатъчна, за да накара кръвта да кипне във вените й.

Тя вирна упорито брадичка, което не вещаеше нищо добро.

Рен пристъпи по-близо и надвисна страховито над нея, нещо, което вече бе разбрал, че никак не й се нрави. После вдигна ръка и с обигран, зловещ жест бавно прокара палец по югуларната й вена.

Ноздрите й се издуха.

Дявол да го вземе, отдавна не се бе забавлявал така. Освен… Какви, по дяволите, ги вършеше? С всички сили се бе старал да не плаши жените в реалния живот, а сега съзнателно дразнеше тази по възможно най-агресивния начин. Но най-изумителното беше, че негодуващите искрици в тези меднокафяви очи подсказваха, че тя навярно оценява усилията му.

Рен пусна в ход поредния си номер — шепнещ, гробовен глас:

— Струва ми се, че ти заповядах нещо.

— Определено го направи.

Що за опърничава персона! Е, добре, сама си го изпроси.

— Наоколо няма никого. Направи каквото ти наредих.

— Да разкопчая блузата си?

— Не ме карай да повтарям.

— Чакай да помисля. — Негодницата дори не си направи труда. — Не.

— Надявах се, че няма да се стигне до това. — Той плъзна пръст покрай разкопчаното копче на яката. Явно не беше толкова възмутена, за да се отдръпне. — Изглежда, се налага да ти напомня очевидното. — Рен не бързаше, за да засили напрежението. Боже, надяваше се, че я възбужда, защото той определено едва се сдържаше. — Изглежда, се налага да ти напомня колко много го желаеш. Какво ще изпиташ.

Миглите й потрепнаха, а пухкавата й долна устна се отдели от посестримата си. О, да…

Тя се приближи на сантиметър.

— Аз, ъ, спомних си.

Той потисна усмивката си. Вече не сме толкова наперени, а, сладурче?

— Нека се уверя.

Той се взря в тези пълни, чувствени устни, предвкусвайки сладостта им.

— Представи си слънчевите лъчи, струящи върху голата ти гръд. Почувствай погледа ми. Докосването ми. — Печеният съблазнител бе плувнал в пот, а слабините му набъбнаха и се втвърдиха. — Ще откъсна най-зрелия грозд и ще изстискам сока му върху зърната ти. А после ще оближа всяка капка.

Очите й потъмняха като гъст сироп. Той повдигна брадичката й, сведе глава под периферията на шапката й и завладя устните й със своите. Беше много по-хубаво, отколкото си спомняше. Вкуси слънце, гъстия сок на зряло грозде, който си представяше, и всичко това примесено с женска възбуда. Изпита дивашки порив да я направи своя тук, насред лозята. Да я положи върху древната земя на предците си, под сянката на старите лози. Да заоре дълбоко в нея, както някой от дедите му, славните Медичи, е обладавал покорните селянки. Или непокорните, но той със сигурност нямаше нужда да се тревожи за това, тъй като тази жена се разтапяше в обятията му.

Той свали шапката й, захвърли я на земята и зарови пръсти в буйните разрошени къдрици. Тя го убиваше и Рен я пусна само колкото да прошепне в ухото й:

— Да вървим в къщата.

— По-добре… не. — Дори в ушите на Изабел думите прозвучаха като въздишка. Но тя никъде не искаше да ходи. Искаше целувка. И да разкопчае блузата, както й бе заповядал той, да му позволи да направи всичко, което искаше с гърдите й.

Уханията и усещанията я омайваха. Палещата жега на тосканското слънце, ароматът на зряло грозде, земя и най-вече на мъж. Изабел беше опиянена от него, от целувката му, от еротичната им словесна игра и привкуса на опасност, който не би трябвало да й въздейства, но я вълнуваше, и… нямаше намерение да анализира всичко това. Езикът му се плъзна между зъбите и нахлу в устата й. Целувка на душите. Най-точното определение за целувка, която беше твърде интимна, за да се дарява всекиму.

Ръцете му обвиваха бедрата й, притегляйки я към набъбналата мъжественост.

— Разкопчай се — прошепна той и тя не можа да устои.

Направи го бавно, започвайки от най-горното копче. Той се отдръпна леко, за да позволи на плата да се разтвори, разкривайки сутиена й в телесен цвят. В очите му нямаше тържество, само чисто мъжко очакване. Тя разкопча закопчалката отпред, отмести дантелените чашки и изложи гърдите си на милувките на слънцето.

Той простена задавено, вдигна ръце и обхвана гърдите й. Те се сгушиха в дланите му като нежни жертвени дарове от слонова кост. Палците му погалиха зърната и те тутакси се втвърдиха като камъчета. Рен се пресегна и откъсна един грозд.

Изабел не разбра какво е замислил, докато той не стисна зърната между пръстите си. Сокът пръсна, сетне потече като блестящо ручейче надолу по гърдите, към зърната. Тя потръпна. Опита се да поеме дъх. Ала той не бе свършил.

Бавно разтърка стоплената от слънцето лепкава пулпа върху зърното, чертаейки кръгчета, постепенно приближавайки към щръкналото връхче. Тя изсъска от удоволствие, когато той достигна целта си.

Рен плъзна смачкания плод — сладка пулпа и кожа — до края на връхчето и стисна. Зърно. Пулпа. Малки семчици. Той ги триеше между пръстите си, драскайки плътта, причинявайки й най-сладката болка, която някога бе изпитала. Дишането й се учести, режещите вълни на удоволствието се разляха в кръвта й. Езикът му облиза кадифената мекота на устата й, после се спусна надолу към гърдите. Той дълго си игра, смучеше и дразнеше, поглъщайки останките от плода, изтезаваше плътта й, докато Изабел повече не можеше да издържа.

— Господи… — Той изрече думата като молитва, сетне вдигна глава, за да я погледне. Гроздовият сок бе изцапал бузата му. Очите му под натежалите клепачи бяха замъглени, а устните леко подути. — Искам да пъхна гроздето вътре в теб и да го изям от тялото ти.

Пулсът й запрепуска. Изабел бе замаяна от желание и дива радост. Ето какво означаваше да живееш — тази безумна вакханалия на чувства. Той я стисна през панталона и я потърка. Тя се изви под ръката му в бавен свещен танц. Гърдите й бяха лепкави от сока, а тялото й — натежало като гроздовете.

Изведнъж той рязко се отдръпна. Внезапното движение я остави зашеметена и объркана. С грубо ръмжене Рен грабна шапката й от земята, тикна я в ръцете й и се извъртя към къщата.

— Прекалено съм стар за това.

Той я отхвърляше?

— Синьоре Гейдж!

Изабел се обърна и видя Масимо да приближава към тях. Не беше отхвърляне, а отвратително ненавременно прекъсване. Тя се загърна с разтворените краища на блузата и забърза към фермерската къща, препъвайки се по пътеката. Никога досега не бе изпитвала нещо подобно и искаше повече.

Стигна до къщата, хукна към банята и пусна студената вода. Наплиска лицето си, сетне опря длани върху умивалника, опитвайки се да си поеме дъх. Собственият й глас подигравателно прозвуча в ушите й.

Ако никога не се опитаме да разширим параметрите на своя живот, как ще израснем духовно, приятели мои? Господ ни се усмихва, когато се протягаме към звездите, дори и да не можем да ги докоснем. Нашето желание да се опитаме показва, че не приемаме живота за даденост. Това, че гребем от живота с пълни шепи, наслаждаваме се на всеки миг, вием към луната и почитаме светостта на този дар, който ни е даден…

Тя смъкна припряно смачканата, изцапана със сок блуза. Страстта й към Лоренцо Гейдж не беше свята. От друга страна, желанието да завие към луната ставаше почти неустоимо.

След като се изми и преоблече, тя скочи в пандата и отпраши към града. Докато се размотаваше из пазара, разположен на площада, Изабел се опита да превърне обърканите си чувства в молитва, но думите не идваха. Можеше отново да се моли за другите, но не и за себе си.

Дишай… Младата жена се съсредоточи върху купчините свежи зеленчуци — лъскавите патладжани и рубинените глави на радикиото, сгушени сред къдравите зелени марули, надиплени като дантели. Купи със сбръчкани маслини бяха подредени край пирамиди от ябълки и круши. От сламени кошнички надничаха гъби порчини с бучки пръст, полепнала по пънчетата. Постепенно Изабел почувства, че се успокоява.

Преди да дойде в Тоскана, тя не се бе замисляла особено за готварските си умения, или по-точно за пълното им отсъствие, но в тази страна, където храната бе издигната в култ, осъзна, че в живота й не достига нещо важно и жизнеутвърждаващо. Може би не беше зле да пренасочи част от енергията си и да посещава някой готварски курс, когато не работеше над книгата си. Защото въпреки подигравките на Рен тя щеше да пише.

Приближи до сергиите с цветя и избра букет полски цветя. Докато плащаше, забеляза Виторио да излиза от магазин от другата страна на площада под ръка с Джулия Киара, нейната недотам компетентна агентка по недвижими имоти. Докато ги наблюдаваше, той привлече Джулия към гърдите си и я целуна. Целувката бе израз на страст, а не на приятелство.

Двамата бяха млади и привлекателни и нямаше нищо странно в това, да са заедно, особено след като Касалеоне беше малък град. Но Изабел бе споменала името на Джулия във връзка с различните домашни проблеми, а Виторио не бе казал нито дума.

— Благодаря, задето ме изостави.

Сърцето й се качи в гърлото. Тя се обърна и видя висок, лошо облечен работник с оръфана превръзка на едното око и каскет, ниско нахлупен над тъмната му коса. Искаше й се да остане сама поне докато не успее да се ориентира в обърканите си чувства.

— Имам работа. Как дойде до тук? Мислех, че колата ти е на сервиз.

— Взех колата на Ана. — Той се държеше така, сякаш еротичната сцена помежду им не е била нищо повече от обикновено ръкостискане — още едно напомняне за емоционалната пропаст, която ги разделяше. А тя възнамеряваше да се люби с този мъж…

Мисълта дотолкова я потресе и отврати, че Изабел се дръпна рязко и удари лакът в металния стълб.

— Внимавай.

— Опитвам се! — Изрече го толкова високо, че неколцина души се обърнаха и се вторачиха в нея. Явно подсъзнателно се стремеше към самоунищожение. Това беше единственото обяснение. Но какъв смисъл имаше да се преструва? Днешният инцидент доказваше, че е само въпрос на време, преди да се впусне в нещо, което със сигурност щеше да внесе още повече безпорядък в живота й. Освен ако…

Освен ако не определи съвсем ясно целта си. Просто щеше да отдаде дължимото на тялото си. Единствено на тялото. Ще запази неприкосновени личността и сърцето си, а най-вече душата си. Не че щеше да е трудно, след като Рен не се интересуваше от тях. Той беше опасен мъж. Омотаваше жените в мрежите си, после ги разкъсваше на части. А тя доброволно му даваше място в живота си.

И тъй като все още се чувстваше беззащитна, младата жена смръщи вежди и го изгледа унищожително.

— Чудя се дали просто имаш богат запас от всякакви джунджурии, като превръзки за очи, или си отмъкнал тази от някой, който наистина се нуждае от нея?

— Хей, в мига, в който нещастникът падне на земята, аз му връчвам обратно белия бастун.

— Ненормалник! — изпухтя Изабел, но раздразнението я напусна.

— Погледни цялото това великолепие от храна. — Той огледа отрупаните сергии. — Тази вечер няма да вечерям с нито един човек, носещ фамилията Бригс, затова ще ти позволя да ми сготвиш нещо вкусно.

— Бих искала. За нещастие, бях прекалено заета да градя империята си, за да се науча да готвя. — Изабел се озърна и видя, че Виторио и Джулия са изчезнали.

— Сигурно оглушавам. Наистина ли чух да казваш, че на този свят има нещо, което не умееш?

— Има много неща. Например нямам ни най-малката представа как да избода нечии очи.

— Добре, печелиш този рунд. — Той измъкна букета от ръката й и го помириса. — Съжалявам, че преди малко ни прекъснаха. Наистина съжалявам. Масимо искаше да ме осведоми за зреенето на лозята и да поиска мнението ми кога да започне гроздоберът, като отлично знае, че нямам ни най-малко понятие за това. Попита дали ще се съгласиш да помогнеш с vendemmia.

— Какво е това?

— Гроздобер. Ще започне след две седмици, в зависимост от времето, фазите на луната, птичите песни и още няколко други неща, които не разбирам. Всички ще помагат.

— Звучи забавно.

— Звучи като тежък труд, нещо, което предпочитам да избегна. Ти, от друга страна, несъмнено ще пожелаеш да организираш цялото събитие, макар да не разбираш нищо от гроздобер.

— Да, но имам вроден талант.

Рен изпръхтя възмутено и се захвана да се пазари с една старица, която продаваше патладжани. След като най-после се договори за цената, започна да избира други продукти: зеленчуци, зрели круши, грубо отрязан къс пекорино и хрупкав хляб, с препечена коричка. Покупката на месо бе съпроводена от оживена дискусия с месаря и съпругата му за преимуществата и недостатъците на различните начини на приготовление.

— Наистина ли умееш да готвиш, или само хвърляш прах в очите? — не се сдържа Изабел накрая.

— Аз съм италианец. Разбира се, че умея да готвя. — Той я хвана под ръка и я отдалечи от сергията с месо. — А довечера ще ти приготвя страхотна вечеря.

— Ти си само наполовина италианец. Останалата половина представлява богата разглезена кинозвезда, отраснала на Източния бряг, заобиколена от цяла армия слуги.

— И от една баба от Лука, която няма внучка, на която да предаде готварските си умения.

— Баба ти те е научила да готвиш?

— Тя искаше да ми създава работа, за да не надуя коремите на прислужничките.

— Не си чак толкова порочен, колкото искаш да ме накараш да повярвам.

Той я възнагради с неустоимата си усмивка.

— Бейби, досега си видяла само добрата ми страна.

— Престани.

— Онази целувка наистина те накара да изгубиш почва под краката си, нали?

— О, да. — Той се засмя, с което още повече я вбеси и тя изстреля думите на Майкъл: — Аз съм истинска шизофреничка, когато става дума за секс. Понякога се увличам до забрава, а друг път нямам търпение да приключи час по-скоро.

— Супер.

— Не е смешно.

— Ще се отпуснеш ли? Няма да се случи нищо, което ти не желаеш.

Точно от това Изабел се страхуваше.