Патрик Нес
Не пускай ножа (5)

5
Онова което знаеш

— Ще те изпратя до реката — казва Бен, докато бързаме през нивите за втори път днес. — Ще вървиш по течението, докато стигнеш блатото.

— По течението няма път, Бен — казвам, — и е пълно с крокодили. Какво искаш, да ми видят сметката ли?

Очите на Бен са широко отворени и втренчени, но той продължава да бърза напред.

— Това е единственият път, Тод.

— Крокодили! Блато! Тихо! Ако! — лае Манчи.

Вече не питам какво става, защото явно никой не намира за необходимо да ми обяснява, затова просто продължаваме да крачим, без да спираме, минаваме край овцете на пасбищата — още не са прибрани в кошарите и вероятно никога вече няма да бъдат прибрани. «Овце!» казват овцете, докато ни гледат как ги подминаваме. После отминаваме и големия хамбар, после и тръбите на напоителната система, като завиваме надясно и се отправяме натам, където почва пустошта, с други думи където почва цялата останала част от тая огромна пуста планета.

Бен мълчи, докато не стигаме до първите дървета.

— Храната в раницата ще ти стигне за известно време, но трябва да я пестиш, затова търси и плодове, яж, каквито намериш и ловувай, когато е възможно.

— Колко дълго трябва да се крия? — питам. — Кога ще мога да се върна?

Бен спира. Вече сме сред дърветата. Реката е на трийсет метра от нас, но вече я чуваме, защото тук тя тече стръмно надолу към блатото.

Изведнъж започвам да се чувствам така, сякаш съм попаднал на най-самотното място на света.

— Няма да се връщаш, Тод — тихо казва Бен. — Вече никога не можеш да се върнеш.

— Защо да не мога? — питам аз, а гласът ми е изтънял и мяукащ като на малко коте, но нищо не мога да направя. — Какво лошо направих, Бен?

Бен идва до мене.

— Нищо лошо не си направил, Тод. Изобщо нищо не си направил, не си виновен. — Той ме прегръща силно и аз усещам как гърдите ми силно се стягат и съм объркан, и уплашен, и ядосан. Тази сутрин, като станах от леглото, всичко си беше наред, а ето ти сега, отпращат ме далеч от дома, Бен и Килиън се държат, сякаш умирам и това не е честно, не знам защо не е честно, но просто не е честно.

— Знам, че не е честно — казва Бен, като се дръпва назад и се вглежда напрегнато в лицето ми, — но обяснение има.

Обръща ме с гръб към себе си, рови в раницата и изважда нещо оттам.

Книгата.

Поглеждам го за миг и отклонявам очи.

— Знаеш, че не мога да чета много добре, Бен — казвам и се чувствам смутен и глупав.

Бен прикляка леко, за да ме гледа право в очите. Шумът му изобщо не ме успокоява.

— Знам — каза той нежно, — винаги съм искал да продължим и да отделям повече време за…

Млъква. Повдига книгата към мен.

— Това беше на майка ти — казва. — Книгата е нейният дневник, тя го започна в деня, в който ти се роди, Тод.

Бен свежда очи към книгата.

— Води го до деня, в който почина.

Прокарва ръка по корицата.

— Обещахме й да се грижим за теб, да те пазим от всичко лошо — продължава той. — Обещахме й го, а след това трябваше да изхвърлим обещанието от мислите си, за да няма никакви следи от него в Шума ни, ама нищичко, за да не разбере никой какво се каним да правим.

— В това число и аз — казвам.

— Ти също не трябваше да разбираш, Тод, налагаше се. Ако нещо от плановете ни проникнеше в твоя Шум, а след това стигнеше до града, то…

Той не довършва.

— Както и да е, днешният ден обаче е една голяма изненада — продължава и вдига поглед към небето, сякаш да обясни и на него каква голяма изненада е днешният ден. — Никой не предполагаше, че нещо такова може да се случи.

— Онова в блатото е опасно, Бен. Чувствам го.

Но той само ми протяга отново книгата.

— Бен…

— Знам, Тод — казва Бен, — но те моля, трябва да опиташ да се справиш.

— Не, Бен, не…

Той отново приковава погледа ми със своя.

— Вярваш ли ми, Тод Хюит?

Почесвам се по бузата. Не знам отговора на този въпрос.

— Разбира се, че ти вярвам — казвам, — или поне ти вярвах, преди да почнеш да ми опаковаш багажа, без да ме уведомиш предварително, че заминавам.

Той продължава да ме гледа напрегнато, а Шумът му е остър и сочи директно към мен.

— Вярваш ли ми? — пита Бен пак.

Поглеждам го в отговор и да, вярвам му, дори и сега.

— Вярвам ти, Бен.

— Тогава те моля да ми повярваш, защото ето сега ти казвам, Тод, че онова, което знаеш, не е истина.

— Кое онова, което знам? — питам и повишавам леко тон.

Защо просто не ми обясниш всичко?

— Защото е опасно да знаеш — казва той и по-сериозен не съм го виждал през целия си живот и когато поглеждам в Шума му, за да видя какво крие, Шумът му изревава срещу ми и с рязък удар ме отхвърля назад. — Ако сега ти кажа всичко, то ще започне да жужи в Шума ти по-силно от цял кошер пчели и Кметът Прентис ще те намери, преди да успееш да мигнеш. А ти трябва да избягаш оттук, Тод. Бягай, бягай, колкото можеш по-надалеч!

— Но къде да избягам? — питам. — Кажи ми къде? На света не съществува друго място, където да отида!

Бен поема дълбоко дъх.

— Съществува, Тод — казва той. — Съществува друго място.

Е, за това нямам подходящ отговор.

— Под горната корица на книгата — продължава Бен, — има сгъната карта. Сам съм я правил, но ти не трябва да я поглеждаш, преди да се отдалечиш достатъчно от града, ясно ли е? Просто върви в блатото. Там ще разбереш как трябва да постъпиш.

Но от Шума му разбирам, че изобщо не е сигурен, че ще разбера как трябва да постъпя.

— Не си сигурен и какво ще намеря в блатото, нали?

Е, сега той няма подходящ отговор.

Аз мисля напрегнато.

— Как така ми бяхте приготвили багажа предварително? — питам и отстъпвам крачка назад. — Ако не сте очаквали да попадна на това нещо в блатото, как така бяхте напълно подготвени да ме изхвърлите в пустошта точно днес?

— Планирахме го още от времето, когато беше малък — виждам как Бен преглъща, а мъката му ме залива на вълни. — Щяхме да те отпратим в деня, в който ти станеше достатъчно голям да се справяш самичък…

— Щяхте да ме изхвърлите, та крокодилите да ме изядат — отстъпвам още една крачка.

— Не, Тод… — Бен пристъпва напред, все още стиска книгата в ръка. Аз правя трета крачка назад. Той вдига успокоително ръка, сякаш казва «Добре».

После стиска очи и отваря Шума си за мен.

След един месец е първото, което Шумът му казва…

После идва рожденият ми ден…

Денят, в който ще стана мъж…

И…

И…

И ето го всичко, което…

Което се случва…

Всичко, което другите момчета е трябвало да сторят, когато са станали мъже…

Сам-самички…

Сам-самички е трябвало да го…

Ето как момчето в тях е било убито, убито докрай, до последно…

И…

И…

Ето какво се е случило с мъжете, които…

Божичко…

Не искам повече да говоря за това.

Изобщо не мога да изрека как се чувствам, когато мисля за това.

Поглеждам Бен и той вече не е онзи човек, когото познавах, вече е станал съвсем, съвсем различен.

Да знаеш, е опасно.

— Ето защо никой нищо не ти казва — изрича той. — Ако ти кажат, ще избягаш на мига.

— Нямаше ли да ме защитите? — казвам аз пак с мяукащия глас (млъквайте!).

— Това е нашият начин да те защитим, Тод — казва той. — Защитаваме те, като те отпращаме. Трябваше да сме сигурни, че ще можеш да оцелееш, затова те научихме предварително на разни неща. Сега вече трябва да тръгваш, Тод…

— Ако всичко това е щяло да се случи след цял месец, защо щяхте да чакате чак до тогава? Защо не ме отпратихте отдавна?

— Защото не можем да дойдем с теб. Това е цялата работа. Не можехме да понесем мисълта, че ще трябва да те отпратим сам-самичък. Ужасно беше да те видим как си тръгваш. Толкова млад… — той отново прокарва пръсти по корицата на книгата. — Надявахме се да се случи някакво чудо. Чудо, което да помогне и да не трябва да те…

Да те изгубим, казва Шумът му.

— Но никакво чудо не се случи — казвам аз след миг.

Той поклаща глава отрицателно и ми връща книгата.

— Съжалявам — казва. — Толкова съжалявам, че нещата трябваше да станат точно по този начин.

А в Шума му има толкова истинска скръб, толкова тревога и напрежение, че аз отлично знам, че Бен говори истината, знам, че не може да промени нищо и вземам книгата от него, не искам да го правя, но въпреки това я вземам, слагам я в найлоновата торбичка и я пъхам обратно в раницата. Не си казваме нищо повече. Какво още може да се каже всъщност? Всичко и нищо. Когато не можеш да изкажеш всичко, просто не казваш нищо.

Той ме прегръща още веднъж, аз пак си удрям ранената устна в яката му, както когато Килиън ме прегърна, но сега не отблъсквам Бен.

— Само помни — казва Бен, — че когато майка ти почина, ти стана наш син, и аз те обичам, и Килиън те обича, винаги сме те обичали и винаги ще те обичаме, винаги, до края.

На устните ми напира да кажа «Не искам да си тръгвам!», но не го казвам.

Защото изведнъж — БУМ! — изгърмява най-силният звук, който съм чувал в Прентистаун, сякаш нещо избухва, избухва и се понася право нагоре към небето.

Звукът може да идва единствено от нашата ферма.

Бен светкавично ме пуска от прегръдката си. Не казва нищо, но Шумът му пищи Килиън! с всички сили.

— Ще се върна с теб — казвам, — ще помогна, ще се бием заедно.

— Не! — крясва Бен. — Трябва да бягаш. Обещай ми. Върви през блатото и се махни надалеч.

Мълча цяла секунда.

— Обещай ми — повтаря Бен и този път не мога да го оставя без отговор.

— Обещай! — излайва Манчи и дори в неговия глас има страх.

— Обещавам — казвам аз.

Бен посяга зад гърба си и откопчава нещо оттам. Трябва му известно време, докато го откачи от пояса си. После ми го подава. Ловджийският нож, онзи големият, с назъбеното острие и костената дръжка, дето реже всичко на света, ножът, който мечтаех да ми подарят за рождения ден, когато стана мъж. Пъхнат е в канията си, а тя виси на колана, така че мога да си го сложа на кръста.

— Вземи го — казва Бен. — Носи го със себе си в блатото.

Може да ти потрябва.

— Никога преди не съм се бил с дивак, Бен.

Той продължава да държи ножа протегнат напред, и аз го вземам.

От фермата се чува второ БУМ! Бен поглежда натам, после обръща очи към мен.

— Тръгвай. Следвай реката до блатото, прекоси го и излез от другата му страна, като не се отклоняваш от течението. Бягай, колкото можеш по-бързо и най-добре ще направиш никога да не се обръщаш назад, Тод Хюит.

После ме хваща за лакътя и ме стисва силно.

— Ако мога да те намеря, ще те намеря на всяка цена, кълна се — казва той. — Но ти бягай. Тод, бягай и не спирай. Помни какво ми обеща.

Това е то. Това е то сбогуването. Сбогуване, което дори не съм очаквал.

— Бен…

— Тръгвай! — виква Бен и хуква към фермата, като се обръща само още веднъж, вече тичешком, а после продължава към дома ни, връща се, за да посрещне края на света.