Кен Фолет
Крахът на титаните (28)

III

Гас не легна тази нощ, нито на следващия ден.

Малко след осем и половина сутринта секретар Даниълс донесе новините, че американски боен кораб е блокирал пътя на Ипиранга. Невъоръженият товарен кораб дал заден ход и се оттеглил. По думите на Даниълс, американските морски пехотинци щели да дебаркират във Веракрус по-късно същата сутрин.

Гас бе объркан от бързия развой на събитията, но и се вълнуваше, че е в центъра на събитията.

Удроу Уилсън не се измъкна от войната. Любимата му пиеса беше шекспировата Хенри V и той обичаше да цитира репликата „но ако жаждата за чест е грях, то няма втори грешник като мене.“

По радиото и телеграфа пристигаха вести и задачата на Гас беше да носи съобщенията на президента. По обед морските пехотинци превзеха митницата на Веракрус.

Малко след това казаха на Гас, че има посетител — някоя си госпожа Уигмор.

Гас помръкна и се притесни. Това беше недискретно. Нещо сигурно не беше наред.

Закрачи бързо към фоайето. Карълайн изглеждаше в паника. Въпреки че носеше спретнато палто и шапка, косата й беше разбъркана, а очите — зачервени от плач.

— Мила моя! — прошепна развълнувано Гас. — Какво се е случило, за Бога?

— Това е краят — рече тя. — Не мога повече да се срещам с теб. Толкова съжалявам.

После заплака.

Искаше му се да я прегърне, но не можеше да го направи тук. Нямаше си собствен кабинет. Огледа се — морският пехотинец на вратата ги зяпаше. Нямаше къде да се усамотят. Това беше влудяващо.

— Ела навън — каза той и я хвана за ръка. — Ще се поразходим.

Тя поклати глава.

— Не. Ще се оправя. Стой тук.

— Какво те е разстроило така?

Не искаше да срещне погледа му и гледаше към пода.

— Трябва да съм вярна на съпруга си. Имам задължения.

— Нека аз съм твой съпруг.

Карълайн вдигна лице и от копнежа в очите й сърцето на Гас се сви.

— О, колко ми се иска да можех.

— Можеш!

— Вече имам съпруг.

— Той не ти е верен. Защо ти да си му вярна?

Карълайн се престори, че не го чува.

— Приел е пост в Бъркли. Местим се в Калифорния.

— Не отивай.

— Решила съм вече.

— Ясно — безизразно отвърна той. Все едно го бяха нокаутирали. Гърдите го боляха и не можеше да си поеме дъх. — Калифорния. По дяволите.

Тя видя, че се е примирил с неизбежността и започна да се успокоява.

— Това е последната ни среща.

— Не!

— Моля те, чуй ме. Искам да ти кажа нещо и това е единствената ми възможност.

— Добре.

— Преди месец бях готова да се самоубия. Не ме гледай така, вярно е. Мислех, че съм толкова безполезна, че никому няма да липсвам. Тогава ти се показа на прага ми. Беше толкова нежен, толкова учтив, толкова грижлив, че ме убеди да остана жива. Ти ме ценеше. — По страните й се стичаха сълзи, но продължаваше. — И толкова се радваше на целувките ми. Щом така радвах някого, значи не бях напълно безполезна. Тази мисъл ме крепеше. Ти спаси живота ми, Гас. Бог да те благослови.

— А за мен какво остава?

— Спомени — отвърна тя. — Надявам се да са ти скъпи, както са на мен.

После му обърна гръб. Гас я изпроводи до вратата, но тя така и не го погледна отново. Излезе и той я остави.

Когато я изгуби от поглед, механично се запъти към Овалния кабинет, после смени посоката — мислите му бяха прекалено объркани, за да отиде при президента точно сега. Влезе в тоалетната, за да си даде няколко минути спокойствие. За щастие вътре нямаше никого. Изми лицето си и се погледна в огледалото. Слаб мъж с голяма глава — имаше формата на близалка. Светлокестенява коса и кафяви очи, не много хубав, но жените обикновено го харесваха, а Карълайн го обичаше.

Поне за малко.

Не трябваше да я пуска да си отиде. Как можеше да я остави и само да гледа след нея? Трябваше да я убеди да отложи решението си, да обмисли нещата, да поговорят още малко. Може би щяха да намерят друг изход. Но в сърцето си знаеше, че такъв няма. Сигурно вече всичко това й беше минало през ума. Лежала е будна цели нощи, съпругът й е спял до нея, проигравала е ситуацията. Беше го решила, преди да дойде тук.

Трябваше да се върне на работа. Америка беше във война. Ала как би могъл да не мисли за случилото се? Когато не можеше да види Карълайн, по цели дни очакваше следващата среща. Сега не можеше да спре да си представя какъв ще е животът му без нея. Вече му се струваше странно. Какво да направи?

Един чиновник влезе в тоалетната и Гас подсуши ръцете си, а после се върна на поста си до Овалния кабинет.

Не след дълго един куриер му донесе телеграма от американския консул във Веракрус. Гас я протече и възкликна:

— О, не.

Пишеше следното: ЧЕТИРИМА ОТ ХОРАТА НИ УБИТИ ТЧК ДВАДЕСЕТ РАНЕНИ ТЧК СТРЕЛБА НАВСЯКЪДЕ ОКОЛО КОНСУЛСТВОТО ТЧК

Четирима убити, ужаси се Гас; четирима добри американци с майки и бащи, съпруги или приятелки. Новината даде друга гледна точка на тъгата му. „Карълайн и аз поне сме живи“, помисли той.

Почука на вратата на Овалния кабинет и подаде телеграмата на Уилсън. Президентът пребледня, когато я прочете.

Гас го наблюдаваше внимателно. Как се чувстваше той, като знаеше, че хората са мъртви заради решение, взето от него посред нощ?

Това не трябваше да се случва. Мексиканците искаха свобода от тиранични правителства, нали? Трябваше да посрещнат американците като освободители. Какво се беше объркало?

Брайън и Даниеле се показаха след няколко минути, следвани от военния секретар Линдли Гарисън и съветника към Държавния департамент Робърт Дансинг. Събраха се в Овалния кабинет да чакат още новини.

Президентът беше напрегнат като струна. Блед и изнервен, той шареше насам-натам из стаята. „Жалко, че Уилсън не пуши — това би могло да го успокои“, помисли си Гас.

„Всички знаехме, че може да има насилие, но реалността някак се оказва по-страшна от очакваното“, каза си той.

Спорадично пристигаше нова информация, а Гас предаваше съобщенията на Уилсън. Все лоши новини. Мексиканските войници оказваха съпротива, стреляха по морските пехотинци от укреплението си. Бяха подкрепени от цивилни граждани, които се целеха в американските войници от прозорците на високите етажи. В отговор закотвеният откъм сушата американски боен кораб Преъри обърна триинчовите си оръдия към града и го подложи на обстрел.

Жертвите растяха — шестима американци, осмина, дванадесет — и още повече ранени. Но борбата беше напълно неравностойна и над сто мексиканци загинаха.

Президентът изглеждаше объркан.

— Не искаме да се бием с мексиканците — заяви той. — Искаме да им помогнем, ако можем. Да помогнем на човечеството.

За втори път в рамките на един ден Гас почувства, че губи почва под нозете си. Президентът и съветниците му имаха само добри намерения. Как нещата се бяха объркали така? Наистина ли беше толкова трудно да се стори добро в международната политика?

Получи се съобщение от Държавния департамент. Немският посланик, граф Йохан фон Бернсторф, получил инструкции от кайзера да посети държавния секретар и искаше да се осведоми дали ще е удобно утре в девет часа сутринта. Извън протокола, подчинените му загатнаха, че посланикът ще подаде официално оплакване срещу спирането на Ипиранга.

— Оплакване? — попита с почуда Уилсън. — Какво искат да кажат, по дяволите?

Гас веднага съобрази, че международният закон е на страната на немците.

— Сър, не е имало обявяване на война, нито пък блокада, тъй че, строго погледнато, немците са прави.

— Какво? — Уилсън се обърна към Лансинг. — Вярно ли е това?

— Ще проверим отново, разбира се, но съм доста уверен, че Гас е прав — потвърди съветникът в Държавния департамент. — Извършеното от нас противоречи на международното право.

— Какво значи това?

— Че ще трябва да се извиним.

— Никога! — избухна Уилсън.

Но го направиха.