Л. Дж. Смит
Пробуждането (10) (Книга първа)

10

7 октомври, около 8 ч. сутринта

Мило дневниче,

Пиша това в час по тригонометрия и се надявам госпожица Халпърн да не ме види.

Миналата нощ нямах време да пиша, въпреки че много ми се искаше. Вчера беше един лудешки и объркан ден, също както и нощта на годишния бал. Но докато седях тази сутрин в училище, почти имах чувството, че всичко, случило се през този уикенд, е било само сън. Лошите неща бяха наистина ужасни, но добрите бяха безкрайно хубави, много хубави.

Няма да повдигна обвинение срещу Тайлър. При все това той е отстранен временно от училище и от футболния отбор. Също и Дик, задето се е напил на бала. Никой не го казва, но аз мисля, че много хора смятат, че той е виновен за случилото се с Вики. Вчера сестрата на Бони видяла Тайлър в болницата и каза, че и двете му очи били насинени, а цялото му лице било лилаво. Не мога да спра да се тревожа какво ще стане, когато двамата с Дик се върнат в училище. Сега повече от всякога имат причина да мразят Стефан.

Което отново ме връща към Стефан. Когато тази сутрин се събудих, първата мисъл, която ми хрумна и ме изплаши, беше: „Ами ако всичко това не е истина? Ако никога не се е случвало или ако той е размислил?“ Леля Джудит се разтревожи на закуска, защото отново не можах да хапна нищо. Но когато отидох на училище, го видях в коридора пред кабинета. Двамата само се погледнахме. И тогава се уверих. Миг преди да се обърне, той се усмихна, някак си срамежливо. Тогава разбрах също, че той беше прав — по-добре на публично място да стоим далеч един от друг, не и ако не искаме да зарадваме клюкарите.

Ние определено сме заедно. Сега ще трябва да намеря начин да го обясня на Жан-Клод. Ха-ха.

Това, което не разбирам, е защо Стефан не е щастлив за нас двамата като мен. Когато сме заедно, усещам какво чувства, зная колко много ме иска, колко ме обича, когато ме целува, у него има почти отчаян глад, сякаш иска да изсмуче душата от тялото ми. Все едно е черна дупка.

 

 

Все още 7 октомври, около 2 ч. следобед

Наложи се да прекъсна за кратко писането в дневника, понеже госпожица Халпърн ме хвана. Дори започна да чете на всеослушание това, което бях написала, но почти веднага престана, предполагам, че заради деликатните теми, на които бях посветила последните си редове, тя се притесни и очилата й се замъглиха, явно не остана много доволна от прочетеното. А пък аз сега съм толкова щастлива, че не ме трогват второстепенните грижи като това дали ще ме скъсат на изпита по тригонометрия.

Стефан и аз обядвахме заедно или поне се оттеглихме в ъгъла на игрището и седнахме там, след което аз извадих обяда си. Той не си беше направил труда да донесе нещо. Разбира се, оказа се, че и аз нищо не успях да изям. Почти не се докосвахме — дори не се опитахме, — но за сметка на това пък си говорихме и непрекъснато се гледахме. Искаше ми се да го докосна. И то повече, отколкото всяко друго момче, което съм познавала. Знаех, че и той иска това, но се държеше на разстояние от мен. Ето какво не мога да проумея: защо се съпротивлява срещу това, защо е тъй сдържан. Вчера в неговата стая намерих убедително доказателство, че ме е наблюдавал още от пристигането си тук. Помниш ли, скъпо мое дневниче, какво споделих с теб за втория ден в училището, когато с Бони и Мередит бяхме на гробището? Е, вчера в стаята на Стефан аз намерих моята тъмнорозова панделка, която носех в онзи ден. Спомням се, че при бягството ни от гробището тя изпадна от ръката ми. Той сигурно я е взел и я е запазил. Не му казах, че зная за нея, защото той очевидно е искал да го запази в тайна, но това показва, че се интересува от мен и ме харесва, нали?

Ще ти кажа още, че има една личност, която никак не е доволна. Каролайн. Очевидно всеки ден по обяд го е влачила в кабинета по фотография и когато днес той не се е появил, тръгнала да го търси и накрая ни откри. Бедният Стефан, напълно беше забравил за нея и това го шокира. След като тя си тръгна — с отвратителен, нездравословен, зеленикав цвят на лицето, длъжна съм да добавя — той ми разказа как тя се залепила за него още първата седмица в училище. Казала му, че забелязала, че той не обядва, а тя също не се хранела на обяд, тъй като била на диета и го попитала не иска ли да си намерят някое тихо местенце, където да се уединят и да си починат? Той всъщност не каза нищо лошо за нея (което ми се струва, че е неговата представа за добри маниери и за това, което един джентълмен не бива да прави) но ме увери, че между тях не е имало нищо. Аз си мисля, че за Каролайн да бъде забравена, е много по-лошо, отколкото ако я бе замерил с камъни.

Чудя се защо Стефан не обядва. Това е доста странно за един футболист.

Ох-ох. Господин Танър току-що мина покрай мен и аз успях навреме да закрия дневника си с една тетрадка. Бони се крие зад учебника си по история, но аз виждам, че раменете й се тресат. А Стефан, който седи пред мен, изглежда толкова напрегнат, сякаш всеки миг ще скочи от чина си и ще побегне. Мат ми хвърли един поглед „ти си луда“, а Каролайн ме изгледа кръвнишки. Аз бях самата невинност, вперила очи в господин Танър. Затова ако написаното е малко объркано и разкривено, сега ти е ясно защо.

През последния месец наистина не бях на себе си. Не можех да мисля ясно за нищо, нито да се концентрирам за каквото и да било, с изключение на Стефан, толкова неща съм оставила недовършени, че страх ме хваща. Аз отговарям за украсата на Къщата на духовете, а още нищо не съм направила по въпроса. Все пак ми остават още три седмици и половина, за да организирам всичко. Аз обаче искам да бъда само със Стефан.

Бих могла да напусна комитета, но така ще оставя Бони и Мередит да опъват за всичко. Освен това не, съм забравила какво ми каза Мат, когато го помолих да доведе Стефан на бала: „Ти искаш всички и всичко да се въртят около Елена Гилбърт“.

Това не е истина. Или дори и да е било истина в миналото, повече няма да бъде така. Аз искам — о, това ще прозвучи адски тъпо — но искам да бъда достойна за Стефан. Знам, че той няма да подведе момчетата от отбора само заради собственото си удобство. Искам той да се гордее с мен.

Искам той да ме обича толкова много, колкото го обичам аз.

— Побързай! — извика Бони от вратата на гимнастическия салон. До нея чакаше господин Шелби, портиерът на гимназията.

Елена хвърли последен поглед в далечината към фигурите на момчетата на футболното игрище, след което прекоси неохотно асфалтираната алея и се присъедини към Бони.

— Исках само да кажа на Стефан къде отивам — обясни тя. След като цяла седмица бе прекарала все в компанията на Стефан, сега изтръпна възбудено само при споменаването на името му. Всяка вечер през тази седмица той пристигаше в нейната къща, като се появяваше на предната врата обикновено към залез-слънце, с ръце в джобовете, облякъл сакото си и вдигнал яката му. Най-често излизаха да се поразходят в сумрака или седяха на верандата и разговаряха. Макар че не го беше казал на глас, Елена знаеше, че така Стефан се подсигурява никога да не остават сами. И така бе от нощта на бала. Пази честта ми, сухо и с болка си помисли момичето, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че има много повече от това.

— Ще преживее една вечер без теб — заяви грубо Бони. — Ако започнеш да говориш с него, ще забравиш да си тръгнеш, а аз бих искала да се прибера вкъщи навреме за вечеря.

— Здравейте, господин Шелби — поздрави Елена портиера, който продължаваше да чака търпеливо. За нейна изненада мъжът затвори едното си око и й смигна със сериозно изражение. — Къде е Мередит? — додаде тя.

— Тук — разнесе се глас зад нея и приятелката й се появи, понесла кашон, пълен с папки и бележници. — Взех някои неща от шкафчето ти.

— Това ли сте вече всички? — попита господин Шелби. — Добре, момичета, затворете и заключете добре вратата, така че никой да не може да влезе.

Бони, която тъкмо се канеше да прекрачи прага, се спря.

— Сигурен ли сте, че някой вече не е влязъл вътре? — попита предпазливо.

Елена я тласна по гърба между лопатките.

— Побързай — изимитира я грубо тя, — че искам да се прибера навреме у дома за вечеря.

— Няма никой вътре — увери ги господин Шелби и засука мустак. — Но вие, момичета, викайте, ако искате нещо. Аз ще съм наблизо.

Вратата се затръшна зад тях със звук, който отекна с някаква странна безвъзвратност.

— Хайде на работа — въздъхна примирено Мередит и остави кашона на пода.

Елена кимна и огледа просторния празен салон. Всяка година ученическият комитет използваше Къщата на духовете за събиране на средства. През последните две години Елена, Бони и Мередит бяха в комитета по украсата, но съвсем различно бе да си председател. Трябваше да взима решения, които щяха да касаят всички, а тя дори не можеше да разчита на направеното през изминалите години.

Къщата на духовете обикновено се устройваше в склада за дървен материал, но поради нарастващото безпокойство в града бе решено, че в гимнастическия салон ще е по-безопасно. За Елена това означаваше да се проектира наново целия вътрешен дизайн, а до Хелоуин оставаха по-малко от три седмици.

— Тук наистина е доста зловещо — рече тихо Мередит. Наистина имаше нещо притеснително да са сами в големия затворен салон, помисли си Елена. Когато заговори, несъзнателно сниши гласа си.

— Хайде първо да го измерим — предложи тя и момичета пристъпиха навътре в помещението. Стъпките им отекваха глухо.

Трите се разположиха на една от скамейките с химикалки и бележници в ръце. Елена и Мередит разглеждаха скиците от предишните години, докато Бони гризеше химикалката си и се озърташе замислено.

— Ето това е гимнастическият салон. — Мередит показа набързо надрасканата скица в бележника си. — А оттук ще влизат хората. Може да поставим Кървавия труп в края… Между другото, кой ще бъде Кървавият труп тази година?

— Мисля, че треньорът Лиман. Миналата година свърши чудесна работа, а и поддържа в отлична форма момчетата от футболния отбор. — Елена посочи към скицата. — Добре, ще разделим това тук и ще направим Средновековната кула за мъчения. Когато излязат оттам, ще се озоват право в Стаята с оживелите мъртъвци…

— Мисля, че трябва да имаме друиди — обади се рязко Бони.

— Да имаме какво? — попита Елена, а после, когато Бони започна да крещи „дру-и-ди“, махна с ръка. — Добре, добре, спомних си. Но защо?

— Защото те са измислили Хелоуин. Наистина. Отначало бил един от техните религиозни празници, по време на който запалвали огньове и си слагали репи с издълбани лица върху тях, за да гонят злите духове. Вярвали са, че това е денят, в който границата между живите и мъртвите е най-малка. Освен това те са били зловещи, Елена. Принасяли са човешки жертви. Треньорът Лиман може да е нашата жертва.

— Всъщност идеята никак не е лоша — оживи се Мередит. — Кървавият труп може да бъде принесен в жертва. Нали се сещате, върху каменен олтар със забит в гърдите нож и локви кръв наоколо. И когато се приближиш до него, той внезапно се изправя.

— И със сигурност ще получиш сърдечен удар — измърмори Елена, но трябваше да признае, че идеята беше наистина добра, определено плашеща. Призля й само дори като си помисли за това. Всичката тази кръв… но всъщност щеше да бъде само червен сироп.

Останалите момичета също бяха притихнали. Откъм вратата на мъжките съблекални се чуваше звук на течаща вода, отваряне и затваряне на шкафчета, неясни викове.

— Тренировката е свършила — отбеляза Бони. — Навън сигурно се е стъмнило.

— Да, и Нашият герой в момента се къпе. — Мередит повдигна вежди към Елена. — Искаш ли да надникнеш?

— Искам — полу на шега отвърна Елена. Изведнъж настроението в салона се помрачи. Точно в този момент тя наистина искаше да види Стефан, да бъде с него.

— Чули ли сте нещо ново за Вики Бенет? — попита внезапно тя.

— Ами — отговори Бони след миг — чух, че родителите й са й намерили психиатър.

— Психиатър? Защо?

— Ами… предполагам си мислят, че всички онези неща, които ни разказа, са халюцинации или нещо подобно. Чух още, че имала много лоши кошмари.

— О — промълви Елена. Звуците от съблекалнята на момчетата стихнаха и те чуха как външната врата се затръшна. Халюцинации, помисли си тя, халюцинации и кошмари. Не знаеше защо, но внезапно си припомни онази нощ на гробището, когато Бони ги накара да побягнат от нещо, което никоя от тях трите не видя.

— По-добре отново да се залавяме за работа — подкани ги Мередит. Елена се отърси от спомените и кимна.

— Ние… ние бихме могли да направим и гробище — рече колебливо Бони, сякаш прочела мислите на Елена. — Искам да кажа, в Къщата на духовете.

— Не — остро възрази приятелката й. — Не, ще се придържаме към това, което сме приели — добави с по-спокоен глас и отново се наведе над бележника си.

Известно време в салона не се чуваше нищо друго, освен тихото скърцане на химикалките и шумолящата хартия.

— Добре — каза накрая Елена. — Сега трябва само да измерим и отделните зони. Някой трябва да застане зад скамейките… Сега пък какво става?

Лампите в гимнастическия примигнаха и засветиха много по-слабо.

— О, не! — раздразнено извика Мередит. Лампите отново примигнаха, угаснаха, после засветиха едва-едва.

— Нищо не мога да прочета — оплака се Елена, като се взираше в белия лист. Погледна към Бони и Мередит, но лицата им представляваха две бели петна.

— Сигурно нещо не е наред с генератора за аварийното захранване — заключи Мередит. — Ще отида да доведа господин Шелби.

— Не може ли да довършим утре? — жално попита Бони.

— Утре е неделя — изтъкна Елена. — Освен това трябваше още миналата седмица да сме свършили с това.

— Ще отида да потърся господин Шелби — настоя Мередит. — Хайде, Бони, идваш с мен.

— Ние всички бихме могли… — започна Елена, но Мередит я прекъсна.

— Ако всички тръгнем да го търсим и не го намерим, после няма да можем да се върнем. Хайде, Бони, все пак се намираме в училище.

— Но там е тъмно.

— Навсякъде е тъмно, истински кошмар. Хайде, след като сме двете, няма страшно. — И тя задърпа колебаещата се Бони към вратата. — Елена, не пускай никого тук.

— Няма нужда да ми казваш. — Елена им отвори вратата и проследи с поглед как тръгнаха надолу по коридора. Когато силуетите им изчезнаха в полумрака, тя влезе вътре и затвори вратата.

Е, страхотна бъркотия, няма що, както обичаше да казва майка й. Приближи се към кашона, който бе донесла Мередит, и започна да връща вътре папките и бележниците. На слабата светлина те представляваха само неясни очертания. Чуваше се единствено дишането й. Тя беше сама в огромния полутъмен салон…

Някой я наблюдаваше.

Не можеше да си обясни откъде го знае, но беше сигурна. Някой зад нея в тънещия в полумрак гимнастически салон я дебнеше. Очи в мрака, както беше казал онзи старец. Вики също го бе казала. А сега тези очи следяха нея.

Завъртя се бързо с лице към салона и, затаила дъх, се втренчи в сенките. Изпитваше ужас, че ако издаде някакъв звук, онова нещо ще я докопа. Но не можа да види нищо, не чу нищо.

Пейките имаха странно зловещ вид — неясни форми, простиращи се в нищото. Далечният край на салона се губеше в сива мъгла. Тъмна мъгла, помисли си момичето и усети как всеки мускул на тялото й се напряга болезнено, докато се ослушваше отчаяно. О, Господи, какъв беше този мек нашепващ звук? Сигурно въображението ми играе номера… Моля те, нека всичко е плод на въображението ми.

Внезапно мислите й се проясниха. Трябваше да се махне от това място, веднага. Тук имаше истинска опасност, не беше само фантазия. Нещо беше там, нещо дяволско, нещо, което я искаше. А тя беше сама.

Нещо се раздвижи в сенките.

Писъкът заседна в гърлото й. Мускулите й замръзнаха и тя застина неподвижно, скована от ужас — и от някаква безименна сила. Наблюдаваше безпомощно как силуетът в тъмнината се движи през сенките и приближава към нея. Имаше чувството, че самият мрак е оживял и се е разраснал, приемайки форма — човешка форма на млад мъж.

— Съжалявам, ако съм те изплашил.

Гласът бе приятен, с лек акцент, който тя не можа да определи. В него изобщо не звучеше съжаление.

Облекчението беше толкова внезапно и цялостно, че бе почти болезнено. Момичето се отпусна и издиша дълбоко.

Беше само някакъв младеж, бивш ученик или помощник на господин Шелби. Съвсем обикновен тип, който се усмихваше леко, сякаш развеселен, че я бе докарал почти до припадък.

Е… може би не беше съвсем обикновен. Изглеждаше забележително добре. В полуздрача лицето му беше бледо, но тя видя, че е с фини изчистени черти, почти идеални, под гъста черна коса. Скулите му бяха мечта за всеки скулптор. Освен това беше почти невидим, защото целият бе облечен в черно: черни ботуши от мека кожа, черни джинси, черен пуловер и черно кожено яке.

Продължаваше да се усмихва леко. Облекчението на Елена се превърна в гняв.

— Как влезе? — настоятелно попита тя. — И какво правиш тук? Никой, освен нас не бива да е в гимнастическия салон.

— Влязох през вратата — каза той. Гласът му беше мек и възпитан, но тя продължаваше да долавя леката подигравателна нотка, което я смущаваше.

— Всички врати са заключени — заяви обвиняващо Елена.

Той повдигна вежди и се усмихна.

— Така ли?

Момичето усети прилив на страх, а косъмчетата на врата й настръхнаха.

— Трябва да са заключени — процеди тя с най-студения си тон.

— Ти си сърдита — изрече с дрезгав глас непознатият. — Казах, че съжалявам, че те изплаших.

— Не си ме изплашил! — тросна се тя. Незнайно защо се чувстваше глупаво пред този тип, като дете, на което се присмива някой по-възрастен и по-знаещ. Това още повече я вбеси. — Просто се стреснах. Което едва ли е изненадващо, когато някой се промъква по този начин в тъмното.

— Интересни неща се случват в тъмното… понякога. — Той продължаваше да й се надсмива, виждаше го в очите му. Беше приближил към нея и тя успя да види колко необикновени са очите му, почти черни, но със странна светлина. Ако се вгледаш по-дълбоко в тях, може да потънеш, да пропаднеш завинаги.

Осъзна, че го гледа втренчено. Защо лампите не светват? Искаше да се махне оттук. Отдръпна се, така че краят на скамейката да ги разделя и напъха последните папки в кашона. Дотук с работата за тази вечер. Искаше само да се махне по-бързо.

Но продължаващата тишина я караше да се чувства неспокойна. Той просто стоеше там, без да помръдва, и я наблюдаваше. Защо не казваше нищо?

— Дошъл си да търсиш някого ли? — Ядоса се на себе си, задето заговори първа.

Той продължи да се взира в нея с черните си очи, впити в нея по начин, който я караше да се чувства неудобно. Момичето преглътна.

— О, да — промърмори той, загледан в устните й.

— Какво? — Тя бе забравила въпроса си. Сега страните й и шията й пламтяха, горяха от прилива на кръв. Чувстваше се толкова замаяна. Само ако той престанеше да я гледа…

— Да, дойдох да търся някого — повтори непознатият, не по-високо от преди. Сетне направи една крачка и сега ги разделяше само ъгълът на скамейката.

Елена не можеше да диша. Той стоеше толкова близо. Достатъчно близо, за да я докосне. Тя усещаше лекия аромат на одеколон, смесващ се с миризмата на коженото яке. Очите му продължаваха да са приковани в нейните — тя не можеше да извърне глава. Никога не бе виждала такива очи, черни като нощта, със зеници, разширени като на котка. Те изпълниха полезрението й, когато той сведе глава към нейната. Тя усети как очите й се притварят, губят фокус, как главата й се накланя назад, а устните й се разтварят.

Не! Отдръпна главата си точно навреме. Имаше чувството, че в последния миг се е отдръпнала от края на дълбока бездна. Какво правя, шокирано си помисли момичето. Почти му позволих да ме целуне. На един напълно непознат, някой, когото срещнах само преди минути.

Но това не беше най-лошото. През тези няколко минути се бе случило нещо невероятно. През тези няколко минути тя бе забравила Стефан.

Но сега образът му изпълни съзнанието й и копнежът по него беше като физическа болка. Искаше Стефан, искаше да почувства как ръцете му я прегръщат, да бъде в безопасност с него.

Преглътна. Ноздрите й се разшириха, когато пое дълбоко дъх. Опита се да говори, уверено и с достойнство.

— Сега си тръгвам. Ако търсиш някого, по-добре е да продължиш с търсенето някъде другаде.

Той я изгледа със странно изражение, което тя не разбра. Беше смесица от раздразнение и неохотно уважение… и нещо друго. Нещо горещо и диво, което я изплаши по нов начин.

Той изчака ръката й да хване дръжката и когато заговори, гласът му беше мек, но сериозен, без следа от шеговитост:

— Може би вече съм открил тази, която търся… Елена.

Когато тя се извърна, не видя нищо в тъмнината.