Ромен Гари
Терзанията на цар Соломон (14)

XIV

Заварих господин Соломон облечен като за празник. Беше се издокарал по последната мода с костюм, който можеше да му служи поне още петдесетина години, ако не и повече, стига мястото да не беше прекалено влажно и достатъчно непромокаемо. Господин Соломон се зарадва, като ме видя да се дивя на плата:

— Поръчах го специално в Лондон.

— Солидна изработка. Може да ви служи поне още петдесет години.

По-силно е от мен. Не мога да се въздържа да не го намекна. Щом като се сдържа да кажа нещо от едната страна, то излиза от другата. Опитах се да замажа положението.

— Някъде в Еквадор открили една долина, в която хората живеят по сто и двайсет години — рекох.

Освен бръснаря и маникюриста, които идваха да го обслужат, в стаята присъстваше и още един дребосък с кожена чанта. На бюрото имаше документи с подписа на господин Соломон. Чувал съм, че има хора, които постоянно преправят завещанието си от страх да не забравят нещо. Винаги съм се питал как ли ще постъпи господин Соломон с таксито след своята кончина. Може би има някакъв закон за самотните таксита, останали без собственици. По радиото чух за някакъв скитник, когото намерили изяден наполовина в някаква колиба насред полето, но за автомобилите на четири колела със сигурност са предвидили нещо. Все се опитвам да свикна с мисълта, но така и не успявам. Древните са почитали идоли и са им принасяли пилета и зеленчуци, за да ги умилостивят, но такива са им били вярванията.

Аз така и не успявам да се примиря с мисълта, и то не само за старите хора и господин Соломон, когото обичам от сърце, но и за всички пътници. Чък ми обяснява, че напразно мисля само за това. Казва, че смъртността е безизходна работа и че не си струва. Това не е така. Не аз мисля непрестанно за нея, а смъртността не спира да мисли за мен.

— Току-що закупих колекцията Фриул — информира ме господин Соломон, като ми посочи с пръст документите и албумите на бюрото. — Няма кой знае каква стойност, с изключение на розовите пет сантима от Мадагаскар. Много рядка монета. А не пожелаха да ми я продадат отделно.

И тогава господин Соломон каза нещо огромно и наистина царствено. Сигурно си мислите, че преувеличавам, но чуйте сами:

— За мен марките днес са единствената спасителна стойност.

Спасителна стойност. Той действително го произнесе. Стоеше пред мен, с готов маникюр, подстриган и облечен, съвършено изправен, със своите осемдесет и пет години и костюм от английски плат, специална направа, за да издържи още петдесет години, и ме гледаше с черния си, изпълнен с доброта и предизвикателство поглед, толкова над нещата и господар на себе си, че смъртността не посмяваше да му посегне. Чък казва, че в армията на това му викат психологическо въздействие, целящо да накара врага да отстъпи. После отиде до бюрото, взе един плик и го вдигна на светлината, за да ми го покаже. И наистина. Нямаше спор. Това беше розова монета от пет сантима от Мадагаскар.

— Поздравявам ви, господин Соломон.

— Ами да, скъпи Жан, замислете се. Днес марките са единствената спасителна стойност…

Той продължаваше да държи плика вдигнат и ме гледаше с искрящия си черен поглед. Чък казва, че благодарение на еврейския хумор могат дори да ви извадят безболезнено зъбите, затова най-добрите зъболекари в Америка са евреи. Според него и английският хумор си го бива като оръжие за самоотбрана, или както още се казва хладно оръжие. Английският хумор ви позволява да останете джентълмен до самия край, даже когато ви отрязват ръцете и краката и от вас остане само един джентълмен. Чък може с часове да ви говори за хумора, защото и той самият е изтерзан човек. Казва, че еврейският хумор е продукт от първа необходимост за изтерзаните, и господин Тапю може би е прав, когато твърди, че съм се бил поеврейчил, защото съм прихванал от господин Соломон тези терзания, които ме карат непрестанно да се смея.

Тъкмо това направих, докато господин Соломон държеше на светлината своята спасителна стойност и я съзерцаваше засмян. Усмихнатите му устни сякаш бяха приели този навик много отдавна, веднъж и завинаги. Тъй че не беше ясно сега ли се усмихваше или беше забравил да изтрие някоя усмивка отпреди хиляда години. Той има много тъмни и живи черни очи, пожалени от катаракта. Видени на светлина в тях проблясва радост и това е най-непреклонното. Няма етнически черти. Запазил е цялата си коса, много бяла и сресана с гребен назад, понякога носи и много къса брадичка, която бръснарят оформя всеки ден. Оставя я малко да порасне, а после я подрязва, което го подмладява. Тонг, който познава по-добре старците, защото на Изток те имат по-голяма тежест, а той е завършил лицей в Пном Пен, твърди, че господин Соломон има лицето на един испански велможа от „Погребението на граф Д’Оргаз“ или това на Жозе Мария де Ередия в „Конкистадорите“. Аз напуснах учението преди това, ама съм сигурен, че господин Соломон не прилича на никого. Може би, ако Исус Христос беше доживял до достолепна старост, без да напуска занаята, ако носът му беше по-къс и брадичката по-волева, тогава — кой знае? — можеше и да се говори за някаква прилика. Носеше перлено сива, копринена вратовръзка със забодена перла в същия цвят. Никога не слагаше очилата си в джобчето. В бутониерата затъкваше бяло цвете с жълта човка, което се подаваше като птиче, а също и лентата „За заслуги“, която с право му бяха присъдили.

— Долу ли е таксито, Жано?

Ненавиждам да ме наричат Жано, заради Жано Лапен^[1], а също и заради момичетата, които не се свенят да ми го напомнят. Аз, когато някое момиче ми гали косите и ме нарича Жано Лапен, направо омеквам, защото ми е много майчинско. Майчинството е красиво нещо, но трябва да знаеш къде му е мястото.

— Не, господин Соломон. Бях сутрешна смяна. Сега е ред на Тонг.

— Хубаво де, ще вземем моя „Ситроен“. Можете ли да ме закарате до ул. „Камбиж“? Не обичам да пъпля из днешен Париж. По-рано имах „Бугати“. Ама вече става само за музея.

После грабна ръкавиците, шапката и своя бастун с посребрена конска глава. Движенията му бяха малко резки и пресилени по артритни причини.

— Ще ми се някой ден да яхна „Бугати“-то и да се засвяткам някъде извън града. Липсва ми.

В съзнанието ми изникна господин Соломон зад волана на „Бугати“-то, понесен със сто километра в час и ми стана приятно да си помисля, че е съхранил рефлексите си. Слязохме в гаража и с малко помощ го качих в семейния „Ситроен“. Господин Соломон нямаше семейство, но много грижливо поддържаше „Ситроен“-а, защото знае ли човек. Помогнах му от учтивост, защото, повярвайте ми, господин Соломон все още е напълно способен да се качи сам в колата. Имаше място за жена и до три деца. Докато карах, се обръщах към него от време на време, за да не се чувства самотен. Беше облегнал сключените си ръце на дръжката на бастуна, стискаше ръкавиците и полекичка се поклащаше. Винаги ми се искаше да го питам всевъзможни неща, но все не ми идваха наум и си стоях безмълвен. Когато ти напира от сърцето, не можеш да го обобщиш нито в един, нито дори в хиляда въпроса, защото сърцето не изрича думи. Като замина за петнайсет дни в Непал, Чък ми изпрати картичка, на която пишеше „И тук е същото“. Добре де, съгласен съм, ама все ще да има някакъв местен колорит.

— Как е госпожица Кора?

— Добре. Тази вечер съм я поканил на танци.

Господин Соломон сякаш се озадачи.

— Внимавайте, Жано.

— Ще внимавам, ама тя не е чак толкова възрастна, знаете ли. Каза ми, че била на шейсет и пет и сигурно е така, защото вече не си струва да блъфира. Ще потанцуваме малко, но ще внимавам. Колкото да й правя компания. Каза ми, че като млада много обичала да се поразкършва. Да се поразкършиш, ще рече да потанцуваш, нали така, господин Соломон?

— Точно така. Често ли се срещате?

— Не. Тя и сама се справя. Но за тези, които са свикнали с обожанието на публиката, винаги е по-трудно, отколкото за онези, които не са свикнали с нищо.

— Да — кимна господин Соломон. — Наблюдението ви е много точно. Навремето беше много известна. През трийсетте години.

— През трийсетте ли? Че тя не е толкова стара.

— Тогава беше съвсем млада.

— Разглеждал съм снимки.

— Много мило, че правите всичко това за нея — каза господин Соломон, докато барабанеше по дръжката на бастуна.

— О, не е само за нея. Правя го по принцип.

Внезапно той сякаш се озари. Обичам озаренията на господин Соломон, малко като слънчев лъч върху сиви камъни, все едно животът се събужда. Казвам го във връзка с песента на господин Шарл Трене, в която „любовта се събужда“. То любовта и животът са все едно и също, а песента е наистина хубава.

Господин Соломон ме съзерцаваше.

— Имате изострено чувство за човещина, момчето ми, а това е много болезнено. Много рядка форма на проникновена интуиция, която се нарича „способност към симпатия“. В други времена от вас щеше да излезе чудесен мисионер… по времето, когато още ги ядели.

— Не ми се сърдете, господин Соломон, ама аз не съм вярващ.

— Въобще не ме обиждате, уверявам ви. А що се отнася до госпожица Кора, ако имате някакви разходи, готов съм да ви ги покрия. Тя беше очарователна и много обожавана жена. Тъй че позволете ми да поема всички харчове.

— А, не, господин Соломон, и сам ще се оправя. Парите ми стигат. Танците ще я поразведрят, макар вече да не са същите танци от нейната младост, когато преобладавали чарлстонът и шимито. Знам го от немите филми.

— Виждам, че сте подкован по история, Жано. Само че чарлстонът и шимито са по-скоро от моята младост. Госпожица Кора е по-млада.

Въобще не можех да си представя господин Соломон как танцува чарлстон или шими. Направо да се побъркаш.

— Госпожица Ламенер е по-скорошна. От времето на тангото и фокстрота.

За миг се поколеба.

— Все пак карайте го по-полека, Жан.

— Е, малко джърк няма да я убие.

— Друго имам предвид. Вие сте голям левент, а представете си, че аз, например, срещна някоя чаровна млада дама, която прояви интерес към мен. Ако внезапно осъзная, че го прави само от хуманитарни подбуди, дълбоко ще се огорча. Винаги си по-стар, отколкото ти се струва, но и по-млад отколкото си мислиш. Госпожица Кора със сигурност не си е загубила женските навици. Тъй че рискувате жестоко да я нараните. Нека отново допуснем, че аз, например, срещна някоя чаровна млада дама на двайсет и осем — трийсет години, метър и шейсет и два сантиметра, руса, синеока, нежна, приветлива, любяща, добра домакиня, която прояви интерес към мен. Може да ми завърти главата и…

Тук замълча. Дори не смеех да го погледна в ретро визьора. Самата мисъл, че цар Соломон може да се влюби в нещо младо, при положение че вече нямаше почти нищо общо с простосмъртните… Не знам за какво си мисли човек на осемдесет и четири години, ама със сигурност не и за чаровни, млади блондинки. За всеки случай хвърлих един поглед към огледалото, за да видя дали не си прави шеги, но тутакси сведох очи. Господин Соломон ни най-малко не се гавреше с мен, със старостта си, със себе си от отчаяние. Господин Соломон изглеждаше замечтан. Трудно ми е да ви опиша какво е усещането, когато някой толкоз достолепен и така да се каже отживял си мъж, осветлен от покоя на приближаващата кончина, седи с ръце, сключени върху конската дръжка на бастуна си и със зареян поглед се размечтава за възможни срещи от третия вид.

— Тъй че, нека допуснем за миг, защото ние следва да разгледаме всички хипотези, предвид, че животът е богат на всевъзможни чудеса, та нека допуснем, че младото момиче ме покани да танцуваме джърк и покаже подозрителен интерес към мен. Аз, разбира се, ще се изпълня с надежди и очаквания, които с ваше позволение бих нарекъл чувствено състояние. Та, ако отсетне това се окаже чувствено състояние от благотворителен тип, или още по-лошо, изследователски интерес, аз естествено ще преживея болезнено разочарование… Тъй че бъдете благоразумен с госпожица Кора Ламенер и не й замайвайте главата. А, стигнахме. Ето в тази модерна сграда е.

Подпомогнах го, без да му се натрапвам прекомерно.