Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (13)

XIII

Взех душ, облякох се и отидох да проверя дали господин Соломон беше още жив. Шмугнах се покрай портиерната на господин Тапю, който не ме понася и не пропуска случай да излезе и да се зареди догоре със злоба, колчем премина покрай него. Сигурно е нещо във външния ми вид, човек не може да се хареса на всички. Вбесявам го и туй то. Опитвам се да го избягвам, предпочитам да не го виждам, така поне нещо си спестявам, но винаги чувам зад гърба си „аха, ето ви и вас“ и тогава съм принуден да го срещна очи в очи. Да си призная, когато пред мен се изпречи някой тъпанар, ама истински, изпитвам вълнение и респект, защото най-сетне обяснението ми просветва и осъзнавам причините. Чък твърди, че съм така развълнуван пред лицето на Тъпотията, защото ме обладава коленопреклонното чувство пред свещеното и безкрайното. Твърди, че ме обгръща усещането за вечност и дори цитира стих от Виктор Юго: „Да, аз дойдох в този храм Вечността да възлюбя“. Чък казва, че в Сорбоната нямало нито една дисертация, посветена на Тъпотията, което обяснява упадъка на западната мисъл.

— Идвате да видите царя на юдеите, а?

Отначало се опитвах да бъда учтив с него, но това само го окуражаваше. Колкото по-мил бях — да, господин Тапю, не, господин Тапю, вече няма да правя така, господин Тапю, ох, без да искам, господин Тапю — толкова повече му липсвах. Затова започнах да го подхранвам. Всеки изпитва нужда от другите, човек не може да прекара цял живот в омраза към себе си. Чък казва, че ако престъпниците не нападаха старците, ако ги нямаше евреите, ако комунистите се изпаряха, а работниците имигранти бъдеха върнати по домовете си, господин Тапю щеше да се озове в чувствена пустиня. Беше ми жал за него и нарочно правех разни номера, за да го захранвам: изтръгвах някоя лайстна от мокета, трошах някое стъкло или оставях вратата на асансьора отворена, за да изпита задоволство. Тоя пич се нуждаеше от помощ. Когато не знаете какво да правите със злобата си, нито накъде да я насочите и тя се разраства чак до мащаба на слънчевата система, чувствате известно облекчение, когато откриете някакъв мотив, пък бил той и някой фас на мокета или забравена врата на асансьор. Аз му бях необходим, трябваше му да мрази някого лично, защото иначе щеше да се захване с целия свят, а той беше възголям. Нуждаеше се от нещо доловимо. Някой путьо, от когото не го е страх, не, господине. Отначало, когато му предлагах да изхвърля боклука или да му помогна в метенето, бях малко като алжирските работници, които са хрисими и добри и не желаят да изнасилват, поради което са виновни, че не оправдават очакванията на хората. Щом схванах колко му липсвам, се захванах да му помагам. Най-напред започнах да пикая на стената до стълбището, точно до портиерната. Не ме свари на местопрестъплението, но тутакси разбра, че бях аз. На излизане ме чакаше долу.

— Вие ли направихте това!

Можех да отвърна да, направих го, за да ви услужа, но нямаше да бъде достатъчно, защото на него му се искаше свръх това и да излъжа. Вдигнах панталона си с презрителен жест и казах:

— Че да не би да сте ме видял? Не сте, разбира се. Никакъв ви нямаше. Вас все ви няма, тъкмо когато сте най-необходим!

Показах му хей такъв и си отидох. Оттогава насам той ме гледа със задоволство, защото знае, че аз ще убия господин Соломон, за да му ограбя парите и филателните богатства. Единственият ми недостатък в неговите очи е, че не съм алжирски работник. Ако бях такъв, щях да съм съвършен. „Когато Де Гол заряза Алжир, аз веднага разбрах какво щеше да се случи и се оказах прав. Докато бяхме там, имаше осем милиона алжирци, а откакто си тръгнахме станаха двайсет. Разбирате ме, нали? Шът, не казвайте нито дума, защото ще ме обвинят в геноцид, но все пак двайсет милиона! Ето какво направи Де Гол и какво се задава. Аз подкрепях маршал Петен, даже загубих един от братовчедите си в антиболшевишкия легион и рядко бъркам.“ Чък се опита да интервюира господин Тапю за своята дисертация, посветена на Тъпотията, но нещата не стигнаха много далеч на магнетофона. Чък го налегнаха кошмари и започна да вика за помощ. Цялото му карате за втвърдяване на чувствеността се оказа доста нефелно като изкуство за самоотбрана.

Господин Тапю си стоеше пред портиерната с традиционните си барета, фас и хитряшко изражение на всезнайко, защото когато Тъпотията осветлява света, тя знае всичко и всичко е разбрала. Аз дори усетих да се разлива във вените ми приятелска топлота, защото дължим много на тъпанари като господин Тапю. Видът и приказките им облекчават терзанията ни, от тях научаваме как и защо, те ни дават някакво доморасло обяснение. Стоях на осмото стъпало и лицето ми беше озарено от разбиране, симпатия и почит, изпитвах коленопреклонни чувства, в този храм се светеше Вечността. Толкова бях озарен, че господин Тапю дори се смути.

— Какво ви става? — недоверчиво ме попита той.

Бях чел във V. S. D., че в Африка открили непокътнат череп от преди осем милиона години. Тъй че глупостта не е от вчера. Чък обаче твърди, че по онова време Тъпотията не съществувала, защото азбуката още не била изобретена.

Разсмях се и господин Тапю се сгърчи от ненавист.

— Забранявам ви! — изкрещя той, защото за тези хора най-лошото е да им се надсмиват.

— Прощавайте, господин Тапю, вие баща, вие майка. Единственото, което искам, е да идвам от време на време да ви съзерцавам от любов към яснотата и красотата!

Тогава слязох по осемте стъпала, повтарям осем, защото с историческата перспектива вероятно ще се появят съмнения и дискусии по въпроса, и протегнах ръката на помирението към господин Тапю, защото това беше момент на озарение, който заслужаваше жест, достоен за обезсмъртяване от фотографите. Той обаче предпочиташе да пукне. Тъй че аз си останах с ръка, увиснала във въздуха, после както винаги му показах хей такъв и се закатерих нагоре с удовлетворението на доброволеца, който е помогнал на господин Тапю да презареди батериите. Бях доволен, защото не всеки ден се случва да помогнеш някому да преживее.

Бях стигнал до втория етаж, а той продължаваше да крещи отдолу с обърнато нагоре лице и размахан юмрук:

— Бандит! Мерзавец! Смахнат! Мръсен левичар!

Аз ликувах. Още един, който се нуждаеше от съдействие.