Георги Коновски
Калейдоскоп (8)

Глава четвърта

В която най-после се появява Митето комшията, а сетне животът ни поднася поредна история за късмета и вредата от преслаждането на битието

Седим в парка с Митето комшията, гледаме последното слънце за тази седмица и се чудим дали ще видим някога пак истинска зима. Освен във фризера, де. И тогава до нас сяда омърлушен Пешо от горния етаж. Черпи с дежурните цигари, припалва и той, и пак мълчи ли, мълчи. Което, разбира се, ни кара един през друг да го заразпитваме.

— Оставете, не ми се говори — казва Пешо, а сетне, явно поразмислил, решава да излее душата си — Абе, не ми върви в живота и туй то. Хората по гаджета ходеха, аз се ожених. Сетне те бизнес развъртяха, аз бях обиран. Сега аверите в чужбина заминават, аз ходя на тъщата хляб и кисело мляко да купувам, че жената е на четиричасова работа, та цял ден не се прибира от работилницата.

С Митето нещо ни хваща скуката — егати трагедията, то си е типично ежедневие! Но го слушаме, утре може на нас да се наложи някъде да изливаме душата си. Пазарна икономика — ти му се оплакваш, той на теб, и се поразтоварвате малко. А Пешо казва нещо, дето ни хвърля в тъча.

— И ето ти днес — отивам в големия магазин, а на вратата… Като засвяткаха, като ме връхлетяха, като ме начоколиха… Бил съм сто хилядният посетител и ми се полагали награди. Те ти, викат, прахосмукачка, те ти безплатни талони, те ти други неща… Кеф! И на мен веднъж да провърви. Да, ама като излязох, се наложи да пресека булеварда. И тъкмо тръгнах — вой на сирени, светкавици, полицаи… Леле, викам си, ама аз на зелено! Оказа се, че съм милионният минувач на светофара. И от полицията ми връчват ненадупчен талон, някакви други награди…

Ние с Митето чак забравихме да дърпаме от фасовете. А Пешо продължава:

— И на пазара — музика, народни танци, камери… Бил съм не знам кой си поред посетител на градското тържище. Хайде и от там — куп плодове, да ми напомнят за милата родина. Портокали, банани, мандарини… Едва се мъкнех, ама трябваше да се отбия, че класната на синчето искала да ме види. Пък на входа на училището — отново аларма. Бил съм стотният родител, дето за последните десет години се заинтересувал от детето си. Е, те даскалите са бедни, но все пак връчиха една кутия тебешир и бележник с шестици за приносителя, та моя калпазанин се зарадва.

Малеее, като му тръгне на човек… Обаче, Пешо не млъква, та все повече ни разваля настроението.

— И тъкмо отключвам вратата — пак шум, пак музика. „Мили, вика жената в тъмното — честито, ти си хилядният мъж, дето идва при мен, откакто сме женени!“. И се канеше нещо да ми връчва, ама аз тръшнах вратата и зацепих в нощта. Влязох в първата светеща врата, понапих се, а на края на вечерта — пак светкавици и камери. Бил съм еди-кой си посетител в бара, та за награда — две парчета от танцовия състав…

Ние едва издържахме вече.

— Стига бе, ти щом ще се оправяш с две, си истински мъж, значи вика му — Митето.

А Пешо мрачно кима.

— С две ли? С двама, драги, с двама. То било гей-бар…