Кен Фолет
Крахът на титаните (131)

IV

Вялов помоли Гас да се срещнат в яхт-клуба. Брайън Хол пък предложи да разговарят в канцеларията на профсъюза. Всеки искаше да се намират на негова територия, за да се чувства уверен и отговорен. Затова Гас нае зала в хотел Статлър.

Лев Пешков нападаше стачниците като хора, които бягат от военна служба, и Адвъртайзър отпечата коментарите му на първа страница, под заглавието „На чия страна са те?“. Когато видя вестника, Гас се смая: подобен нападателен тон можеше единствено да изостри спора. Но усърдието на Лев се обърна срещу него. Тазсутрешните вестници съобщаваха за буря от протести на работници от други военни производства, разгневени от намека, че би трябвало да получават ниски заплати заради привилегированото си положение, и от твърдението, че бягат от военна служба. Несръчността на Лев окуражи Гас, но той знаеше, че истинският му противник е Вялов, а това го притесняваше.

Гас донесе всички вестници в хотела и ги нареди на една маса в залата. На видно място отгърна един популярен парцал със заглавие „А ти ще идеш ли на война, Лев?“.

Гас беше помолил Брайън Хол да дойде четвърт час преди Вялов. Профсъюзният водач беше точен до секундата. Гас отбеляза, че е облечен в елегантен костюм и носи сива филцова шапка. Добра тактика. Винаги беше грешка да изглеждаш по-долен, дори и когато представляваш работниците. По свой начин Хол беше също толкова твърд, колкото и Вялов.

Хол видя вестниците и се подсмихна.

— Младият Лев сгреши — доволно рече той. — Навлече си огромни неприятности.

— Манипулирането на пресата е опасна работа — отговори Гас. После мина направо на въпроса. — Искате увеличение с по долар на ден.

— Това е само с десет цента повече от парите, които моите хора взимаха, преди Вялов да купи предприятието, и…

— Няма значение — прекъсна го Гас, показвайки повече дързост, отколкото изпитваше всъщност. — Ако мога да спечеля за вас петдесет цента, ще приемете ли?

Хол го погледна скептично.

— Ще трябва да го обсъдя с хората…

— Не — отсече Гас. — Трябва да решите сега.

Молеше се нервността му да не личи.

Хол почна да увърта.

— Вялов съгласен ли е с това?

— Вялов е моя грижа. Петдесет цента. Приемате или не?

Гас устоя на желанието да попие потта от челото си.

Хол го изгледа продължително и преценяващо. Гас предполагаше, че зад сприхавата му външност се крие проницателен ум. Най-сетне Хол рече:

— Приемаме. Засега.

— Благодаря. — Гас успя да не въздъхне от облекчение. — Искате ли кафе?

— Разбира се.

Гас се извърна, благодарен за възможността да скрие лицето си, и позвъни за келнер.

Йосиф Вялов и Лев Пешков дойдоха. Гас не се здрависа с тях.

— Седнете — остро рече той.

Погледът на Вялов попадна на вестниците на масичката и по лицето му премина гняв. Гас предполагаше, че Лев вече си има неприятности заради тези заглавия.

Помъчи се да не го зяпа. Това беше шофьорът, който прелъсти годеницата му — но не биваше да се допуска това да замъглява неговата преценка. Искаше му се да го удари в лицето. Но ако днешната среща минеше по план, резултатът щеше да е по-унизителен за Лев от един удар с юмрук. И Гас щеше да остане много по-доволен.

Появи се един келнер и Гас поръча:

— Донесете кафе за гостите ми, ако обичате, и сандвичи с шунка. — Той умишлено не ги попита какво предпочитат. Виждал беше Удроу Уилсън да постъпва така с хора, които иска да сплаши.

Седна и отвори една папка. В нея имаше само празен лист хартия. Гас се престори, че чете.

Лев седна и подхвана:

— И тъй, Гас, президентът те е пратил да преговаряш с нас.

Сега Гас си позволи да го погледне. Гледа го дълго, без да продума. „Хубавец е“, помисли той, „но и ненадежден и слаб“. Когато Лев се посмути, Гас най-сетне отговори:

— Да не си се побъркал, по дяволите?

Лев така се стресна, че направо плъзна стола си назад, сякаш очакваше удар.

— Какво?

— Америка е във война — остро рече Гас. — Президентът няма да преговаря с теб. — Погледна Брайън Хол. — Или пък с Вас — Всъщност само преди десет минути беше сключил сделка с профсъюзния водач. Най-сетне се обърна и към Вялов. — Нито дори с Вас.

Вялов отвърна на погледа му спокойно. За разлика от зет си, той не се плашеше. Но беше загубил изражението на подигравателно презрение, с което дойде на срещата. След продължително мълчание той попита:

— За какво си тук тогава?

— Тук съм, за да ви кажа какво ще стане — продължи Гас със същия тон. — И когато свърша, вие ще приемете.

— Ха! — обади се Лев.

— Млъквай, Лев. Продължавай, Дюър — рече Вялов.

— Ще предложите на работниците повишение на надницата с по петдесет цента на ден — каза Гас и се обърна към Хол. — И вие ще приемете предложението му.

Лицето на Хол остана безизразно и той попита:

— Тъй ли?

— И искам хората да се върнат на работа до утре на обяд.

— А защо, по дяволите, трябва да правим каквото ни кажеш? — поинтересува се Вялов.

— Заради алтернативата.

— Която е?

— Президентът ще изпрати един батальон, който ще превземе фабриката, ще я заварди, ще пусне цялата готова продукция за клиентите и работата ще продължи с военни инженери. След войната може да я върне. — После каза на Хол — И Вашите хора може би ще си върнат работните места след войната.

Искаше му се да беше съгласувал този ход с Уилсън, обаче вече беше твърде късно.

— Има ли право да го направи? — попита удивено Лев.

— По военновременните закони има — отговори Гас.

— Така казваш ти — скептично подхвърли Вялов.

— Можете да ни съдите — рече Гас. — Мислите ли, че в тази страна има съдия, който ще ви подкрепи — и така ще подкрепи враговете ни? — Облегна се в стола си и загледа събеседниците си с надменност, която не изпитваше. Всичко това щеше ли да свърши работа? Щяха ли да му повярват? Или щяха да разберат блъфа му, да му се изсмеят и да си тръгнат?

Настана продължително мълчание. Лицето на Хол беше безизразно. Вялов мислеше. Лев изглеждаше зле.

Най-сетне Вялов попита Хол:

— Готови ли сте да приемете петдесет цента?

— Да — просто отвърна Хол.

Вялов се обърна към Гас.

— Тогава и ние приемаме.

— Благодаря ви, господа — отговори Гас и затвори папката, като се мъчеше да успокои треперенето на ръцете си. — Ще предам на президента.