Крис Картър
Хамелеонът се завръща (64)

64.

Краля вдигна пушката и се приближи до Джером при тайната врата. Спря неподвижно. Внимателно огледа другото помещение.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна. — Хънтър, ела да видиш.

Робърт предпазливо се приближи.

Тайната стаичка беше в доста по-добра форма от тази, в която се намираха. Таванът бе боядисан в синьо и украсен с безброй флуоресциращи звезди. На стените имаше пъстри рисунки на дракони, магьосници, коне, джуджета… В дъното няколко полици съдържаха впечатляваща колекция от играчки — кукли, колички, герои от анимационни филми. Още играчки бяха разхвърляни по пода. Отляво на вратата имаше голямо люлеещо се конче. В единия ъгъл имаше статив с видеокамера.

Сърцето на Робърт се сви. Той погледна смаяното лице на Краля.

— Деца — прошепна детективът.

Краля не можеше да откъсне очи от украсата на стаята. След половин минута най-после погледна Робърт.

— Деца ли? — Гласът му заглъхна. — Деца! — изкрещя и скочи обратно в първата стая. Вече не можеше да сдържа гнева си.

— Това е извратено, човече — измърмори Джером.

— И с деца ли се гаврите? — изрева Краля, като застана пред тримата вързани мъже. — Как може да има такива изроди?

Тримата мълчаха. Не смееха да го погледнат.

Робърт почувства, че негърът губи самообладание.

— Успокой се, Кралю. Не прави нищо, за което ще съжаляваш.

— Да съжалявам ли? — изсмя се Краля. — Видя ли онази стая? Деца, Хънтър. Те изнасилват деца! Един господ знае колко са убили и колко малки са били. Както и да го гледаш, това е нечовешко. — Посочи тримата пленници. — Дори да ги арестуваш и да ги осъдят, а знаеш, че това е малко вероятно, знаеш ли какво ще стане? Ще се излежават в затвора и ще се присмиват на системата. Това ли наричаш правосъдие?

Робърт не отговори.

— Аз съм израснал по тези улици, Хънтър. Цял живот имам работа с отрепки. Ако съм научил нещо в този живот, то е, че има само един начин да се разправяш с такива хора. Повечето отрепки не се страхуват от полицията. Не се страхуват от затвора. Той им е като дом. Но напълват гащите, ако законът на улицата почука на вратата им. Тук ние сме съдебни заседатели, съдия и палач. Това не засяга нито теб, нито съдебната система. Тези копелета ще си платят за онова, което са сторили на Джени, и ти няма да ми попречиш.

Гласът на Краля потрепери почти недоловимо, но това не убягна на Робърт. В него имаше повече от обикновен гняв. Робърт беше прав. За Краля Джени беше нещо повече от обикновено работещо момиче.

Робърт не искаше да го признае, но Краля беше прав. Ако арестуваше тримата, нямаше да успее да обясни защо го е направил без съдебна заповед. Нямаше как да обясни откъде се е взело надупченото от куршуми тяло на земята. Само тези две основания бяха достатъчни дори за студент по право, за да оправдае тези отрепки. Колко пъти Робърт беше арестувал някой мръсник и само след няколко седмици отново го виждаше на улицата? Правосъдието не е безгрешно. Тези трима мъже заслужаваха да бъдат наказани за делата си, но Робърт с нищо не можеше да докаже, че са замесени в смъртта на Джени или в заснемането на филми, документиращи такива убийства. Нито Краля, нито някой от хората му щяха да свидетелстват. По-скоро Елвис щеше да се окаже жив, отколкото тези негодници да влязат в затвора. Робърт се обърна към тримата мъже, завързани за столовете. Гледаха го с нагли усмивчици, знаеха, че трябва да ги арестува, да спази процедурата, нали това беше задължението на всеки полицай? Вината им беше толкова очевидна, че на Робърт му се повдигаше от тях, но в съда това не означаваше нищо. Без доказателства най-вероятно щяха да излязат на свобода.

— Искам отговор, Хънтър — със суров глас каза Краля.

Робърт беше уморен. Бе преживял достатъчно. Никой не знаеше, че е тук. Този случай нямаше нищо общо с Ангела на смъртта. Това беше проблем само на Краля.

— Майната й на процедурата — прошепна Робърт. — Не съм бил тук.

Краля кимна кратко. Робърт прибра пистолета си и мълчаливо тръгна към вратата.

— Чакайте! — изкрещя татуираният. — Не можете да си тръгнете! Ами нашите човешки права?

— Права ли? — изсмя се Краля. — Ще ви дам аз едни права… правото да умрете!

— Какво ще правим с това място… и с тях? — попита Джером, като кимна към пленниците в първата стая.

— Запалете сградата, но тези тримата ще ги вземем с нас. Трябва да ни кажат името на шефа си.

— Ами ако не искат да говорят?

— О, ще проговорят, гарантирам. Щом си падат по садомазохистични удоволствия, ние ще им ги осигурим… в продължение на десет дни.

Зловещата усмивка на Краля накара Джером да потрепери.

Отново в колата, Робърт погледна треперещите си ръце и се опита да преодолее неловкото чувство, което изпитваше. Той трябваше да брани закона, а току-що бе пренебрегнал това свое задължение. Сърцето му подсказваше, че е постъпил правилно, но съвестта му не беше съгласна. Думите на Краля още звучаха в ушите му. „Тук ние сме съдебни заседатели, съдия и палач.“ Изведнъж Робърт затаи дъх.

— Това е! — прошепна с треперещ глас. — Ето откъде го познавам!