Л. Дж. Смит
Пробуждането (14) (Книга първа)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на вампира (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Awakening, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Л. Дж. Смит. Пробуждането

ИК „Ибис“, София, 2009

Редактор: Стамен Стойчев

Коректор: Мая Иванова

ISBN: 978-954-9321-20-3

История

  1. — Добавяне

14

При тези думи Елена усети как я побиха тръпки.

— Ти нямаш предвид в буквалния смисъл — заговори колебливо тя. Припомни си какво видя на покрива, кръвта по устните на Стефан. Потисна надигналото се в гърдите й отвращение. — Стефан, аз те познавам. Не си могъл да го извършиш…

Той не обърна внимание на възраженията й, а просто продължи да се взира с пламнали очи, приличащи на зеленеещ се лед на дъното на някой ледник. Сякаш гледаше през нея в някаква непостижима далечина.

— Докато лежах в леглото си през онази нощ, се надявах, че тя въпреки всичко ще дойде при мен. Вече бях започнал да забелязвам някакви промени в мен. Можех да виждам по-добре в тъмното. Струваше ми се, че и слухът ми се беше изострил. Чувствах се по-силен от всякога, изпълнен с някаква първична енергия. И бях гладен.

Това беше глад, какъвто никога не бях познавал. По време на вечерята открих, че обичайните храни и напитки не можеха да задоволят глада ми. А когато зърнах бялата шия на една от прислужничките, разбрах каква бе причината. — Пое дълбоко дъх. Сега гледаше по-мрачно и измъчено. — През онази нощ се съпротивлявах успешно на това желание, но трябваше да впрегна цялата си воля. Мислех си за Катрин и се молех да дойде при мен. Молех се! — Изсмя се. — Като че ли създание като мен може да се моли.

Пръстите на Елена се сковаха за миг, но тя ги протегна и стисна неговите, за да му подскаже, че го подкрепя.

— Продължавай, Стефан.

Сега той говореше без притеснение. Сякаш почти бе забравил за нейното присъствие, все едно разказваше тази история на себе си.

— На следващата сутрин гладът ми се усили. Сякаш вените ми се бяха напукали, отчаяно заплашени от пресъхване. Знаех, че няма да устоя дълго.

Отидох в покоите на Катрин. Исках да я попитам, да я помоля… — Гласът му пресекна. Замълча, преди отново да продължи: — Обаче Деймън вече беше там, чакаше пред нейната стая. Досетих се, че той не бе устоял на глада. Сияещото му лице и енергичната му походка ми подсказаха това. Изглеждаше самодоволен като котарак, докопал се до каймака на млякото.

Но не се бе докопал до Катрин.

— Можеш да чукаш колкото си искаш, но този дракон, прислужницата й, няма де те пусне вътре. Вече опитах. Дали двамата с теб да не се опитаме да се преборим с нея?

Не му отговорих. Изражението на лицето му, този негов лукаво самодоволен вид още повече ме отблъсна от него. Заблъсках по вратата, за да я събудя…

Стефан се запъна, след което още веднъж се изсмя горчиво.

— Канех се да кажа: „Да събудим мъртвец“. Но в края на краищата не е толкова трудно да се събуди мъртвец, нали? — След още една кратка пауза той продължи:

— Прислужницата Гудрен ми отвори вратата. Лицето й бе пребледняло като платно, а очите й бяха изцъклени като две топчета от черно стъкло. Попитах я дали мога да видя господарката й. Очаквах да ми отвърне, че Катрин още спи, но вместо това Гудрен само ме изгледа безмълвно, а после извърна глава към застаналия зад мен Деймън.

— Не бих казала на него — заговори тя накрая, — но на теб ще кажа. Господарката ми Катрин не е вътре. Рано тази сутрин излезе да се разходи из градината. Каза ми само, че трябвало да обмисли нещо.

Аз останах силно изненадан.

— Рано тази сутрин? — попитах.

— Да — отвърна прислужницата. Отново изгледа с неприязън мен и Деймън. — Господарката ми беше много нещастна тази нощ — добави многозначително. — През цялата нощ плака.

Обзе ме странно чувство при думите на жената. Не беше само срам и съжаление, че Катрин е била толкова нещастна. Беше страх. Мигом забравих за глада и слабостта си. Забравих дори за враждата си с Деймън. Обърнах се към него и му казах, че трябва да намерим Катрин и той, за моя изненада, кимна в знак на съгласие.

Заехме се с претърсването на градината, като викахме името на Катрин. Помня много ясно всичко от онзи ден. Слънцето осветяваше щедро високите кипариси и боровете в градината. Деймън и аз забързахме между тях, тичайки все по-бързо, викайки все по-силно. Продължихме да я викаме, докато…

Елена усети тръпките, разтърсили тялото на Стефан, предаващи се на нея през плътно сплетените им пръсти. Той дишаше учестено, хрипове разкъсваха гърдите му.

— Стигнахме почти до края на градината, когато си спомних любимото място на Катрин. До него се стигаше по една тясна алея в градината, беше до една ниска стена, където се издигаше лимонено дърво. Втурнах се натам, като не преставах да я викам. Но когато приближих, замлъкнах. Усетих… страх… някакво ужасно предчувствие. И знаех, че не бива да… не бива да продължавам нататък…

— Стефан! — прекъсна го Елена. Причиняваше й болка, пръстите му се впиха силно в нейните, едва не ги прекършиха. Тръпките, разтърсващи тялото му, се засилиха и той целият се разтресе. — Стефан, моля те!

Но той с нищо не показа, че е чул вика й.

— Беше като… като кошмар… всичко ставаше толкова бавно. Не можех да помръдна… и все пак трябваше да продължа. Длъжен бях да продължа да вървя. Но с всяка стъпка страхът ми се усилваше. Дори усещах мириса. Мирис като на изгоряла плът. Не бива да отивам там… не искам да виждам това…

Гласът му се извиси и напрегна. Дишаше задъхано. Очите му се разшириха като на изплашено дете. Елена пое стегнатите му като менгеме пръсти с другата си ръка, за да се опита да ги разтвори.

— Стефан, всичко е наред. Ти не си там. Ти си тук, с мен.

— Не искам да го видя… но не мога да спра. Там има нещо бяло. Нещо бяло под дървото. Не ме карай да гледам натам!

— Стефан, Стефан, погледни ме!

Ала той не я чуваше. Думите се изтръгваха от гърлото му като тежки спазми, сякаш не можеше да ги контролира, не успяваше да ги изговори достатъчно бързо.

— Не можех да се приближа… ала все пак го сторих. Видях дървото, видях стената. И онова там, бялото. Зад дървото. Бяло с нещо златисто под него. И тогава разбрах, да, досетих се и се втурнах към него, защото това бялото беше нейната рокля. Бялата рокля на Катрин. Заобиколих дървото и я видях на земята и беше реално. Не сънувах. Беше роклята на Катрин — гласът му се извиси, преди да прекъсне в пристъп на невъобразим ужас, — но Катрин я нямаше в роклята.

Елена усети как я пронизва ледена тръпка като при гмуркане в студена вода. Кожата й настръхна и се опита да му каже нещо, ала не успя. Той заговори още по-забързано, сякаш така можеше да прогони обзелия го ужас.

— Катрин я нямаше там, тъй че всичко можеше да се окаже някаква шега, само че роклята й беше на земята, скупчена сред пепелта. Като пепел от огнище или нещо подобно, обаче наоколо всичко вонеше на изгоряла плът. Ужасно смърдеше, така непоносимо, че ми прилоша. Край ръкава на роклята й видях къс от пергамент. А на камъка отстрани, върху този камък малко по-нататък, блестеше пръстенът й. Онзи същият, със синия камък. Пръстенът на Катрин. Пръстенът на Катрин… — Внезапно изкрещя ужасено: — Катрин, какво стори ти? — После рухна на колене, като най-после пусна пръстите на Елена, за да зарови лице в шепите си.

Елена го прегърна през раменете, които потръпваха от несдържани стенания. Стисна го по-силно и го притегли към скута си.

— Катрин е свалила пръстена си — прошепна тя. Това не беше въпрос. — Тя съзнателно се е изложила на пагубното за нея въздействие на слънцето.

Той продължи да стене горчиво, докато тя го придържаше, отпуснал глава върху синята й рокля, докато галеше тръпнещите му рамене. Шепнеше някакви безсмислени думи само за да го утеши, да прогони ужаса, който я бе обзел. Ето че той най-после замлъкна и надигна глава. Заговори прегракнало, но като че ли вече се бе завърнал в настоящето, бе започнал да се окопитва.

— Върху онзи пергамент тя беше написала бележка за мен и Деймън. В нея признаваше, че била егоистка, като искала и двама ни. Казваше още, че не могла да понесе нашето ожесточено противопоставяне и съперничество. Надявала се, след като изчезне от този свят, ние повече да не се мразим един другиго. Искала да ни сдобри.

— О, Стефан — прошепна Елена. Усети как очите й се наляха с горещи сълзи на симпатия. — О, Стефан. Толкова съжалявам. Но не разбираш ли, че Катрин е сгрешила? Дори и последното й решение да е било егоистично, това е бил нейният избор. Така че не е имало нищо общо нито с теб, нито с Деймън.

Стефан поклати глава, все едно че се опитваше да отблъсне истината, съдържаща се в думите й.

— Тя отдаде живота си… заради това. Ние я убихме. — Скочи на крака. Но очите му оставаха блуждаещи като две големи черни дупки. Имаше вид на малко, безкрайно объркано момче.

— Деймън дойде зад мен. Взе бележката й и я прочете. И тогава… мисля, че полудя. И двамата бяхме полудели. Взех пръстена на Катрин, но той се опита да ми го отнеме. Вкопчихме се един в друг. Казахме си ужасни неща. Обвинявахме се взаимно за това, което се бе случило. Не помня как се добрахме обратно до къщата, но по едно време аз се озовах навън с шпагата си в ръка. Започнахме да се дуелираме. Исках завинаги да съсипя това негово арогантно лице, да го убия. Помня как баща ни се разкрещя от къщата. Ние се дуелирахме все по-ожесточено, забързани да свършим, преди той да е дошъл.

И двамата бяхме добре обучени във фехтовката. Но Деймън винаги е бил по-силният, а в този ден беше и по-бърз от мен. Може би се бе променил повече от мен. И докато баща ни крещеше от прозореца на къщата, усетих как острието на шпагата на Деймън прониза дрехите ми. В следващия миг се заби в сърцето ми.

Елена го изгледа изумено, но той продължи без прекъсване.

— Усетих пронизващата болка от стоманата, усетих как ме промуши дълбоко, дълбоко навътре. Безжалостно непоколебимо пробождане. И тогава силите ме напуснаха и аз паднах. Строполих се върху застланата с каменни плочи земя.

Погледна към Елена и завърши съвсем семпло:

— Ето как… умрях.

Елена се смрази, сякаш ледът, който по-рано тази вечер бе почувствала в гърдите си, я бе залял цялата и сковал в прегръдката си.

— Деймън се приближи, изправи се над мен и се наведе. Все още чувах далечните викове на баща ми, както и на всички от къщата, но виждах само лицето на Деймън. Тези негови ужасно черни очи, като безлунна нощ. Исках да го заболи за всичко, което ми причини. — За миг Стефан замлъкна, но после пак заговори унесено. — И така, с последни сили вдигнах шпагата си, за да пробода брат си точно в сърцето.

 

 

Бурята отмина и през счупения прозорец Елена долавяше шумовете на нощта, песните на щурците, шумоленето на вятъра сред дърветата. Но в стаята на Стефан беше много тихо.

— Но не знаех нищо повече, докато не се събудих в гроба си — заговори Стефан. Отдръпна се от нея и се облегна се назад, притворил очи. Изглеждаше уморен и измъчен, но поне необяснимата му плашеща детинска замечтаност беше изчезнала.

— Двамата с Деймън бяхме поели достатъчно от кръвта на Катрин, за да не умрем. Вместо това се променихме. Събудихме се заедно във фамилната ни гробница, облечени в най-хубавите си дрехи, легнали един до друг. Ала бяхме прекалено изтощени, за да се нараняваме още; кръвта на Катрин едва ни стигаше. Освен това бяхме объркани. Извиках нещо на Деймън, но той само побягна навън в нощта.

За щастие бяхме погребани заедно с пръстените, които Катрин ни бе дала. Открих нейния в джоба си. — Стефан като че ли подсъзнателно напъха ръка под ризата си, за да погали пръстена. — Предполагам, че са решили, че тя го е подарила на мен.

Опитах се да се завърна у дома. Но беше глупаво. Прислужниците се разкрещяха още щом ме съзряха и се втурнаха да доведат свещеника. Аз също побягнах. Към единственото място, където се чувствах в безопасност — в мрака.

И оттогава съм там. Аз принадлежа на мрака, Елена. Убих Катрин заради гордостта и ревността си, както убих Деймън заради омразата си. Но направих нещо по-лошо от това да го убия. Аз го проклех за вечни времена.

Ако той тогава не бе умрял, със силната кръв на Катрин във вените си щеше да има шанс. Ала с течение на времето въздействието на кръвта й щеше да отслабне и той отново щеше да се превърне в нормален човек. Но като го убих, аз го осъдих завинаги да живее в мрака на нощта. Отнех му единствения шанс за спасение.

Стефан се разсмя горчиво.

— Знаеш ли, Елена, какво означава на италиански името Салваторе? Превежда се като спасение[1]. Или като спасител. Аз пък съм кръстен на свети Стефан, първия християнски мъченик[2]. Обаче това не ми попречи да прокълна родния си брат и да го изпратя в ада.

— Не — възрази му Елена и добави с по-силен глас: — Не, Стефан. Той сам се е проклел. Той е убил теб. Но какво се случи с него след това?

— За известно време се присъедини към една банда — безмилостни наемници, които грабеха и плячкосваха. Скиташе из цялата страна заедно с тях, за да напада жертвите си и да пие кръвта им.

Аз избрах да живея отвъд портите на градските стени, водейки окаяно полугладно съществуване, като ходех на лов за животни и така самият аз се превърнах в животно. Дълго време не знаех нищо за Деймън, докато един ден не чух гласа му в главата си.

Той бе по-силен от мен, защото пиеше човешка кръв. И убиваше. Хората притежават най-силната жизнена есенция и тяхната кръв дава невероятна мощ. А когато биват убивани, по някакъв начин жизнената есенция, която те предават на този, който изпива кръвта им, действа най-силно. Сякаш в последните мигове на ужас и в битката за оцеляване душата на жертвата е най-жизнена. И тъй като Деймън убиваше хора, той беше способен да събере повече от Силата в сравнение с мен.

— Каква… е тази Сила? — попита Елена. Една мисъл се загнезди в съзнанието й.

— Силата, както ти самата я нарече, както и бързината, са свързани с изострянето на сетивата, особено през нощта. Това са основните предимства. Ние можем също… да усещаме съзнанието на другите. Да усещаме тяхното присъствие, а понякога и естеството на мислите им. Можем да объркваме умовете им — или да ги завладяваме, или да ги подчиняваме на нашите желания. С достатъчно човешка кръв ние можем да променяме формата си, да се превръщаме в животни. И колкото повече убиваме, толкова по-могъща става Силата.

Гласът на Деймън в главата ми беше много силен. Той ми каза, че сега е кондотиери[3], обаче със собствена търговска къща. И точно сега се връща във Флоренция. Каза още, че ако съм там, когато се завърне, ще ме убие. Повярвах му и си тръгнах. Оттогава съм го виждал един или два пъти. Заплахата му винаги е една и съща и той е все по-силен. Деймън е изградил по-голямата част от своята природа и изглежда се опива от тъмната си страна.

Но това е и моята природа. Същата тъмна сила владее и мен. Мислех, че ще мога да я победя, но съм сгрешил. Затова дойдох тук, във Фелс Чърч. Смятах, че ако се установя в някой малък град, далеч от старите спомени, ще успея да избягам от мрака. А вместо това тази вечер убих човек.

— Не! — възрази яростно Елена. — Не вярвам в това, Стефан. — Историята му я изпълни с ужас и жал… също и със страх. Признаваше си го. Но отвращението й бе изчезнало и в едно бе сигурна. Стефан не беше убиец. — Какво се случи тази вечер, Стефан? Скара ли се с господин Танър?

— Аз… не си спомням — отвърна мрачно той. — Използвах Силата, за да го убедя в това, което искахте от него. После си тръгнах. Но по-късно усетих замайване и ме обзе слабост. Това ми се е случвало и преди. — Погледна я право в очите. — Последният път беше на гробището, до църквата, в нощта, когато нападнатата жертва се оказа Вики Бенет.

— Но ти не си го направил. Не мога да повярвам, че си го направил… Стефан.

— Не зная — грубо рече той. — Какво друго обяснение би могло да има? Освен това взех кръв от онзи старец под моста в онази нощ, когато ти и приятелките ти побягнахте от гробището. Бих се заклел, че не съм взел толкова кръв, че да му навредя, но той едва не умря. И бях и при двете нападения, срещу Вики и Танър.

— Но ти не си спомняш да си ги нападал — с облекчение му напомни девойката. Идеята, започнала да се оформя в съзнанието й, сега й се струваше все по-вероятна.

— Какво значение има това? Кой друг би го направил, ако не съм аз?

— Деймън — промълви Елена.

Той трепна и тя видя как раменете му отново се стегнаха.

— Хубава мисъл. Отначало и аз се надявах, че подобно обяснение е възможно. Че е бил някой друг, някой като брат ми. Но прерових съзнанието си и не открих нищо, ничие друго присъствие. Най-простото обяснение е, че аз съм убиец.

— Не, ти не разбираш — възрази тя. — Нямах предвид, че някой като Деймън е направил това, което видяхме. Искам да кажа, че Деймън е тук, във Фелс Чърч. Аз го видях.

Стефан се втренчи смаяно в нея.

— Трябва да е бил той. — Елена пое дълбоко дъх. — Видях го два пъти, може би три пъти. Стефан, ти току-що ми разказа една дълга история, а сега аз трябва да ти кажа нещо.

Стегнато и бързо тя му разказа за случилото се в гимнастическия салон и в къщата на Бони. Устните му се свиха, образувайки бяла линия, когато стигна до момента, в който Деймън се бе опитал да го стори. Бузите й пламнаха, когато си припомни своя отклик и как едва не му бе позволила да я покори. Но не скри нищо от Стефан.

Разказа му за гарвана и другите странни неща, които се бяха случили, откакто се бе завърнала от Франция.

— И, Стефан, аз мисля, че тази вечер Деймън е бил в Къщата на духовете — завърши тя. — Малко след като си се почувствал замаян в предната стая, някой мина покрай мен. Беше маскиран като… като Смъртта — в черна роба с качулка и лицето му не се виждаше. Но нещо в движенията му ми се стори познато. Беше той, Стефан. Деймън беше там.

— Но това все още не обяснява предишните случаи с Вики и стареца. Аз наистина взех кръв от стареца. — Гласът на Стефан бе напрегнат, сякаш се боеше да се надява.

— Но ти самият каза, че не си взел толкова кръв, че да му навредиш. Стефан, кой знае какво се е случило с възрастния мъж, след като си го оставил? Какво по-лесно за Деймън от това да го нападне? Особено след като дълго време те е наблюдавал, може би е приел някаква форма…

— Гарван например — промърмори Стефан.

— Да, гарван. А колкото до Вики… Стефан, ти каза, че вие можете да обърквате по-слабите умове, да ги завладявате. Не е ли възможно точно това да прави Деймън с теб? Да е завладял съзнанието й, както ти можеш да завладееш човешкото?

— Да, и да скрие присъствието си от мен. — В гласа му се долови нарастващо вълнение. — Затова той не отвърна на призивите ми. Искал е…

— Искал е точно това — да се съмняваш в себе си, да си мислиш, че си убиец. Но това не е вярно, Стефан. О, Стефан, вече го знаеш и сега няма от какво повече да се страхуваш. — Тя се изправи, изпълнена с радост и огромно облекчение. Все пак в тази ужасна нощ се бе случило и нещо прекрасно.

— Затова се държеше на разстояние от мен, нали? — възкликна тя и протегна ръце към него. — Защото си се боял от това, което можеш да направиш. Но вече няма защо да се страхуваш.

Няма ли? — Отново дишаше учестено и се взираше в протегнатите й ръце сякаш бяха отровни змии. — Ти мислиш, че няма причина да се страхувам? Деймън може и да е нападнал онези хора, но той не контролира мислите ми. А ти не знаеш какво си мисля за теб.

— Ти не искаш да ме нараниш — с твърд и уверен глас заяви Елена.

— Не искам ли? Имало е мигове, когато съм те наблюдавал на публични места и едва съм се удържал да не те докосна. Когато толкова силно копнеех за бялото ти гърло, за грациозната ти бяла шия с едва различимите сини вени под кожата… — Погледът му бе впит в шията й по начин, който й напомни за очите на Деймън и тя усети как сърцето й бясно заби. — Имаше моменти, когато исках да те сграбча и да ти се нахвърля там, пред всички в училището.

— Няма нужда да ме насилваш — рече Елена. Сега усещаше туптенето на пулса си навсякъде — в китките, в лакътните си ямки и… в гърлото. — Аз взех решение, Стефан — каза нежно тя, без да откъсва поглед от очите му. — Искам го.

Той преглътна мъчително.

— Ти не знаеш какво искаш.

— Мисля, че знам. Ти ми разказа как е било с Катрин, Стефан. Искам да бъде така и с нас. Нямам предвид, че искам ти да ме промениш. Но ние можем да споделим поне малко, без това да се случи, нали? Зная — додаде тя още по-нежно — колко много си обичал Катрин. Но нея вече я няма, а аз съм тук. И аз те обичам, Стефан. Искам да бъда с теб.

— Ти не разбираш какво говориш! — Стоеше скован, с пламнало от гняв лице, с очи, потъмнели от огромна мъка. — Ако веднъж си го позволя, какво ще ме възпре да те променя или да те убия? Страстта е по-силна, отколкото можеш да си представиш. Нима още не разбираш какво съм аз, на какво съм способен?

Тя остана за миг загледана мълчаливо в него, сетне леко вирна брадичка. Жестът й изглежда го раздразни още повече.

— Не видя ли вече достатъчно? Или трябва още да ти покажа? Не можеш ли да си представиш какво съм в състояние да ти причиня? — Приближи към студената камина, грабна дълга цепеница, по-дебела от двете китки на Елена, взети заедно. С едно движение я счупи като кибритена клечка. — Твоите кости са по-крехки.

Откъм леглото една възглавница полетя към него. Той я улови и с драсване с ноктите му копринената й калъфка се превърна на ленти.

— Твоята мека кожа. — После с необикновена бързина се озова до Елена и я сграбчи за раменете, преди тя да осъзнае какво става. Устните му се приближиха със страховита гримаса към лицето й. Той изсъска диво, от което космите на врата й настръхнаха, после бързо се отдръпна.

Беше същото озъбване, което бе видяла на покрива — същите оголени бели зъби, невероятно дълги и остри кучешки зъби. Това бяха зъби на хищник, на ловец.

— Бялата ти шия — дрезгаво изръмжа той.

За миг Елена остана като парализирана, вперила омагьосан поглед в този смразяващ кръвта лик, сетне нещо дълбоко в подсъзнанието й взе връх. Протегна ръце и обгърна лицето му с длани. Страните му бяха ледени. Задържа го така, нежно, толкова нежно, сякаш искаше да го укори, задето толкова силно стискаше голите й рамене. Видя как по лицето му бавно се изписа смущение, когато осъзна, че тя нито се съпротивляваше, нито искаше да го отблъсне.

Елена остана така, докато объркването достигна очите му, заличи дивия копнеж в погледа му, превръщайки го в умолителен. Тя знаеше, че по нейното лице не е изписан страх, а само нежна страст. Устните й бяха полуразтворени и двамата дишаха тежко, в синхрон. Елена усещаше как той започна да трепери, да тръпне както при мъчителните спомени за Катрин. Тогава много нежно, но настойчиво тя приближи тази озъбена уста към своята.

Той се опита да й се противопостави. Но нежността й бе по-силна от нечовешката му мощ. Елена затвори очи, мислейки само за Стефан, не за ужасните разкрития, които бе научила тази нощ, а само за Стефан, който толкова леко бе галил косата й, сякаш тя можеше да се превърне на прах под пръстите му. Мислеше си за това, докато целуваше тези хищнически устни, които само допреди минута бяха изричали заплахи.

Тя усети промяната в устните му, как омеква, безпомощен пред гальовността й, отвръщащ на нежността с нежност. Почувства как цялото му тяло потръпна, как грубата хватка около раменете й омеква, превръщайки се в прегръдка. Разбра, че е спечелила.

— Ти никога няма да ме нараниш — прошепна.

Целувките им прогониха страха, отчуждението и самотата в душите им. Елена бе разтърсена от изблик на страст, по-ослепителен от лятна светкавица. Усещаше ответния, още по-страстен порив на Стефан. Но най-изпълваща от всичко бе нежността, почти плашеща със своята сила. Няма трескава страст, нито дивашка грубост, помисли си Елена, докато Стефан й помогна нежно да седне.

Постепенно целувките му станаха по-настойчиви и Елена почувства как сякаш лятна светкавица пламва през цялото й тяло, зарежда я с мощен заряд, карайки сърцето й да бие учестено, а дъхът й да секва. Чувстваше се странно омекнала и замаяна. Затвори очи и се предаде на страстта.

Време е, Стефан, помисли си тя. И много нежно отново привлече главата му, насочвайки устните му към гърлото си. Почувства как устните му докоснаха леко кожата й, усети дъха му — топъл и студен едновременно. После почувства остро ухапване.

Но болката изчезна почти мигновено. Беше изместена от безкрайно удоволствие, което я накара да тръпне. Изпълни я невероятна наслада, която се предаваше и на Стефан.

Най-после се взираше в лицето му, напълно освободено от всякакви бариери, открито и без преструвки. Стените бяха паднали. И това, което видя зад тях, я накара да отмалее.

— Вярваш ли ми? — прошепна той. И когато тя само кимна, той, без да откъсва поглед от очите й, се пресегна към нещо на масичката до леглото. Беше кинжал. Елена го погледна без капчица страх, без да отклонява поглед.

Стефан извади кинжала от ножницата и направи лек прорез в основата на гърлото си. Тя гледаше с широко разтворени очи кръвта, ярка като зрелите плодове на бодливия джел, но когато притегли подканващо главата й, тя не се противопостави.

След това той я държа дълго в прегръдките си, докато щурците навън свиреха. Той пръв се размърда.

— Иска ми се да останеш тук — прошепна. — Иска ми се да останеш тук завинаги. Но не можеш.

— Зная — тихо отвърна тя. Погледите им се преплетоха отново в мълчаливо единение. Имаше толкова много да си кажат, толкова много причини да бъдат заедно. — Утре — каза Елена и като се облегна на рамото му, добави: — Каквото и да се случи, Стефан, аз ще бъда с теб. Кажи ми, че ми вярваш.

Гласът му бе приглушен, докато рошеше косата й.

— О, Елена, вярвам ти. Каквото и да се случи, ние ще бъдем заедно.

Бележки

[1] Salvation — спасение; думата е заимствана в староанглийския от salvacion в старофренския, производна на латинския глагол salvare. — Бел.прев.

[2] Свети Стефан е първомъченик, осъден като ревностен последовател на Христос от еврейски висш духовен съвет (Синедриона) и убит с камъни извън стените на Ерусалим около 33 до 36 г. сл.Хр. (според Деянията на светите апостоли). — Бел.прев.

[3] Водач на група охранители на пътуващи търговци в средновековна Италия. — Бел.прев.