Л. Дж. Смит
Пробуждането (2) (Книга първа)

2

Съучениците на Елена се струпаха около нея веднага щом се появи на паркинга на гимназията. Всички бяха там, цялата компания, която тя не бе виждала от края на юни, заедно с още четирима или петима присламчили се, които се надяваха да се сдобият с малко популярност покрай нея. Тя се прегърна за добре дошла с всяко момиче от своята група.

Каролайн беше пораснала поне с два сантиметра и беше още по-слаба. Все повече заприличваща на моделите от „Вог“. Тя поздрави доста хладно Елена и побърза да се отдръпне, присвила котешките си зелени очи.

Бони въобще не беше пораснала. Като обви ръце около Елена, къдравата й червена коса едва стигна до брадичката на Елена. Почакай! Къдрици? — сепна се Елена и отдалечи малко от себе си ниската си приятелка.

— Бони! Какво си направила с косата си?

— Харесва ли ти? Мисля, че така ме прави по-висока — Бони разклати бухналата си коса и се усмихна. Кафявите й очи искряха от възбуда. Сърцевидното й лице сияеше.

Елена продължи нататък.

— Мередит, ти въобще не си се променила.

Прегърнаха се сърдечно. Мередит най-много й липсваше от всички насъбрали се тук, помисли си Елена, докато оглеждаше високата си приятелка. Мередит никога не носеше грим, но не се и нуждаеше при съвършената си матова кожа и гъстите си черни мигли. В момента едната й изящна вежда бе повдигната, докато внимателно изучаваше Елена.

— Е, косата ти е изсветляла от слънцето… Но къде ти е тенът? Мислех си, че си била на Френската Ривиера.

— Знаеш, че никога не хващам тен. — За доказателство Елена й протегна двете си ръце. Кожата й беше безупречна, като порцелан, красива и прозираща като кожата на Бони.

— Почакай за минута. Това ми напомни нещо — прекъсна я Бони, като грабна едната ръка на Елена. — Знаеш ли на какво ме научи братовчедка ми това лято? — И преди някой друг да успее да се обади, тя обяви с триумфиращ тон: — Да гледам на ръка!

Последваха ахкания, а някой се изсмя подигравателно.

— Смейте се, докато можете — изрече Бони, без ни най-малко да се смути. — Братовчедка ми ме увери, че съм медиум. А сега позволете ми да… — И тя впери поглед в дланта на Елена.

— Да побързаме, че ще закъснеем — нетърпеливо я подкани Елена.

— Добре де, добре. Сега, това тук е линията на живота ти… или беше линията на сърцето? — Някой от тълпата се изкикоти. — Тихо. Нищо не мога да видя заради вас. Ето, виждам… виждам… — Внезапно лицето на Бони пребледня, като изплашена от неочаквано видение. Кафявите й очи се разшириха, но сякаш вече не се взираше в ръката на Елена. Все едно гледаше през нея — към нещо плашещо.

— Ще срещнеш висок чернокос непознат — пошушна Мередит зад нея.

Това предизвика още повече кискане.

— Чернокос, да. Непознат, да… но не и висок. — Гласът на Бони прозвуча глухо, като долитащ отдалече.

— Макар че — продължи тя след малко — някога е бил висок. — Кафявите й очи се вторачиха изумено в лицето на Елена. — Но това е невъзможно… нали? — Пусна ръката на Елена едва ли не с уплаха. — Повече не искам да ти гледам.

— Добре де, шоуто свърши. Да вървим — обяви Елена пред останалите с леко раздразнен тон. Винаги бе възприемала триковете на медиумите като това, което си бяха — номера. Тогава защо се бе подразнила? Само защото тази сутрин самата тя се бе държала като откачена…

Момичетата се запътиха към сградата на училището, но се спряха, като чуха шума от мощния двигател на един автомобил.

— Брей, вижте, каква кола! — възкликна Каролайн.

— Какво порше — поправи я Мередит с хладен тон.

Елегантното черно Порше 911 Турбо прекоси паркинга с леко бръмчене, търсейки свободно място, прокрадвайки се плавно като пантера, дебнеща плячката си.

Колата спря, вратата се отвори и те се загледаха в шофьора.

— О, Боже мой! — прошепна Каролайн.

— Заслужава си още веднъж да го повториш — ахна Бони.

От мястото, където бе спряла, Елена видя слабото му, но мускулесто тяло. Носеше впити избелели джинси, които вероятно едва отлепваше от бедрата си преди лягане; прилепнала тениска, кожено яке с необичайна кройка. Косата му беше вълниста… и черна.

Но не беше висок. По-скоро среден на ръст.

Елена въздъхна.

— Кой е този маскиран мъж? — попита Мередит. Забележката й беше уместна, понеже слънчевите му очила напълно закриваха очите и засенчваха лицето му като маска.

— Ами някакъв маскиран непознат — обади се насмешливо някой от групата и веднага се надигна дружен хор от гласове.

— Видяхте ли му якето? Италианско е, от Рим.

— Откъде пък знаеш? През целия си живот не си пътувала по-далеч от Рим^[1] в щата Ню Йорк!

— Ох-ох. Виж го само как се оглежда, Елена. Като ловец.

— С такъв като него — Нисък-Чернокос-и-Красив, не е зле винаги да си нащрек.

— Не е нисък. Съвършен е!

Сред глъчта внезапно се извиси гласът на Каролайн:

— О, хайде, Елена. Вече имаш Мат. Какво повече искаш? Пък и какво можеш да правиш с двама, което не можеш с един?

— Същото, само дето ще е по-дълго — обади се Мередит и групата избухна в смях.

Момчето заключи колата и закрачи към училището. Елена го проследи с небрежен поглед, докато останалите момичета се скупчиха около нея. За миг в нея се надигна раздразнение. Не можеше ли поне веднъж да отиде някъде, без да я следва цяла тълпа по петите? Но Мередит улови погледа й и тя не можа да сдържи усмивката си.

— Благородството задължава — тихо рече Мередит.

— Какво?

— Щом ще ставаш кралица на училището, ще трябва да си поемаш последиците.

Елена се намръщи, докато влизаха в училището. Пред момичетата се очерта дългият коридор, по който далече напред една фигура с джинси и кожено яке се мярна за миг, преди да изчезне през вратата на училищната канцелария. Елена забави крачка, докато вървеше към канцеларията, и накрая се спря пред таблото с обявите. Престори се, че ги чете, но всъщност искаше да надникне през прозореца до таблото, откъдето се виждаше вътрешността на канцеларията.

Другите момичета зяпаха през прозореца и се кискаха.

— И отзад изглежда добре.

— Това яке определено е „Армани“.

— Мислиш ли, че е чужденец?

Елена наостри слух, за да чуе името на момчето. Изглежда вътре ставаше нещо. Секретарката на училищната администрация госпожа Кларк поклати глава, докато оглеждаше някакъв списък. Момчето каза нещо, но госпожа Кларк само вдигна ръце, сякаш отвръщаше: „Какво мога да направя аз?“. После отново заби пръст в списъка и поклати глава в знак на окончателен отказ. Момчето понечи да си тръгне, после се спря. И когато госпожа Кларк го погледна, изражението на лицето й се промени.

Сега момчето държеше слънчевите си очила в ръка. Госпожа Кларк сякаш беше смаяна от нещо. Елена я видя как примигна няколко пъти. Устните й безмълвно се отвориха и затвориха, сякаш безуспешно се опитваше да проговори.

На Елена й се искаше да можеше да види нещо повече от него, а не само тила му. Сега госпожа Кларк трескаво ровеше сред документите, изглеждайки озадачена. Накрая намери някакъв формуляр и написа нещо на него, преди да го обърне и подаде на непознатия посетител.

Момчето написа нещо кратко върху него — навярно се подписа, — преди да й го върне. За секунда госпожа Кларк се взря в листа, сетне се разрови в друга купчина бумаги и накрая му подаде нещо, приличащо на учебна програма. Погледът й нито за миг не се откъсна от него, докато той пое документа от ръката й, кимна с глава в знак на благодарност и се насочи към вратата.

Елена вече изгаряше от любопитство. Какво ставаше там? И как ли изглеждаше лицето на непознатия? Но на излизане от канцеларията очите му отново бяха скрити зад слънчевите очила. Обзе я горчиво разочарование.

Поне успя да зърне останалата част от лицето му, докато той се отдалечаваше по коридора. Черната му къдрава коса обрамчваше толкова фини черти, че можеше да бъде лице от римска монета или медальон. Високи скули, класически прав нос… и уста, която може цяла нощ да те държи будна, въздъхна Елена. Горната му устна беше тъй красиво изваяна, леко чувствена, дори сладострастна. Глъчта, вдигана от момичетата в коридора, секна моментално, все едно някой я бе изключил.

Повечето от тях сега бяха извърнали погледи от него и зяпаха към нея. Елена остана до прозореца, тръсна леко глава, дръпна панделката от косата си и тя се разпиля по раменете й.

Без да погледне нито наляво, нито надясно, момчето продължи надолу по коридора. Хор от въздишки и шепот се надигна в мига, в който изчезна от погледите на момичетата.

Елена не чу нищо.

Той бе минал съвсем близо покрай нея, помисли си замаяното момиче. При това, без да я погледне.

Като в просъница чу звънеца. Мередит дърпаше ръката й.

— Какво?

— Казах, че това е учебната ти програма. Трябва да се качим на втория етаж за часа по тригонометрия. Хайде!

Елена се остави Мередит да я поведе нататък по коридора, после нагоре по стъпалата и накрая влязоха в класната стая. Машинално, като робот, се настани на първия свободен чин и впери поглед в учителката, без да я вижда. Още не бе отминал шокът.

Той мина точно покрай нея. Без дори да я погледне. Не можеше да си спомни някога някое момче да се е държало така с нея. Поне я оглеждаха. Някои дори й подсвиркваха. Други я спираха да си поговорят. Или само я оглеждаха.

Елена нямаше нищо против.

В края на краищата имаше ли нещо по-важно от момчетата? Именно те бяха мерило колко си популярна, колко си красива. И можеха да бъдат полезни за най-различни неща. Понякога бяха вълнуващи, ала това обикновено не траеше дълго. А понякога от самото начало си бяха гадняри.

Повечето момчета, замисли се Елена, бяха като кутретата. Очарователни и забавни, но в никакъв случай не бяха незаменими. Много малко от тях можеха да бъдат нещо повече, да се превърнат в истински приятели. Като Мат.

О, Мат. Миналата година се надяваше, че той ще се окаже този, когото тя търсеше. Момчето, което ще я накара да почувства… ами, нещо повече. Повече от удоволствието на завоеванието, от гордостта да демонстрираш новата си придобивка пред другите момичета. Тя наистина бе започнала да изпитва силно привличане към Мат. Но през лятото, когато имаше време да размисли, тя осъзна, че това по-скоро бе чувство на привързаност, сякаш бе негова братовчедка или сестра.

Учителката по математика Халпърн раздаде тетрадките по тригонометрия. Елена пое механично своята и написа името си в нея, все още увлечена в мислите си.

Харесваше Мат повече от всички други момчета, които познаваше. И тъкмо заради това трябваше да му каже, че всичко между тях е свършило.

Но не знаеше как да му го напише в писмо. Нито знаеше как да му го каже. Не че се страхуваше той да не се ядоса и обиди. По-скоро защото той нямаше да я разбере. Всъщност тя самата не разбираше какво става с нея.

Сякаш винаги протягаше ръка към… нещо. Когато обаче си мислеше, че най-после го е достигнала, то не беше там. Нито с Мат, нито с другите момчетата, които й бяха гаджета.

Тогава трябваше да започне отначало. За щастие винаги имаше под ръка свеж материал. Нито едно момче досега не й бе устояло, нито едно момче не я бе игнорирало. Досега.

Досега. Като си припомни онзи момент в коридора, Елена усети как пръстите й стиснаха силно писалката. Още не можеше да повярва, че той я бе отминал с такова подчертано безразличие.

Звънецът заби и всички се втурнаха навън от класната стая, но Елена се спря на вратата. Прехапа устни, докато оглеждаше потока от ученици, устремили се по коридора. После на паркинга забеляза едно от момичетата, които вечно се навъртаха около нея.

— Франсес! Ела.

Франсес веднага се приближи с грейнало лице.

— Слушай, Франсес, помниш ли момчето от тази сутрин?

— Кой? Онзи с поршето и хм… с другите достойнства? Че как мога да го забравя?

— Е, искам да видя неговата учебна програма. Иди в канцеларията и я вземи, ако можеш. Или ако се наложи, я препиши от него. Няма значение как, но го направи!

За миг Франсес я изгледа изненадано, но после се усмихна и кимна разбиращо.

— Добре, Елена, ще се опитам. Ако успея да я докопам, ще се видим на обяда.

— Благодаря ти. — Елена изпрати момичето със замислен поглед.

— Знаеш ли, ти май наистина си полудяла — чу тя до ухото си гласа на Мередит.

— Каква е ползата да си кралицата на училището, ако не можеш понякога да изтъкнеш ранга си? — спокойно я постави на мястото й Елена. — А сега къде трябва да отида?

— В часа по икономика. Ето, вземи — Мередит й подаде учебната програма. — Аз пък трябва да побързам за часа по химия. По-късно ще се видим!

За Елена часът по икономика и цялата останала сутрин изтекоха като в мъгла. Надяваше се да зърне поне още веднъж новия ученик, обаче той не присъстваше в нито един от нейните часове. В един от тях се появи Мат, ала сърцето й се сви от болка, когато сините му очи срещнаха с усмивка нейните.

Щом удари звънецът за обедната почивка, тя пое към столовата, като поздравяваше познатите си по пътя с кимвания наляво и надясно. Видя Каролайн пред вратата, небрежно облегната на стената с вирната брадичка, дръпнати назад рамене и изпънати напред бедра. Но когато Елена се приближи към нея, двете момчета, изправени до Каролайн, веднага замлъкнаха и се сръгаха с лакти.

— Здравейте — сухо поздрави Елена момчетата и се обърна към Каролайн: — Готова ли си да влезем за обяд?

Блясъкът в котешкозелените очи на Каролайн се усили, когато се извърна към Елена за миг, преди да отметне от лицето си лъщящата си кестенява коса.

— Ти какво, каниш ме на масата на кралицата, така ли?

Елена се слиса. С Каролайн бяха приятелки още от детската градина и винаги си съперничеха, но без злоба и без да нарушават добрия тон. Само че напоследък нещо се бе случило с Каролайн. Тя бе започнала да възприема съперничеството им все по-сериозно. Сега Елена остана крайно изненадана от хапливия й тон.

— Е, едва ли бих те поканила, ако беше от простолюдието — лекомислено се пошегува Елена.

— О, да, за това си права — изрече Каролайн и се обърна докрай, заставайки очи в очи пред Елена. Котешкозелените й очи бяха присвити и потъмнели от злоба. Елена остана безкрайно шокирана. Двете момчета до Каролайн от неудобство побързаха да се отдалечат.

Каролайн изглежда въобще не ги забеляза.

— Елена, много неща се промениха, докато те нямаше тук през лятото — продължи тя. — И може би е време да те свалят от трона.

Елена се изчерви, усещаше как страните й пламтят, но събра сили, за да не се издаде с треперенето на гласа си.

— Може би е така. — Това беше единственото, което успя да изрече. — Но ако бях на твое място, Каролайн, нямаше да бързам да си прахосам парите, за да си купя кралски скиптър. — След това се обърна и влезе в столовата.

Изпита облекчение, като видя Мередит и Бони заедно с Франсес зад тях. Докато си избираше менюто за обяда, преди да се присъедини към тях, Елена усети, че бузите й вече не пламтят. Нямаше да позволи на Каролайн да я разстройва. И въобще повече нямаше да мисли за нея.

— Ето, взех програмата — провикна се Франсес и размаха един лист, когато Елена се настани на тяхната маса.

— И аз имам добра вест за теб — важно заяви Бони. — Изслушай какво имам да ти казвам, Елена. Той е в моя клас по биология, а на всичкото отгоре аз седя точно срещу него. Името му е Стефан, Стефан Салваторе. От Италия е. Живее под наем при старата госпожа Флауърс, в пансиона й на края на града. — Тя въздъхна. — Толкова е романтичен. Каролайн например вече успя да изпусне учебниците си точно пред него и той се наведе, за да ги вдигне от пода и да й ги подаде.

Елена присви лице в недоволна гримаса.

— Колко нескопосано от страна на Каролайн. Какво друго се случи?

— Е, ами това е всичко. Той всъщност въобще не говори с нея. Виждаш ли, това момче през цялото време се държи толкова мистериозно. Господин Ендикот, учителят ми по биология, се опита да го накара да си свали тъмните очила, но не успя. Непознатият му обясни, че ги носел поради някаква медицинска причина.

— И каква е тази медицинска причина?

— Не зная. Може би страда от смъртоносна болест и дните му са преброени. Няма ли да е ужасно романтично?

— О, много! — насмешливо ахна Мередит.

Елена се взря в листа хартия, който Франсес й подаде. След малко прехапа устни.

— Ще бъдем заедно в седмия час, по европейска история. Някоя от вас ще бъде ли в този клас?

— Аз трябва да присъствам — обясни Бони. — А мисля, че и Каролайн ще бъде с нас. О, да, може би и Мат. Сега си спомних, че вчера спомена нещо за това какъв късмет извадил, като попаднал в часа на господин Танър.

Страхотно, помисли си Елена, взе вилицата и я заби в картофеното пюре. Явно седмият час се очертаваше да бъде крайно интересен.

 

 

Стефан се радваше, че първият му учебен ден вече беше на привършване. Искаше поне за няколко минути да се измъкне от тези пренаселени класни стаи и коридори.

Толкова много хора имаше тук. Толкова много различни мнения и съзнания, вкусове и преценки. Свят му се завиваше от напрежението да се ориентира сред множеството духовни нагласи. От години не беше попадал сред такова многолюдно гъмжило.

Сред всички в училището особено изпъкваше едно от момичетата.

Тя беше сред онези, които го бяха наблюдавали при влизането му през главния коридор на училището. Още не знаеше как изглежда тя, но усещаше, че е силна личност. Сигурен бе, че лесно ще я познае, ако я срещне отново.

Засега поне през първия ден на маскарада бе оцелял. Само два пъти беше използвал Силите, и то съвсем пестеливо. Но беше уморен и — трябваше да го признае за съжаление — огладнял. Явно заекът не му беше достатъчен.

По-късно ще се тревожи за това. Намери класната стая за последния час и седна на един от свободните чинове. И незабавно долови онова духовно присъствие.

Сияеше на ръба на съзнанието му — златиста светлина, мека и в същото време вибрираща. За пръв път успя да определи от кое момиче се излъчва. Тя седеше точно пред него.

В мига, в който си го помисли, тя се обърна и той видя лицето й. Едва не ахна от изненада.

Катрин! Но това, разбира се, не можеше да е вярно. Катрин отдавна беше мъртва; никой не знаеше това по-добре от самия него.

Все пак приликата беше необикновена. Тази бледозлатиста коса, толкова красива, че изглеждаше като блестяща на светлината. Тази млечнобяла кожа, която винаги му напомняше за лебеди, за алабастър, леко розовееща около скулите. А очите… Очите на Катрин имаха цвят, какъвто той не бе виждал никъде другаде — по-тъмен от синьо небе, богато наситен като цвета на лапис лазули^[2] върху обшита със скъпоценности лента, опасваща челото й. Това момиче имаше абсолютно същите очи!

И на всичкото отгоре сега бяха насочени точно към него. Най-малко от всичко искаше да мисли за Катрин. Не желаеше да гледа това момиче, което му напомняше за нея. И въобще не желаеше повече да усеща присъствието й. Прикова погледа си надолу, към чина, докато се опитваше да блокира съзнанието си. Момичето пред него най-после се обърна напред.

Явно беше наранена. Долови го въпреки старанията си да блокира съзнанието си. Обаче не се трогна. Всъщност дори се зарадва, тъй като се надяваше обидата да я държи по-надалеч от него. А и освен раздразнение, той не изпитваше никакви други чувства към нея.

Продължаваше да си го повтаря, докато седеше на чина, без да обръща внимание на монотонния глас на учителя. Но усещаше слабото ухание на парфюма й — може би на теменужки. Грациозният й бял врат бе надвесен над учебника, а меката й коса падаше като златист водопад от двете му страни.

С гняв и объркване усети познатото съблазнително усещане в зъбите — по-скоро гъделичкане или потръпване като при силен сърбеж. Това бе глад, но специфичен глад. Ала той нямаше да му се поддаде.

Учителят кръстосваше класната стая неуморно, като невестулка, докато обсипваше учениците с въпроси, така че Стефан насочи вниманието си изключително върху него. Отначало остана озадачен, че въпреки факта, че никой от учениците не знаеше отговорите, въпросите продължаваха да валят. Но после осъзна каква бе целта на преподавателя: да засрами учениците си заради недостатъчните им знания.

Ето че тъкмо сега той си намери нова жертва — дребно момиче с къдрава червена коса и сърцевидно лице. Стефан с отвращение наблюдаваше как я отрупва с въпроси. А накрая, когато учителят я остави на мира, за да се обърне към целия клас, момичето изглеждаше безкрайно объркано.

— Ето, разбирате ли сега какво имах предвид? Вие си мислите, че сте голяма работа, че вече сте дипломанти, готови да станете абитуриенти. Е, позволете ми да ви заявя открито, че някои от вас не могат да се дипломират дори в детската градина. Ето като тази! — И той махна с ръка към червенокосото момиче. — Няма никаква представа за Френската революция. Сигурно мисли, че Мария Антоанета е била звезда от нямото кино.

Учениците, насядали по чиновете около Стефан Салваторе, се размърдаха притеснено. Той долавяше смущението и унижението им. Както и страха. Всички в класната стая се плашеха от този дребен мъж с очи като невестулка, дори и най-едрите момчета, по-високи от него.

— Добре, нека да опитаме с урок от друга епоха. — Учителят отново се обърна към същото момиче, на което беше задавал въпроси. — Да изберем например Ренесанса… — Млъкна за миг. — Чувала си за Ренесанса, нали? Периодът между тринадесети и седемнадесети век, през който Европа преоткрива великите идеи на древна Гърция и Рим, нали така? Периодът, създал толкова много от най-великите европейски художници и мислители. — Щом момичето кимна смутено, той продължи: — През Ренесанса с какво са занимавали в училище учениците, които тогава са били на твоята възраст? Е, хрумва ли ти нещо? Някакви предположения?

Момичето преглътна мъчително, преди да отговори с плаха усмивка:

— Може би са играли футбол?

Всички се разсмяха, освен учителя, чието лице помръкна.

— Едва ли! — отсече грубо той и в класната стая надвисна напрегната тишина. — Въобразяваш си, че си много остроумна? Е, в онези времена учениците сигурно са знаели по няколко езика. Освен това са изучавали логика, астрономия, философия и граматика. Така са се подготвяли за университетите, в които всичко се изучавало на латински. Футболът вероятно е бил последното, за което те…

— Извинете ме.

Тихият глас спря учителя насред надутата му лекция. Погледите на всички се извърнаха към Стефан.

— Какво? Какво каза?

— Казах извинете — повтори Стефан, свали очилата си и се изправи. — Но вие грешите. Учениците през Ренесанса са били насърчавани да взимат участие в спортните игри. Учели са ги, че здрав дух има само в здраво тяло. И определено са се занимавали с масови спортни надпревари като крикет, тенис… и дори футбол. — Обърна се към червенокосото момиче и му се усмихва. В знак на благодарност тя също му се усмихна. А към учителя добави: — Но най-важното, на което са ги обучавали, са били добрите маниери и учтивостта. Сигурен съм, че това е написано в учебника.

Учениците се засмяха. Лицето на учителя почервеня. Той заговори забързано, пръскайки слюнка от ярост. Но Стефан продължаваше да го гледа право в очите и в следващата минута учителят трябваше да сведе поглед.

Удари звънецът за края на часа.

Стефан побърза да си сложи очилата и събра учебниците си. Вече достатъчно бе привлякъл вниманието на съучениците си, а и не искаше отново да вижда русокосото момиче. Трябваше по-скоро да се махне оттук заради познатото изгарящо усещане във вените.

Щом стигна до вратата, някой се провикна зад гърба му:

— Хей! Онези от Ренесанса наистина ли са играели футбол?

Стефан не успя да се сдържи и се усмихна, докато отвръщаше през рамо:

— О, да. Понякога дори и с главите на военнопленниците.

 

 

Докато той излизаше, Елена не преставаше да го следи с поглед. Явно съзнателно странеше от нея. И преднамерено се държеше толкова високомерно с нея. Но най-лошото бе, че всичко това се разиграваше пред очите на Каролайн, която ги дебнеше като ястреб. В очите й напираха сълзи, но в този миг само една мисъл пламтеше в главата й.

Щеше да бъде неин, дори и това да я убие. Дори и да убие и двамата, той щеше да бъде неин.