Георги Коновски
Калейдоскоп (75)

Глава седемдесет и първа

За опашките и системата за оредяването им

Стоим оня ден с Митето комшията на опашката в пощата, чакаме за пенсиите, интересни разговори водим, интелигентни реплики слушаме.

— Ох, Боже, Боже — вика дребна баба отпред, какво доживях, Боже — страната ни е земен рай, а само дяволите живеят като богове!

— Мина ни времето, Минке — казва съседката й — сега младите успяват. Нали знаеш Красето от третия етаж — двама мъже, осем любовници, десетина годеници смени и пак не се оплаква.

Митето не издържа и в свой си стил подметва:

— Така е — за да успява днес една млада жена, краката й трябва да имат различни гледни точки…

Дребното бабе кима съгласно:

— Прав си, комшу, тъй е. Лятос това Красе отиде на море без пари, без багаж, дето се вика — по едни бикини. И от чантата не ги е извадило дори, но куп пари донесе. Сега е уважавана собственичка на дом за срещи и разтухи. Всички в квартала я познават. Е, и на мен викаха „Добър ден“ навремето, ама то беше заради една грамота и значка за ударен труд…

— Стига с тия недемократични спомени! — казвам уж строго — Остава да ни разправиш какво е пишело във вестниците тогава, какви филми са давали, какви песни сме пели… Я гледай телевизията сега! Истинско, ама съвсем пълноценно отражение на живота е вече. Никакви работници, никакви селяни. Съобщават ти кой кого и как убил, кой, къде, какво е ял, розови сериалчета… Абе, ти не ги ли гледаш? Ей това са демократично свободни жени: тоя обича, с ония спи, третия люби, четвъртия е мъжът и… Ония вътре защо се бавят толкова? Ще речеш, че пари броят.

Плешив, все още младичък пенсионер — да има, да има, седемдесет, наднича и вика:

— Смятат нещо… Вярно ли е, че въвеждат нова парична единица — една пенсия?… Властниците да получават по-малко пари — кой по 20, кой по 25, кой по 30 пенсии. Да не правели лошо впечатление, знаеш?

— Не съм чувал — казва Митето и въздиша — Всеки си носи кръста към своята Голота, ама управниците носят нашия. Че и тесли и гвоздеи са ни понесли… Минавах ония ден край гробището и срещнах погребение. Свалих шапка, разбира се, пък си викам: „Ех, братче, братче… Ти си добре, ами аз като още живея!“

Прегърбеният се разкашля, извади носна кърпа, избърса сълзите, пък промълви:

— Абе, дойде ли тая демокрация най-после, или ще става още по-лошо?

Отклонявам се от мрачните приказки и казвам:

— Аман от опашки. Всеки месец висим тук за грошове!

А Митето ме успокоява:

— Както оредяваме, ще става по-лесно — ще се чака на по-къси опашки…