Патрик Нес
Не пускай ножа (18)

18
Фарбранч

— Армия ли? — промълвявам, а стомахът ми се свива на топка. Виола изрича същата дума едновременно с мен, но ситуацията изключва това, някой да се засмее на каквото и да било.

— Каква армия? — намръщва се Хилди.

— От далечните ниви долитат слухове, че армия се събира от другата страна на реката — казва Франша. — Мъже на коне. Мъже от Прентистаун.

Хилди свива устни.

— Петима мъже на коне — отвръща тя. — Никаква армия няма. Само потеря, пратена след кутретата.

Франша не изглежда никак убедена. През целия си живот не съм виждал ръце, скръстени по такъв категоричен начин.

— А и бродът е твърде далеч надолу по реката — продължава Хилди, — така че никой не може да стигне дотук, поне на първо време — после хвърля поглед към нас. — Армия! — повтаря и поклаща глава. — Божичко.

— Ако съществува дори и най-малка опасност, сестро — казва Франша, — мое задължение е да…

Хилди извърта очи.

— О, я не ми обяснявай задълженията си, сестро — отвръща тя, подминава Франша и отваря вратата на къщата. — Тия твои задължения аз съм ги измислила. Хайде, кутрета, влизайте.

Двамата с Виола не помръдваме. Франша не се присъединява към поканата.

— Тод? — излайва Манчи до краката ми.

Поемам дълбоко въздух и приближавам стъпалата.

— Здравейте, госпо'о — казвам.

— Госпожо — подсказва ми Виола тихо.

— Здравейте, госпожо — повтарям, без да ми мигне окото. — Аз съм Тод. Това е Виола.

Ръцете на Франша остават скръстени, сякаш гони рекорд колко време може да изтрае така.

— Наистина мъжете са само петима — казвам, но думата армия откънтява в Шума ми.

— А защо да ти вярвам? — пита Франша. — Защо да вярвам на едно преследвано момче, а? — после обръща очи към Виола, която също е застанала до най-долното стъпало. — А ти пък защо бягаш, въобще не мога да си представя.

— Оо, млъквай, Франша — обажда се Хилди, която все така държи вратата отворена, за да влезем.

Франша се обръща и избутва сестра си от входа.

— Моя грижа е да следя кой влиза в дома ми, сестро, ако нямаш нищо против — казва, а после се обръща към нас. — Хайде, влизайте, ако ще влизате.

Така за първи път се срещаме с гостоприемството на Фарбранч. Влизаме. Франша и Хилди започват да спорят дали Франша разполага с място, където да ни настани за толкова дълго, колкото пожелаем да останем. Хилди печели в спора и Франша ни показва две малки отделни стаички, една до друга, на горния етаж.

— Кучето ще спи навън — казва Франша.

— Но той…

— Не те питам — отвръща Франша и напуска стаята.

Аз излизам на площадката след нея. Тя слиза бързо по стълбите, без да се обръща. След половин минута чувам как двете с Хилди започват отново да се карат, като се мъчат да говорят тихо. Виола излиза от съседната стая и застава заслушана до мен. Двамата стоим безмълвно няколко секунди.

— Какво мислиш? — обаждам се аз.

Тя не ме поглежда. После сякаш взема решение все пак да ме погледне и обръща очи към мен.

— Не знам — казва. — Ти какво мислиш?

Аз свивам рамене.

— Тя не се радва особено, че сме под нейния покрив — отвръщам, — но от известно време насам за пръв път се чувствам донякъде в безопасност. Тук има стени и, така де.

Пак свивам рамене.

— Пък и Бен искаше да дойдем тук.

Това е самата истина, обаче нещо не съм убеден, че Бен е бил напълно прав.

Виола скръства ръце точно като Франша, обаче в някакъв смисъл ги скръства по съвсем различен начин.

— Разбирам те много добре.

— Значи да смятаме, че засега мястото ни устройва.

— Да — отвръща Виола. — Засега.

Продължаваме да слушаме спора долу.

— Това, което направи в овощната градина… — започва Виола.

— Беше глупост — пресичам я. — Дай да не говорим.

Лицето ми пламва и бързам да вляза обратно в малката си стаичка. Оставам прав там, прехапал устни. Стаичката изглежда така, сякаш преди в нея е живял някой много стар човек. Някак си мирише на стар човек, ако ме разбирате, но поне си има истинско легло. Отивам до раницата и я отварям.

Оглеждам се, за да видя дали някой не ме наблюдава и измъквам книгата. Отварям я на картата, гледам стрелките, които сочат от блатото към реката и отвъд планините. На картата мостът го няма, но селището е нарисувано съвсем ясно. Под него е написана някаква дума.

— Фааръ — казвам сам на себе си. — Фааръ броо нич.

Това трябва да е Фарбранч.

Дишам силно през носа и се взирам в думите, написани на гърба на картата. Ти трябва да ги предупредиш (разбира се, разбира се, млъквайте) е написано и подчертано в дъното на страницата. Виола обаче зададе много правилен въпрос преди малко — кого да предупредя? Хората във Фарбранч? Хилди?

— За какво да ги предупредя? — питам. Прелиствам книгата, изписани, изписани страници, страници и страници, думи върху думи, върху думи, приличат на Шум, пленен в капана на хартията, Шум, чийто смисъл не можеш да схванеш. Как бих могъл да предупредя когото и да било за всичко това?

— Ох, Бен — промърморвам, — просто не знам как си си я представял тая работа.

— Тод? — вика Хилди отдолу. — Ви?

Затварям книгата и поглеждам корицата.

По-късно. Ще я помоля по-късно.

Ще я помоля.

По-късно.

Оставям книгата настрани и слизам по стълбите. Виола вече е долу. Хилди и Франша, и двете със скръстени ръце, също ме чакат.

— Трябва да се връщам във фермата, кутрета — казва Хилди. — Имам да работя за общото благо, ама Франша се съгласи да се грижи за вас днеска, а утре вечер пак ще дойда да видя как вървят нещата.

Двамата с Виола се споглеждаме, защото изведнъж много ни се приисква Хилди да не ни оставя.

— Е, много благодаря! — намръщва се Франша. — Независимо какви ги е разправяла сестра ми за мен, аз не съм толкова лоша.

— Тя нищо не е… — започвам, усещам се и се спирам, но Шумът ми довършва. Разправяла за теб.

— О, отлично, типично за нея — казва Франша, взира се остро в Хилди, но не изглежда особено ядосана. — Засега можете да останете у дома. Тате и леля отдавна вече ги няма, така че стаите са на разположение.

Прав бях. Стая на стар човек.

— Но тука във Фарбранч никой не стои със скръстени ръце — работа има за вършене — очите на Франша се местят от мен към Виола, после обратно към мен. — От вас се очаква да си изкарвате прехраната, дори и ако останете само ден-два, докато планирате плановете, дето се каните да ги планирате.

— Още нищо не сме решили — казва Виола.

— Хмм — изхъмква Франша. — Ако останете след края на беритбата, ще трябва да започнете да ходите на училище.

— Училище ли? — питам.

— На училище и на църква — потвърждава Хилди. — Но това е само в случай че останете толкова дълго — тя пак се мъчи да разчете Шума ми. — Смятате ли да останете толкова дълго?

Аз не казвам нищо, Виола също не казва нищо, а Франша повторно изхъмква.

— Извинете, госпожо Франша — обажда се Виола, защото Франша се извръща пак да си говори с Хилди.

— Просто Франша, дете — отговаря Франша малко изненадано. — Какво има?

— Дали във Фарбранч има място, от което да мога да се свържа с моя кораб?

— С твоя кораб? — пита Франша. — Твоят кораб ще да е оня заселнически кораб, дето се носи сега в грамадното черно отвъд? — Тя стисва плътно устни. — С всичките ония хиляди хора на него?

Виола кимва.

— С татко и мама трябваше да докладваме след кацането. Трябва да съобщя какво сме заварили тук.

Гласът на Виола е толкова тих, а лицето й е толкова молещо и изпълнено с надежда, така открито и готово за поредното разочарование, че усещам в гърдите си познатото стягане на тъгата, усещам скръбта, която придърпва в себе си всеки Шум, усещам, че съм загубен. Чувствам, че губя равновесие и слагам ръка на облегалката на дивана.

— Аа, момиче кутре — казва Хилди, а гласът й пак е станал съмнително нежен, — докато летяхте със совалката над планетата, опитахте ли да се свържете с нас тука, със старите заселници?

— Опитахме — отвръща Виола, — но никой не отговори.

Хилди и Франша се споглеждат и си кимват.

— Забравяш, че ние сме заселници на вярата — казва Франша. — Избягахме от материалните неща, за да създадем една малка утопия, и затова, докато бяхме заети с оцеляването, оставихме всички машини да се разпаднат от само себе си.

Очите на Виола се разтварят още по-широко.

— Тук няма никакъв начин за комуникация от разстояние, така ли?

— Нямаме връзка дори с другите селища — продължава Франша, — камо ли с грамадното отвъд.

— Ние сме фермери, кутрета — обажда се Хилди, — прости фермери, които търсят простичкия живот. Това беше смисълът на всичко, това беше смисълът на цялото нелепо гигантско разстояние, което изминахме, за да стигнем тук: да изоставим всички онези неща, за които хората преди воюваха — тя потропва с пръсти по масата. — Макар че нищо не се получи така, както го мислехме.

— Честно казано, не очаквахме нови заселници да дойдат след нас — допълва Франша, — предвид състоянието, в което оставихме Стария свят.

— Значи тук съм в капан? — пита Виола, а гласът й леко трепери.

— Боя се, че е така — казва Хилди, — поне докато пристигне корабът.

— Колко далеч са твоите хора? — пита Франша.

— Ще навлязат в системата на тукашната звезда след двайсет и четири седмици — тихо отвръща Виола. — Перихелий четири седмици по-късно. Влизане в орбитата на планетата след още две седмици.

— Съжалявам, дете — обажда се Франша. — Опасявам се, че ще си на наше разположение в следващите седем месеца.

Виола рязко ни обръща гръб, очевидно обмисля чутото.

За седем месеца могат да се случат много неща.

— Хайде, хайде — казва Хилди с бодър глас, — чувала съм, че в Хейвън имало какви ли не работи. Коли с мотори и градски улици, и повече магазини, отколкото можеш да си представиш. Не е ли добре първо да провериш как стоят нещата там, преди да почнеш да се тревожиш?

После хвърля поглед към Франша и тя се обръща към мен:

— Тод, кутрето ми, какво ще кажеш да поработиш в хамбара, а? Ти си фермерско момче, нали?

— Но… — почвам аз.

— В една ферма има всякаква работа — пресича ме Франша, — и тя просто никога не свършва, сигурна съм, че си наясно с това…

Франша не спира да бъбри и ме повежда към задната врата. Обръщам се през рамо и виждам как Хилди успокоява Виола с кротки думи, с нечути думи, казва й неща, които пак остават тайна за мен.

Франша затваря вратата зад нас и ни отвежда с Манчи до едното от големите складови помещения, които видяхме на идване на отсрещната страна на главната улица. Зървам мъже, които бутат ръчни колички около входа и един друг мъж, който разтоварва от тях кошници с плодове от овощните градини.

— Това е източният хамбар — казва Франша. — В него складираме готовата за продажба стока. Почакай ме тук.

Аз зачаквам, а тя отива при мъжа, който разтоварва кошниците. Говорят си около минута и аз чувам как Прентистаун? звънва ясно като бял ден в Шума му, а след произнасянето на името в Шума на мъжа се появява и някакво друго чувство. Чувството е различно от онова, което усетих във Фарбранч сутринта, но изчезва много бързо, така че не мога да го разчета, а и Франша вече се връща при мен.

— Айвън каза, че можеш да поработиш там в дъното и да пометеш склада.

— Да мета? — казвам аз малко засегнато. — Знам каква е работата в една ферма, госпо'о, и…

— Знам, че знаеш, обаче както вече си забелязал, Прентистаун не е сред любимите ни съседи. По-добре е да не се мяркаш много пред очите на хората, докато не посвикнат с тебе. Съгласен?

Тя е все така строга, ръцете й са все така скръстени, но, в интерес на истината, да, думите й са разумни, лицето й не е мило, но като се замисля, може пък и да е мило по някакъв по-особен начин.

— Добре — отвръщам.

Франша кимва и ме повежда към Айвън, който е на възрастта на Бен, но е нисък, тъмнокос, а ръцете му приличат на дънери.

— Айвън, това е Тод — казва Франша. Аз му протягам ръка. Той не я поема. Просто ми хвърля свиреп поглед.

— Ще работиш там в дъното — казва, — и не искам да ми се мотаеш в краката.

Франша ни оставя, Айвън ме завежда в хамбара, посочва ми метлата и аз се хващам на работа. Така започва моят първи ден във Фарбранч: в един мрачен хамбар, мета прахта от единия ъгъл до другия и виждам само едно малко парченце синьо небе през отворената врата в далечния край на помещението.

Примирам от радост, няма що.

— Ще акам, Тод — казва Манчи.

— Само да си посмял да се изакаш вътре!

Хамбарът е бая голям — дълъг е около седемдесет и пет или дори осемдесет метра, наполовина пълен с кошници с пъстри шишарки. В единия ъгъл са отделени огромни цилиндрични бали слама, прикрепени на куп с помощта на тънко въже, прекарано през кука на тавана, а в другия има грамаден куп пшеница, готова за мелене.

— Всичко това го продавате на другите селища ли? — викам към Айвън.

— Не е време за приказки — вика ми той в отговор откъм вратата.

На глас не отговарям нищо, но преди да се усетя, в Шума ми изплува нещо грубо. Бързам да се върна към метенето.

Сутринта преваля. Мисля за Бен и Килиън. Мисля за Виола. Мисля за Аарон и за Кмета. Мисля си за думата армия и как от нея стомахът ми се свива.

Не знам.

Не ми се струва редно някой да ни спира. Не и след такова трудно бягство.

Всички се държат така, сякаш сме в безопасност, но аз не съм сигурен.

Докато мета, Манчи постоянно влиза и излиза през задните врати на хамбара, от време на време подскача след розовите молци, които прогонвам от ъглите. Айвън се държи на разстояние, аз се държа на разстояние, но през цялото време виждам как мъжете, които идват до входа, за да оставят донесената стока, се взират дълго и напрегнато към дъното на хамбара, присвиват очи в сумрака, за да видят дали съм там, да зърнат момчето от Прентистаун.

Е, всички мразят Прентистаун, това поне го схванах. Аз самият мразя Прентистаун и имам много повече причини да скърбя от мъжете във Фарбранч.

Сутринта отминава, а аз забелязвам все повече и повече неща. Мъжете и жените вършат еднакво тежка работа, но в повечето случаи жените дават заповедите, а мъжете ги изпълняват. Като си припомня, че Франша е Заместник-кмет, а Хилди е това, което е, започва да ми се струва, че в този град жените командват. Често чувам мълчанието им, когато преминават по улицата пред хамбара, чувам също как Шумът на мъжете откликва на това мълчание: понякога шеговито, но по-често със съгласие.

Шумът на мъжете тук е много по-добре контролиран от онзи, с който съм свикнал. С толкова много истински жени наоколо и след всичко, което знам за Шума на Прентистаун, ми се струваше, че тука на всяка крачка ще се сблъсквам с Шумни жени без дрехи, дето правят разни забележителни неща така, както са си без дрехите. Да, от време на време се чува нещо подобно, мъжете са си мъже в крайна сметка, но най-често в Шума им има песен, молитва или нещо, свързано с непосредствената работа.

Мъжете във Фарбранч определено са спокойни, но едновременно с това са и малко плашещи.

На няколко пъти се заслушвам, за да чуя Виола (мълчанието й).

Но не, не я чувам.

На обяд Франша идва в хамбара и ми носи сандвич и кана вода.

— Къде е Виола? — питам.

— Няма нищо, пак заповядай — отвръща Франша.

— Къде да заповядам?

Франша въздъхва и отговаря:

— Виола е в овощните градини, събира опадали плодове.

Иска ми се още да попитам как е Виола, как се чувства, но не питам, а Франша отказва да прочете въпроса в Шума ми.

— Как се справяш? — пита вместо това тя.

— Мога да върша много по-полезни неща от метенето, мътните да го вземат.

— Мери си приказките, кутре. Ще има достатъчно време да се включиш и в истинската работа.

Франша става и се запътва обратно към входа на хамбара, разменя още няколко приказки с Айвън и след това изчезва, за да се занимава с онова, с което Заместник-кметовете се занимават по цял ден.

Искате ли да ви призная нещо? Няма кой знае каква логика в това, но май почвам да я харесвам. Напомня ми за Килиън и за всички онези неща, които ме влудяваха у него. Паметта е глупаво нещо, а?

Захапвам сандвича и още дъвча първата хапка, когато чувам как Шумът на Айвън се приближава.

— Ще си измета трохите — казвам.

За моя изненада той се засмива, макар и малко грубо.

— Сигурен съм, че ще ги изметеш — отхапва от собствения си сандвич. Помълчава минута и добавя:

— Франта каза, че тази вечер ще имаме голямо събрание.

— Заради мен ли? — питам.

— Заради двама ви. Заради тебе и заради момичето. Заради момчето и момичето, избягали от Прентистаун.

Шумът му е странен. Внимателен, но силен, сякаш ме изпитва. Не разчитам в него никаква враждебност, поне не и към мен, но нещо определено се е просмукало в ума на този мъж и се върти…

— Значи ще се срещнем с всички от Фарбранч, така ли? — казвам.

— Сигурно. Но първо ние ще си поговорим за вас във ваше отсъствие.

— Ако гласувате — казвам с пълна със сандвич уста, — струва ми се, че ще изгубя.

— Не забравяй, че Хилди ще говори във ваша защита — казва Айвън, — а нейната дума тежи много във Фарбранч — преглъща хапката си. — Хората тук са мили, добри хора. И преди сме приемали хора от Прентистаун. Е, скоро никой не е идвал, имам предвид отдавна, в страшните времена.

— През войната ли? — питам.

Айвън ме поглежда, Шумът му отново се мъчи да прецени силите ми, сигурен съм.

— Да — отвръща, — през войната.

Уж небрежно обръща глава да огледа хамбара, а мен ме изпълва чувството, че проверява дали сме сами. Погледът му се връща към мене и се впива в очите ми. Търси, погледът му търси.

— Но тогава, също както и сега — казва, — имаше хора, които бяха на друго мнение.

— За какво? — питам, не ми харесва погледът му, не ми харесва как жужи Шумът му.

— За историята — говори тихо, очите му не ме изпускат и той леко се привежда към мен.

Аз се дръпвам назад.

— Не знам какво имаш предвид.

— Прентистаун все още има съюзници — прошепва Айвън, — скрити на най-неочакваните места.

В Шума му се появяват картини, мънички картини, сякаш Шумът му говори само и единствено на мен, аз започвам да ги виждам все по-ясно и по-ясно, блестящи неща, влажни неща, бързи неща, слънцето блести върху червено…

— Кутрета! Кутрета! — залайва Манчи от ъгъла. Аз подскачам, Айвън също се стряска и картините в Шума му изчезват на секундата. Манчи лае ли, лае и аз чувам бурен кикот наблизо, но не се смее Манчи. Поглеждам.

Няколко деца са коленичили на земята и гледат през дупката от една извадена дъска, усмихват се, смеят се, предизвикват се едно друго и се подбутват все по-близо до дупката.

Сочат ме.

Всичките са толкова мънички.

Толкова мънички.

Искам да кажа, вижте ги само.

— Махайте се от тука, плъхчета такива! — вика Айвън, но в Шума му има смях, всичко, което плуваше вътре допреди малко, е изчезнало без следа. Пред дупката се чува пищене и смях, децата хукват.

И край, вече ги няма.

Сякаш сам съм си ги измислил.

— Кутрета, Тод! — лае Манчи. — Кутрета!

— Знам — казвам и го погалвам по главата, когато дотичва до мен. — Знам.

Айвън плясва с ръце.

— Готово, наобядвахме се. Хайде на работа.

После ми хвърля многозначителен поглед и се запътва към входа на хамбара.

— Какви бяха тия приказки сега, а? — казвам на Манчи.

— Кутрета — мърмори си той и търка глава в дланта ми.

Следва следобедът, който по нищо не се различава от сутринта. Метене, разни мъже влизат и излизат, кратка почивка за глътка вода, но Айвън вече не ми обръща внимание, още метене.

Прекарвам по-голямата част от времето в мисли как ще бъде най-добре да постъпим оттук нататък. Както и дали все още трябва да мисля за нас като за нас двамата с Виола или не. Довечера ще има събрание и хората във Фарбранч ще поискат да задържат Виола, докато пристигне корабът й, това е ясно, но дали ще искат да задържат и мен?

А ако поискат, дали аз ще поискам да остана?

И дали трябва да ги предупредя?

Усещам болка в стомаха всеки път, когато се сетя за книгата, затова бързам да сменя темата.

Времето се точи страшно бавно, но най-после слънцето започва да залязва. Няма и повече за метене. Изметох целия хамбар два пъти, преброих кошниците, после ги преброих още веднъж, направих опит да поправя извадената дъска в стената, макар че за това никой не ме е молил. Горе-долу това е всичко, което човек може да прави в един проклет хамбар, ако не го пускат да излиза навън.

— Така ли смяташ? — казва Хилди, която се е появила изведнъж до мене.

— Не се промъквай така! — казвам. — Всички вие, дето сте без Шум…

— У Франша има вечеря за тебе и Виола. Защо не се прибереш да хапнете двамата?

— Докато вие сте на събранието?

— Да, кутре, докато ние сме на събранието — отвръща Хилди. — Виола вече си е вкъщи и без съмнение изяжда и твоята порция.

— Гладен, Тод! — излайва Манчи.

— За тебе също има ядене, куче кутре — казва Хилди, навежда се да го погали, а той веднага се търкулва по гръб пред нея, ама капка достойнство няма туй животно.

— За какво всъщност ще се говори на събранието? — питам.

— О, за новите заселници, които идват. Това е много важна новина — Хилди вдига поглед от Манчи към мен. — А ще представим и вас двамата на всички тук, разбира се. Градът трябва да свикне с идеята и да ви приеме.

— А ще ни приеме ли въобще?

— Човеците се страхуват от онова, което не познават, Тод, кутрето ми — отвръща Хилди и се изправя. — Като ви опознаят веднъж, всичко ще бъде наред.

— Ще можем ли да останем?

— Мисля, че да — казва Хилди. — Ако вие самите искате.

Е, на това нямам отговор.

— Отивай у Франша — заключва тя. — Ще мина да ви взема, като му дойде времето.

Кимвам в отговор, тя ми махва и си тръгва, пресича хамбара, в който става все по-тъмно и по-тъмно. Прибирам метлата на мястото й, стъпките ми кънтят. Чувам Шума на мъжете и мълчанието на жените, които се събират от всички краища на града към залата за събрания. Думата Прентистаун тежи в съзнанието на всички, заедно с моето име, с името на Виола, с името на Хилди.

Но трябва да кажа, че в Шума има страх, има и подозрение, да, но не усещам общо чувство на враждебност. Има повече въпроси, отколкото гняв като гнева на Матю Лайл тази сутрин.

Та така, нали се сещате, нещата… Нещата може и да не са чак толкова лоши в края на краищата.

— Хайде, Манчи — казвам, — да вървим да хапнем.

— Храна, Тод! — лае той и ситни по петите ми.

— Чудя се как ли е минал денят на Виола — казвам.

А когато тръгвам към входа на хамбара, разбирам, че един Шум се е отделил от общото жужене навън.

Един-единствен Шум се оттича извън общия поток.

И се насочва към хамбара.

В момента е стигнал точно отпред.

Спирам насред най-гъстия мрак, не правя и крачка повече.

Една сянка прекрачва през вратата.

Матю Лайл.

А Шумът му казва: Никъде няма да ходиш, момче.