Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (4)

IV

Все още не знаех защо господин Соломон ме бе избрал, нито защо продължаваше понякога да ме наблюдава, подсмихвайки се, сякаш ми гласеше нещо. Изглежда му бях симпатичен, радваше се, когато наминавах без повод да го видя, защото от него можех да науча безкрайно много неща. Трябва да призная, че той най-вече ми вдъхваше увереност с примера си. Ако човек можеше да доживее до такава старост, то аз нямах повод да се кахъря сега-засега. Сядах срещу него и докато го наблюдавах как разглежда колекцията си от пощенски марки, усещах прилив на спокойствие.

Скоро си дадох сметка, че макар да бе много богат, господин Соломон живееше самотен. Най-често го сварвах седнал зад голямото си бюро на филателист с лупа на окото. Разглеждаше марките с удоволствие, като истински приятели, а също и пощенски картички от миналото, които пристигаха от всички краища на света. Не бяха адресирани лично до него, защото някои от тях бяха изпратени още през миналия век, когато господин Соломон едва-що е бил роден, но в последна сметка се бяха озовали у него. Много пъти съм го карал на битака и у антиквари, от които ги купуваше, а те му отделяха най-личните и написаните с най-много чувство. Аз прочетох няколко от любопитство, но господин Соломон обикновено ги крие, заради твърде личния им характер. Имаше една с младо момиче, облечено като в зората на модерните времена и обградено от четири момченца в моряшки костюми и сламени, теснополи шапки, на която пишеше: „Скъпи, скъпи, мислим за теб ден и нощ, връщай се скоро и преди всичко се обличай добре, не забравяй да сложиш и фланеления пояс. Твоя: Мари“. Най-странното е, че като прочете тази картичка, господин Соломон отиде да си купи фланелен пояс. Нищо не го попитах, направих се, че нищо не съм забелязал, но по гърба ми полазиха студени тръпки от самотата. Да нямаш нищо и никого. Картичката беше от 1914 г. Не знам дали господин Соломон си сложи пояса в памет на тази Мари или на обичания от нея мъж, дали си въобразяваше, че картичката е написана със загриженост за него, или чисто и просто го правеше заради самата нежност. Още не бях разбрал, че господин Соломон не можеше да понася забравата, забравените, хората, които бяха живели и обичали и си бяха отишли, без да оставят следи, които са били някой и са се превърнали в нищо, в пепел, клетниците, както сетне научих, че ги наричаше. Тъкмо срещу това възроптаваше с най-голяма нежност и най-върла ярост, която у библейските герои се нарича гняв. Понякога имах чувството, че на господин Соломон му се искаше да поправи несправедливостта, да вземе нещата в свои ръце и да промени всичко. Естествено, когато сам си на път да не оставиш никакви следи, имаш основания за тревога. Не пожелах да го попитам веднага, но ме беляза завинаги. И не само това, ами, то аз няма как да измисля нещо по-силно от живота, който не се свени да изглежда правдоподобен, пък ако щете вярвайте. Господин Соломон намери у братя Дюпен на ул. „Сен Бартелеми“ картичка с фотография на одалиска, каквито е имало навремето в Алжир, който тогава бил още френски, а на гърба й пишеше: „Не мога да живея без теб, липсваш ми повече от всичко на света, в петък в седем ще бъда под часовника на площад «Бланш», очаквам те с цялото си сърце, твоя Фани“. Господин Соломон тутакси мушна картичката в джоба си и погледна деня и часа на много скъпия си швейцарски часовник. Свъси вежди и се прибра у дома си. На следващия петък в шест и трийсет нареди да го откарам на площад „Бланш“, където се опита да открие часовника, само дето него го нямаше. Изглеждаше подразнен и побърза да се осведоми от кварталните. Открихме една портиерка, която си спомняше часовника и мястото, на което се е намирал. Той излезе угрижен да не закъснее и точно в седем беше там, но аз пак не разбрах дали го правеше в памет на изчезналите любовници, или за да протестира срещу библейския вятър, който отнася всичко, сякаш е прах или някаква дреболия. Според Чък едно е сигурно и тук мисля, че е прав: човекът се бунтуваше, негодуваше. Най-накрая се одързостих. Когато отиде да се поклони и положи букет червени рози пред сградата, чийто адрес бе посочен на картичка със снимка на пожарникар, датирана 1920 г., с името и много целувки в трепетно очакване да се видим идната неделя, тогава го попитах щом се върна в таксито:

— Ще ме прощавате, господин Соломон, но защо правите това? От тази мацка вече няма и помен, нали така?

Той кимна в знак на съгласие.

— Драги ми Жан, нима не ходим на поклонение по домовете на Виктор Юго, Балзак, Луи XIV?

— Ама това са все важни хора, господин Соломон. Виктор Юго не е кой да е.

Нормално е да се сещаме за тях и да ходим разчувствани на поклонение пред паметта им. Те са част от историята?

— Да, всички си спомняме за знаменитостите, а никой не се сеща за нищо и никаквите хора, които също са обичали, надявали са се, страдали са. Тези, които с раждането си смирено са получили общото ни прет-а-порте и пак тъй смирено са го влачили до последната гара. А и самият израз „нищо и никакви хора“ е отвратителен, верен и непоносим. Моята скромна личност отказва да го приеме.

Тогава се усмихна малко тайнствено и вдигна глава, лицето му бе добило внезапна строгост, а в ръката си стискаше здраво бастуна с конска глава.

— Не го правя само заради тази мацка, както се изразихте. Правя го заради честта на тая работа.

Нищо не вдянах. Нито разбирах коя е тая работа, нито каква чест можеше да има тя. Пък и господин Соломон нямаше да успее да съживи тези отдавна изтрити животи и угаснали любови, като се заравяше в оставените от тях пощенски следи. Може би никога не се бе усещал обичан и приемаше лично тези „скъпи мой, любов моя“, написани с поизбеляло мастило, за да почувства малко нежност. Ходи го разбери. По-късно, когато разказах на Чък за тези пощенски картички, които господин Соломон непрестанно получаваше у дома си, сякаш бяха някакви SOS послания от отдавна забравени хора, но които за него си оставаха валидни, Чък се впусна в една теория. Смяташе, че моят работодател има проблем с мимолетното, с времето, което се оттича покрай нас, и с начина, по който то ни употребява мимоходом. Самият той се чувства застрашен от неговата неизбежност и цялата му личност се бунтува.

— Ръкомаха, това е то. Също като да размахаш юмрук или да правиш знаци, за да дадеш на Йехова да разбере, че е несправедливо всичко да погива, да си отива, и най-вече самият той. Представи си го как крещи, че Законът е несправедлив, изправен на върха на планина, облечен в бяла ленена роба, преди пет хиляди години. Няма да схванеш стареца, докато не разбереш, че той поддържа лични отношения със своя Йехова. Карат се, беседват. При него всичко е много библейско. Християните никога не стигат до разпри в отношенията си с Господ. Докато при евреите се случва. Те Му спретват битови скандали.

Аз представих Чък на цар Соломон, който го изпрати на тестове при психологически специалисти, благодарение на чиито ласкави препоръки той успя да постъпи доброволец в SOS. Това е една от големите мистерии с Чък, че макар да бъка от идеи, щом някой бедстващ го заговори, проявява чувствителност. Освен това има лек американски акцент, което действа успокояващо, защото Америка е велика сила. За броени седмици той стана най-добрата морална подкрепа в SOS, дори успя да убеди едно момиче да не се самоубива, като й доказа, че след това ще й бъде още по-гадно.

Господин Соломон притежаваше няколко хиляди пощенски картички. Редеше ги грижливо в албуми, които заемаха цяла една стена. Един от тях винаги стоеше отворен на бюрото му, но никога един и същ, защото всички минаваха по реда си. Една сутрин го заварих да разглежда снимката на един френски окопник от 1914–1918 г., заснет в горда поза, докато е бил още жив, а на гърба пишеше нещо, което трябва да е било вълнуващо по онова време: „Скъпа жено, надявам се всички там да сте добре, защото тук е война. Целуни децата. Липсват ми повече, отколкото бих могъл да го изразя. Твой Анри“. Долу в ъгъла пишеше: „геройски загинал на 14 август 1917 г.“. Него ден бях дошъл заедно с Тонг, който трябваше да ме замести и да откара господин Соломон на зъболекар. Господин Соломон много го харесваше, двамата разговаряха за източната мъдрост, която там много им помага, стига да не ги убият преди това. Той даде на Тонг да се полюбува на албума му, в който имаше картички от много отдалечени от господин Соломон страни, като например Манила или Индия, които му позволяваха да се сближава още по̀ издалеко.

— Но защо колекционирате послания, които не са предназначени за вас, от хора, с които нищо не ви свързва? Като този загинал войник, когото не сте познавали?

Господин Соломон вдигна очи към Тонг и свали от едното лупата си на филателист.

— Мисля, че не бихте могъл да ме разберете, господин Тонг.

За пръв път чувах господин Соломон да прави расистка забележка.

— Няма как да ме разберете. Вие сте загубили цялото си семейство в Камбоджа. Има за кого да си спомняте. А пък аз никога никого не съм губил. Нямам никакви близки, нито един, какъв да е, братовчед, сред шестте милиона, изтребени от германците. Дори родителите ми не са били убити, а са загинали предварително, от естествена смърт, преди да се яви Хитлер. На осемдесет и четири години съм, а нямам кого да оплача. Ужасно болезнено е да загубиш любимо същество, но още по-жестока е самотата, когато никога никого не си загубил. Тъй че, когато разлиствам този албум…

Той отгърна една страница с красивата си, леко петниста и порижавяла ръка. Старостта ви покрива с ръждиви петна. Извади една семейна снимка: баща, майка и общо шест деца. В единия ъгъл бе напечатано на машина: „Бретонско семейство, 1905 г.“.

Направо ми увисна ченето. Само при мисълта, че господин Соломон, Esq. е бил осиновен от едно бретонско семейство, което от време на време съзерцаваше с умиление, беше за мен най-тъжното от смешните неща. С красивите си, приятни за наблюдаване ръце той постави обратно в албума бретонското семейство.

Ръцете на господин Соломон крият една трагедия.

Когато бил на четири години, родителите му се надявали да стане виртуоз. На масичката в спалнята му все още стои снимката на господин Соломон като дете, на която никой не би могъл да разпознае бъдещия цар на панталона. На снимката е написано с перо (тогава още нямало писалки): „Малкият Соломон Рубинщайн на четиригодишна възраст пред своето пиано“. Фигурираше също и една жена с майчински бюст, която щастливо усмихната се бе привела над детето. Когато господин Соломон ми преведе надписа, който беше на руски, додаде:

— Родителите ми разчитаха да стана Wunderkind, което ще рече дете чудо. В гетото пианото се радваше на голямо уважение.

Имаше и друга снимка на господин Соломон на седем години, стъпил с крак на тротинетка. Тя беше от друго гето, този път в Полша. Фотографиите стигаха до дванайсет — петнайсетгодишна възраст, след което се губеха. Може би защото родителите на господин Соломон се бяха обезсърчили, разбирайки, че от него няма какво да се очаква в жанра дете чудо. Въпреки това го бяха карали да носи къси панталони до двайсетгодишна възраст, в желанието си да го превърнат в Wunderkind. Това често разсмиваше господин Соломон.

— Чувствах чудовищна вина — обясни ми той. — На петнайсет години написах писмо на един японски филателист, защото тогава вече се утешавах с пощенските марки, с молба да разучи от японските градинари какъв е начинът да се спре растежа на растенията. Държах на всяка цена да спра да раста, за да не разочаровам нашите и да остана в допустимите ръстови граници за дете чудо. Прекарвах по единайсет часа дневно пред пианото. Нощем се самоуспокоявах, че сега-засега ми липсва преждевременност в развитието, но тя все още може да се прояви. Навремето в гетото надеждата била в това да откриеш виртуоза в своето дете, за да се измъкнеш оттам. Великият Артур Рубинщайн, който напълно е съответствал на търсените от антисемитите черти, е успял да се измъкне и е бил приеман като виртуоз от най-тежките аристократи, даже е написал книга като доказателство. На гения всичко му е простено.

Бях започнал да разпознавам подигравателните искрици в тъмните очи на моя приятел. Сякаш нещо болезнено смешно лумваше в него.

— Станах на шестнайсет, осемнайсет години и не спирах да раста. Учителят ми по пиано ставаше все по-оклюмал. Баща ми, който беше наследствен шивач, първо в Русия, после в Свечани, в Полша, беше толкова мил с мен, че ми идваше да се удавя. Нашите нямаха други деца и не можеха да имат друг виртуоз. Сетне дойде денят. Баща ми влезе в салона, където аз по къси гащи седях пред пианото. В ръката си носеше панталон. Тутакси всичко ми стана ясно. То бе краят на големите надежди. Баща ми бе приел очевидното. Станах, събух гащите си и облякох панталона. Никога повече нямаше да стана дете чудо. Майка ми плачеше. Баща ми се правеше, че е в добро настроение. Целуна ме и ми каза на руски: ну, ничего, е, хайде, няма нищо.

Родителите ми продадоха пианото. Аз започнах работа при един търговец на платове в Белосток. Когато нашите починаха, дойдох в Париж, за да видя светлините на Запада. Станах добър крояч и започнах да правя конфекция. Въпреки това продължавах да изпитвам леко съжаление. На витрината на първия ми магазин на ул. „Тюн“ бях написал „Соломон Рубинщайн, виртуозът на панталона“, по-късно просто „Другият Рубинщайн“, но тъй или инак родителите ми бяха починали и вече беше без значение.

Ето така, малко по малко станах цар на панталона, най-напред в квартал „Сантие“, а после почти навсякъде. Притежавах верига магазини известни на всички, а после се прочух чак в Белгия и Великобритания. Не съм се разпростирал до Германия, от почит към мъртвите.

Виждате ли, мисля, че бях предопределен за прет-а-портето, а мечтата на нашите да ме направят виртуоз беше от същото естество. Мечта от калъп извадена, която си предаваме от поколение на поколение, за да ни стопля сърцата.

При всички положения господин Соломон беше направил добро състояние, което харчеше за благотворителност, и ако можеше да бъде избран и поставен на истинското си място, цялото човечество щеше да се възползва от неговите благини, а сигурно щеше да заживее и по-добре.