Кен Фолет
Крахът на титаните (58)

I

Катерина не можеше да си намери място от безпокойство. Когато афишите за мобилизацията плъзнаха по цял Петербург, тя се затвори в стаята на Григорий и зарида, прокарвайки разсеяно пръсти през дългите си светли коси.

— Какво ще правя, какво ще правя?

На Григорий му се прищя да я вземе в прегръдките си, да пресуши с целувки сълзите й и да обещае, че никога няма да я напусне. Но той не можеше да даде подобно обещание, а и тя обичаше брат му.

Григорий беше отбил военната си служба и затова беше в запаса, на теория готов за битка. Всъщност по-голямата част от обучението му се състоеше от маршове и строене на пътища. При все това, очакваше да е сред първите повикани.

„Тази война беше глупава и безсмислена като всичко останало, което цар Николай вършеше“, мислеше си ядно Григорий. Станало убийство в Босна и месец по-късно Русия е във война с Германия! Хиляди работници и селяни щяха да загинат и от двете страни и нищо нямаше да се постигне. За Григорий и всичките му познати това доказваше, че руската аристокрация е твърде глупава, та да управлява.

Дори да оцелееше, войната щеше да съсипе плановете му. Спестяваше за нов билет до Америка. Със заплатата му от фабриката това щеше да стане за две-три години, но с военната му надница — кажи-речи никога. Колко години още трябваше да страда под несправедливото и жестоко управление на царя?

Тревожеше се за Катерина дори повече, отколкото за себе си. Какво щеше да прави тя, ако той замине на война? Тя делеше стая с още три момичета в пансиона и работеше в завода на Путилов пълнеше кутии с патрони за пушки. Но трябваше да спре работа, когато се роди бебето, поне за малко. Кой щеше да се грижи за нея и детето й без Григорий? Щеше да се отчае, а той знаеше какво правят отчаяните за пари провинциални момичета в Петербург.

Не го повикаха обаче нито първия ден, нито през първата седмица. Според вестниците, два и половина милиона запасняци са били мобилизирани в последния ден на юли, но това беше просто вестникарска история. Невъзможно бе толкова мъже да бъдат събрани, облечени и натоварени на влаковете само за ден или дори за месец. Привикваха ги на групи, някои по-рано, други по-късно.

Докато се изтъркулваха първите горещи дни на август, Григорий почна да мисли, че са го забравили. Възможността бе изкусителна. Армията беше една от най-зле управляваните институции в една безнадеждно неорганизирана страна и вероятно хиляди мъже щяха да бъдат пропуснати просто заради некомпетентност.

Катерина бе започнала да го навестява рано всяка сутрин, докато той правеше закуска. Това беше най-хубавото време в деня му. Докато тя дойде, Григорий вече беше измит и облечен, но самата тя идваше в стаята му по нощница, очарователно разрошена, прозяваща се. Наедряваше и дрехата вече й беше тясна. Григорий прецени, че тя е някъде в средата на четвъртия месец от бременността. Гърдите и бедрата й се наливаха, а коремът й изпъкваше леко, но забележимо. Пищните й форми бяха сладко мъчение. Григорий се опита да не зяпа тялото й.

Една сутрин тя го посети, докато той разбъркваше две яйца в тиган над огъня. Той се бе отказал от кашата за закуска — нероденото дете на брат му имаше нужда от добра храна, за да расте силно и здраво. Повечето дни Григорий успяваше да сподели с Катерина нещо хранително — шунка или херинга, или любимото й, наденица.

Катерина винаги бе гладна. Седна на масата, отряза дебела филия черен хляб и я задъвка с нетърпение. С пълна уста го попита:

— Когато убият войник, кой получава неизплатените му надници?

Григорнй си спомни, че вече е дал името и адреса на най-близкия си роднина.

— В моя случаи, Лев — каза той.

— Дали е вече в Америка?

— Би трябвало. Пътят дотам е по-малко от осем седмици.

— Надявам се да си е намерил работа.

— Няма защо да се тревожиш. Ще се оправи. Всички го харесват. Жегна го ядно недоволство. Лев трябваше да е тук, в Русия, да се грижи за Катерина и нероденото й дете и да се тревожи за повиквателни, докато Григорий слагаше началото на новия живот, за който спестяваше пари и правеше планове. Лев му бе отнел тази възможност. А Катерина продължаваше да се тревожи за мъжа, който я беше изоставил, вместо за този, който бе останал.

— Сигурна съм, че се справя добре там, но ми се ще да беше писал.

Григорий настърга крайчето на парче твърдо сирене върху яйцата и ги посоли. Тъжно се запита дали някога ще чуят нещо от Америка. Лев никога не бе проявявал сантименталност и може би бе решил да се отърси от миналото си като змия — от кожата си. Григорий обаче не изрече на глас опасенията си, за да щади Катерина, която още се надяваше Лев да я повика при него.

— Дали ще се биеш, как мислиш?

— Не и ако мога да го избегна. За какво се бием?

— Казват, за Сърбия.

Григорий разпредели яйцата в две чинии и седна на масата.

— Проблемът е дали Сърбия ще бъде тиранизирана от австрийския император или от руския цар. Съмнявам се, че сърбите ги интересува кой точно, мен — също. — Той започна да се храни.

— Тогава, за царя.

— Бих се бил за теб, за Лев, за себе си, за бебето ти…, но за Царя? Не.

Катерина излапа набързо яйцата си и обра чинията с нова филия хляб.

— Какви имена харесваш за едно момче?

— Баща ми се казваше Сергей, неговият — Тихон.

— Харесва ми Михаил. Като архангела.

— И на повечето хора им харесва. Затова се среща толкова често.

— Може би трябва да го нарека Лев. Или дори Григорий.

Григорий се трогна. Много би му харесало да си има племенник-съименник. Само че не му се щеше да я притиска по въпроса.

— Лев би било хубаво — каза той.

Изсвистя свирката на фабриката — звук, който можеше да бъде чут из целия Нарвски район, и Григорий се изправи.

— Аз ще измия чиниите — каза Катерина. Нейната работа започваше преди седем, час по-късно от тази на Григорий.

Тя му подаде буза и Григорий я целуна. Беше мимолетна целувка и той не позволи на устните си да останат по-дълго от миг но се наслади на мекотата на кожата й и топлия, сънлив аромат на шията й.

Сложи си шапката и излезе.

Времето навън бе лятно, топло и влажно въпреки ранния час Григорий почна да се поти, докато вървеше с бърза стъпка по улиците.

За двата месеца след заминаването на Лев, Григорий и Катерина бяха установили неловко приятелство. Тя разчиташе на него, а той се грижеше за нея, но нито един от двамата не искаше това. Григорий искаше любов, не приятелство. Катерина искаше Лев, не Григорий. Но Григорий намираше някакво удовлетворение в това да й осигурява добра храна. Само така можеше да изразява любовта си. Надали това беше трайно решение, но сега бе трудно да мисли дългосрочно. Още планираше да избяга от Русия и да се добере до обетованата земя, Америка.

На портата на фабриката бяха залепени нови мобилизационни афиши и мъжете се трупаха около тях. Неграмотните умоляваха другите да им четат на глас. Григорий се озова до Исак, капитана на футболния отбор. Двамата бяха на една възраст, запасняци. Погледът на Григорий пробягна по обявленията в търсене на тяхното поделение.

Днес бе там.

Погледна отново, но нямаше грешка — Нарвски полк.

Прегледа списъка с имената и намери своето.

Всъщност досега не вярваше, че може да се случи. Ала се самозалъгваше. Беше на двадесет и пет, здрав и прав, отличен материал за войник. Разбира се, че отиваше на война.

Какво щеше да се случи с Катерина? И с бебето й?

Исак изруга на висок глас. И той беше в списъка.

— Няма защо да се тревожите — чу се глас зад тях.

Обърнаха се и видяха Канин, сговорчивият началник на леярната, висок и слаб инженер на тридесетина години.

— Да не се тревожим? — обади се скептично Григорий. — Катерина ще роди бебето на Лев и никой няма да може да се грижи за него. Какво да правя?

— Ходих да се видя с човека, който отговаря за мобилизацията в района — каза Канин. — Обеща ми да освободи всичките ми работници. Само съмнителните трябва да ходят.

Григорий се обнадежди отново и сърцето му подскочи. Твърде хубаво звучеше, за да е истина.

— Какво трябва да правим? — попита Исак.

— Просто не отивайте в казармата. Всичко ще е наред. Говорил съм.

Исак беше настъпателен по природа — затова беше толкова добър спортист — и не беше доволен от отговора на Канин:

— Как така ще е наред?

— Армията дава на полицията списък с мъже, които не отиват, а полицията ги събира. Името ти просто няма да е в този списък.

Исак изсумтя недоволно. Григорий също недолюбваше подобни полуофициални уговорки — твърде много можеше да се обърка, но работата с правителството винаги беше такава. Канин или беше подкупил чиновника, или му беше свършил друга услуга. Нямаше смисъл да недоволстват.

— Чудесно — каза Григорий на Канин. — Благодаря.

— Не ми благодари — каза спокойно Канин. — Сторих го за себе си и за Русия. Умели мъже като вас двамата са ни нужни, за да правят влакове, а не за да спират с гърди немските куршуми. Това го може и един неграмотен селяк. Правителството още не е съобразило това, но с времето ще го схванат и тогава ще ми благодарят.

Григорий и Исак минаха през портите.

— Защо пък да не му вярваме? Какво имаме да губим? — попита Григорий. Те се наредиха, за да отбележат присъствие — и двамата пуснаха метално квадратче с номер върху него в една кутия. — Звучи добре.

Исак не беше убеден:

— Ще ми се да се чувствах по-уверен в това.

Тръгнаха към работилницата за колела. Григорий отпъди тревогите си и се подготви за работа. Фабриката на Путилов произвеждаше повече влакове от всякога. Военните бяха заключили, че при артилерийски обстрел ще има унищожени локомотиви и вагони, следователно още от началото на военните действия ще им бъдат нужни нови. Григорий и хората му бяха притиснати да работят по-бързо.

Щом пристъпи в цеха, почна да си навива ръкавите. Помещението беше малко, и заради огъня през зимата беше горещо, а сега, в разгара на лятото, беше жарка пещ. Металът скърцаше и звънтеше, докато струговете го оформяха и полираха.

Григорий видя изправения до струга си Константин и нещо в стойката му го накара да се смръщи. Лицето на приятеля му излъчваше предупреждение — нещо не беше наред. Исак също забеляза, реагира по-бързо, спря, улови ръката на Григорий и подхвана:

— Какво…?

Не довърши въпроса.

Иззад пещта пристъпи фигура в черно-зелена униформа и удари Григорий в лицето с чук.

Той опита да избегне удара, ала се забави само със секунда, и макар да успя да се извърне, дървената глава на големия чук попадна високо върху скулата му и го повали на земята. Остра болка прониза главата му и той извика високо.

Мина известно време, преди зрението му да се избистри. Най-сетне вдигна поглед и зърна набитата фигура на Михаил Пински, капитана от местния полицейски участък.

Трябваше да очаква това. Сбиването през февруари му се размина твърде леко. Полицаите не забравяха подобни неща.

Видя също как Исак се бие с партньора на Пински, Иля Козлов, и още двама полицаи.

Григорий остана на земята. Ако можеше, нямаше да отговори на удара. Нека Пински си отмъсти, дано тогава остане доволен.

Но още след миг се оказа, че не може да изпълни намерението си.

Пински вдигна чука. Макар и ненужно, Григорий позна инструмента — с този чук наместваше отливките в пясъка. Чукът се спусна към главата му.

Извъртя се, но в последния момент Пински направи същото с оръжието си и тежкият дъбов инструмент се стовари върху лявото рамо на Григорий. Той изрева от болка и гняв. Докато Пински си възвръщаше равновесието, Григорий скочи на крака. Лявата му ръка висеше безполезна, но дясната бе наред. Той замахна с юмрук към Пински, без да се замисля за последиците.

Не удари. Две незабелязани от него фигури в черно-зелени униформи изникнаха от двете му страни, а ръцете му бяха сграбчени и здраво задържани. Опита се да се освободи от полицаите, но не успя. Със замъглен от ярост поглед видя как Пински замахва с чука и удря. Ударът попадна в гърдите му и той усети как ребрата му се трошат. Следващият бе насочен по-надолу, в корема. Григорий се сви и повърна закуската си. Още един удар в слепоочието. За миг му причерня и се свести увиснал безпомощно в ръцете на двамата полицаи. Исак също бе задържан така от другите двама.

— Поуспокои ли се? — попита Пински.

Григорий изплю кръв. Тялото му беше маса от болка и не можеше да мисли нормално. Какво ставаше? Пински го мразеше, но все нещо трябваше да е предизвикало това. А и беше дръзко от негова страна да действа точно тук, насред фабриката, обграден от работници, които нямаха причина да харесват полицията. По някаква причина той трябва да се беше почувствал уверен в себе си.

Пински повдигна чука и доби съсредоточен вид, сякаш обмисляше още един удар. Григорий се стегна и пребори изкушението да моли за пощада. Тогава Пински го попита.

— Кой си ти?

Григорий опита да говори. Първо от устата му излезе само кръв. Най-накрая успя да каже:

— Григорий Сергеевич Пешков.

Пински отново го удари в стомаха. Григорий изстена и повърна кръв.

— Лъжец — констатира Пински. — Как ти е името?

И той отново вдигна чука.

Константин напусна мястото си пред струга и излезе напред.

— Господин капитан, този човек е Григорий Пешков! — възнегодува той. — Всички го познаваме от години.

— Не ме лъжи! — каза Пински и вдигна чука. — Или ще опиташ от това.

Намеси се Варя, майката на Константин.

— Не е лъжа, Михаил Михайлович. — Използваше бащиното име на Пински, за да покаже, че го познава. — Той е този, за който се представя. Тя се изправи и скръсти ръце пред могъщата си гръд, сякаш предизвикваше полицая да я опровергае.

Тогава обяснете ми това — каза Пински и измъкна от джоба си лист хартия. — Преди два месеца Григорий Сергеевич Пешков е напуснал Петербург с парахода Архангел Гавриил.

Появи се Канин и рече:

— Какво става тук? Защо никой не работи?

Пински посочи Григорий:

— Този тук е Лев Пешков, брат на Григорий. Издирван за убийството на полицай.

Всички се развикаха един през друг. Канин вдигна ръка да ги смълчи и рече:

— Господин капитан, познавам Григорий и Лев Пешкови, понеже от години ги виждам почти всеки ден. Приличат си, както е обичайно за двама братя, но Ви уверявам, че това е Григорий. Освен това, бавите работата на целия цех.

— Ако това е Григорий, — подзе Пински с израза на човек, който се кани да извади най-големия си коз, — кой тогава е отплавал на борда на Архангел Гавриил?

Още щом зададе въпроса, отговорът стана очевиден. След миг дори и Пински се досети и доби глупав вид.

— Паспортът и билетът ми бяха откраднати — рече Григорий.

Пински побесня.

— Защо не съобщи на полицията за кражбата?

— Какъв е смисълът? Лев беше напуснал страната. Не можехте да върнете нито него, нито собствеността ми.

— Това те прави съучастник в бягството му.

Канин пак се намеси.

— Капитан Пински, първо обвинихте този мъж в убийство. Навярно това беше достатъчно основание да прекъснете производството в този цех. Признахте обаче, че сте сгрешили, и сега го обвинявате единствено, че не е съобщил в полицията за кражбата на някакви документи. Междувременно, Вашата страна е във война и вие бавите производството на локомотиви, от които руската армия отчаяно се нуждае. Освен ако не искате името си в следващия ни доклад до ръководството на армията, предлагам да приключвате тук бързо.

— В коя запасна част си? — обърна се Пински към Григорий. Без да се замисля, Григорий отвърна:

— Нарвски полк.

— Ха! — извика Пински. — Днес ги свикват.

Той погледна Исак.

— И ти си мобилизиран, обзалагам се.

— Исак не каза нищо.

— Освободете ги — нареди Пински.

Когато пуснаха ръцете му, Григорий се олюля, но успя да се държи на крака.

— Добре ще е и двамата да се явите в наборния пункт, както ви е наредено — обърна се полицаят към Григорий и Исак. — Иначе ще си имате работа с мен.

Врътна се на пета и излезе с малкото останало му достойнство. Хората му го последваха.

Григорий тежко седна на някакво столче. Главоболието го заслепяваше, ребрата го боляха, а коремът му беше ударен. Имаше нужда да се свие в някой ъгъл и да загуби свяст. В съзнание го държеше единствено яростното желание да унищожи Пински и системата, част от която беше той. „Някой ден“, мислеше си Григорий, „ще сложим край на Пински, на царя и на всичко, което символизират.“

Канин рече:

— Армията няма да се занимава с вас двамата — погрижил съм се за това — но се боя, че за полицията нищо не мога да направя.

Григорий кимна мрачно. От това се боеше. Най-жестокият удар на Пински, по-лош от ударите с чука, щеше да е да се погрижи Григорий и Исак да отидат в армията. Канин продължи:

— Ще ми бъде неприятно да ви загубя. Ти беше добър работник. Изглеждаше искрено развълнуван, но беше безсилен. Постоя още малко, вдигна безпомощно ръце и излезе от цеха.

Варя се появи пред Григорий с купа вода и чист парцал. Изми кръвта от лицето му. Беше яка жена, но здравите й ръце пипаха внимателно.

— Трябва да отидеш в жилищните помещения — каза тя. — Намери си празно легло и полегни около час.

— Не — отвърна Григорий. — Отивам си у дома.

Варя сви рамене и премина към Исак, който не беше толкова зле наранен.

Григорий стана с усилие. Фабриката се завъртя пред очите му и Константин го държеше за ръката, докато се олюляваше, но най-накрая усети, че може да стои сам. Константин взе каскета от земята и му го подаде.

Започна да ходи и се усети нестабилен, но с махване отхвърляше предложената му подкрепа и след няколко крачки си възвърна обичайната походка. Главата му се избистри от усилието, но болката в ребрата го застави да стъпва внимателно. Бавно излезе от сградата през лабиринта от работни места, стругове, пещи и преси към портата на фабриката. Там срещна Катерина — тя влизаше.

— Григорий! Мобилизиран си — видях известието!

Тогава тя забеляза нараненото му лице. — Какво се е случило?

— Среща с любимия ти полицейски капитан.

— Тая свиня Пински. Ти си ранен!

— Удареното ще мине.

— Ще те върна вкъщи.

Григорий бе изненадан. Ролите се бяха разменили. Досега Катерина не беше предлагала да се грижи за него.

— Мога и сам — отговори той.

— Все едно ще дойда с теб.

Тя го хвана за ръката и двамата тръгнаха по тесните улици срещу хилядите прииждащи към фабриката работници. Тялото на Григорий го болеше и му беше зле, но въпреки това за него бе удоволствие да ходи ръка за ръка с Катерина, докато слънцето изгрява над овехтелите сгради и мръсните улици.

Познатият път го изтощи повече, отколкото очакваше. Когато най-после се прибраха, той тежко седна на кревата и миг по-късно легна.

— Имам скрита бутилка водка в стаята на момичетата — каза Катерина.

— Не, благодаря, бих предпочел малко чай.

Нямаше самовар, но тя направи чай в една тенджерка и му поднесе чаша с бучка захар. След като я изпи, Григорий се почувства малко по-добре.

Най-лошото е, че можех да отърва набора, но Пински се закле, че ще се постарае това да не стане.

Тя седна до него на леглото и му подаде листовка.

— Едно от момичетата ми го даде.

Григорий го погледна. Стори му се сухо и официално, като правителствените издания. Заглавието бе Помощ за войнишки семейства.

Катерина обясни:

Ако си съпруга на войник, армията ти предоставя месечна сума. Не е само за бедните, всички я получават.

Григорий се сети, че беше чувал нещо такова, но не му обърна внимание, защото не се отнасяше до него.

— Катерина продължи:

— Има и още. Получаваш евтини въглища за огрев, евтини билети за железниците, помощ за училището на децата.

— Хубаво. Необичайно е за военните да са толкова разумни — каза Григорий. Спеше му се.

— Но трябва да си омъжена.

Григорий се съсредоточи. Нали не можеше да има предвид…?

— Защо ми казваш това? — попита я той.

— При сегашното положение няма да получа нищо.

Григорий се надигна на лакът и я изгледа. Изведнъж сърцето му запрепуска.

Тя продължи:

— Ако бях омъжена за войник, щях да съм по-добре. Детето ми също.

— Но… ти обичаш Лев.

— Знам! — Катерина се разплака. — Той обаче е в Америка и не го е грижа даже да пише и да се поинтересува как съм.

— Та… какво искаш да направиш?

Григорий знаеше отговора, но трябваше да го чуе.

— Искам да се омъжа — изрече тя.

— Само за да можеш да получаваш издръжката на войнишка съпруга.

Тя кимна и жестът й задуши припламналата за малко слаба, неразумна надежда.

— Това ще означава толкова много — каза тя. — Да разполагам с малко пари, когато детето се роди — особено при положение, че ти ще бъдеш в армията.

— Разбирам — каза той с натежало сърце.

— Може ли да се оженим? — продължи тя. — Моля те.

— Да — отвърна той. — Разбира се.