Кен Фолет
Опасно богатство (46)

I

Джоузеф Пиластър почина през септември 1890 г. Останал бе старши партньор в банка „Пиластър“ в продължение на седемнайсет години. През този период Великобритания постоянно бе увеличавала богатствата си; същото важеше за семейство Пиластър, което в момента бе богато почти колкото Грийнборн. Имуществото на Джоузеф се изчисляваше на повече от два милиона лири, включително колекцията му от шейсет и пет антични, инкрустирани със скъпоценни камъни кутийки за емфие — по една за всяка година от живота му — която бе на стойност сто хиляди лири и която той остави на сина си Едуард.

Всички членове на семейството държаха целия си капитал в банката, инвестиран в бизнеса. Това им носеше по пет процента лихва, макар обикновените вложители да получаваха приблизително един и половина процента върху парите си. Всъщност, партньорите взимаха дори повече — освен петте процента лихва върху инвестирания си капитал, те получаваха дял от печалбата, която се разпределяше помежду им по сложна схема. След едно десетилетие, през което получаваше такъв дял от печалбата, Хю бе изминал половината път до първия си милион.

Сутринта преди погребението Хю внимателно огледа лицето си в огледалото за бръснене. Търсеше признаци за собствената си тленност. Беше на трийсет и седем години. Косата му сивееше, но наболата брада, която смъкваше от лицето си, все още бе катраненочерна. В момента бяха модерни завитите мустаци и той се запита дали да не си пусне такива, за да изглежда по-млад.

„Чичо Джоузеф имаше късмет“, каза си Хю. Докато той бе старши партньор, финансовият свят бе запазил стабилността си. През този период имаше само две незначителни кризи: фалита на „Градска банка на Глазгоу“ през 1878 г. и този на френската банка „Юнион Женерате“ през 1882 г. И в двата случая Централната банка на Англия предотврати разпростирането на кризата, като за кратко увеличи лихвеното ниво на шест процента, което все още бе далеч от стойностите, предизвикващи паника. Хю смяташе, че чичо Джоузеф твърде силно е обвързал банката с инвестиции в Южна Америка — но сривът, от който Хю непрекъснато се притесняваше, така и не стана и поне според чичо Джоузеф, сега вече нямаше да се случи. Същевременно рисковите инвестиции бяха като собствеността върху полуразрушена къща, която отдаваш под наем: наемът идва чак до самия край, но когато къщата най-после се срути, няма повече нито наем, нито къща. Сега, когато Джоузеф си бе отишъл, Хю искаше да изведе банката на по-солидна почва, като продаде или „поправи“ част от тези полуразрушени южноамерикански инвестиции.

След като се изми и обръсна, облече халата си и отиде в стаята на Нора. Тя го очакваше: двамата винаги правеха любов в петък сутринта. Хю отдавна бе приел правилото й за „веднъж седмично“. Нора много се бе закръглила и лицето й бе по-пълно отпреди, но в резултат по него почти нямаше бръчки и тя все още бе красива.

Въпреки това, когато правеше любов с нея, той затваряше очи и си представяше, че е с Мейзи.

Понякога изпитваше желание напълно да се откаже и да зареже всичко. Само че благодарение на тези „сесии“ в петък сутрин дотук се бе сдобил с трима синове, които обичаше до безумие: Тобайъс, наречен на бащата на Хю; Самюъл, на чичо му; и Соломон, на Соли Грийнборн. Тоби, най-големият, следващата година щеше да постъпи в училище „Уиндфийлд“. Нора нямаше проблем с раждането на бебета, но веднага след това губеше всякакъв интерес към тях и Хю им обръщаше много внимание, за да компенсира студенината на майка им.

Незаконното дете на Хю, синът на Мейзи — Бърти — вече бе на шестнайсет години и отдавна учеше в „Уиндфийлд“. Учението забележително му спореше, освен това бе звездата на отбора по крикет. Хю плащаше таксата за обучението му, посещаваше училището в края на учебната година за Деня на годишното награждаване, и въобще се държеше като негов кръстник. Вероятно това караше някои циници да подозират, че той е истинският баща на Бърти. Обаче някога Хю бе приятел на Соли, а всички знаеха, че бащата на Соли отказва да се грижи за момчето. Затова повечето хора просто приемаха, че Хю проявява щедрост в памет на стария си приятел.

Сега, когато се претърколи от Нора, тя попита:

— Кога започва службата?

— В единайсет часа в методистката църква в Кенсингтън. След това има обяд в „Уайтхейвън хаус“.

Хю и Нора все още живееха в Кенсингтън, но се бяха преместили в по-голяма къща след раждането на момчетата. Хю бе оставил избора на Нора и тя бе харесала голяма къща с множество орнаменти в същия стил (който бегло напомняше фламандски) като тази на Огъста — стил, който се бе превърнал в последен писък на модата или поне бе такъв в предградията, след като Огъста бе построила своя дом.

Самата Огъста пък не бе доволна от „Уайтхейвън хаус“. Тя искаше дворец на „Пикадили“ като този на семейство Грийнборн. Във фамилия Пиластър обаче все още властваше методисткото, пуританско чувство за мярка. Джоузеф бе заявил, че „Уайтхейвън хаус“ е предостатъчно луксозна за всекиго, дори за най-богатия. Сега къщата принадлежеше на Едуард. Може би Огъста щеше да го убеди да я продаде и да купи друга, още по-разкошна.

Когато Хю слезе за закуска, майка му вече бе там. Тя бе пристигнала от Фолкстън вчера заедно с Доти. Хю я целуна и седна, а пък тя попита без предисловие:

— Хю, как мислиш, дали той я обича истински?

Нямаше нужда да пита кого има предвид майка му. Доти, която сега бе на двайсет и три години, бе сгодена за лорд Ипсуич, най-големия син на херцога на Норич. Ник Ипсуич бе наследник на разореното херцогство и Мама се страхуваше, че иска Доти само заради парите й — или по-точно тези на брат й.

Хю се вгледа в майка си с привързаност. Тя все още се обличаше в черно, двайсет и четири години след смъртта на баща му. Косата й вече бе напълно побеляла, но в неговите очи все още бе красавица.

— Обича я, мамо — увери я.

Тъй като Доти нямаше баща, Ник бе дошъл при Хю, за да поиска официално ръката й. В такива случаи обикновено адвокатите на двете страни изготвяха предбрачното споразумение, преди годежът да бъде потвърден. Ник обаче бе настоял да постъпят по обратния начин.

— Обясних на госпожица Пиластър, че съм бедняк — бе казал той на Хю, — а тя отвърна, че познава и бедността и охолство, и смята, че щастието идва от хората, с които си, а не от парите, които притежаваш.

Тези възгледи бяха прекалено идеалистични, а и Хю със сигурност щеше да даде на сестра си щедра зестра. Въпреки това бе щастлив, като узна, че Ник искрено обича Доти, независимо дали е бедна или богата.

Огъста бе бясна, че Доти ще сключи толкова добър брак. Когато бащата на Ник умреше, Доти щеше да бъде херцогиня, а тази титла бе много по-висока от графиня.

Доти слезе няколко минути по-късно. Тя бе пораснала и се бе превърнала в жена, каквато Хю изобщо не бе очаквал. Свенливото кискащо се момиченце сега бе знойна, тъмнокоса красавица, чувствена и със силна воля, която бързо избухваше. Хю предполагаше, че голяма част от младите мъже се плашат от нея, което вероятно бе и причината на двайсет и три години все още да не е омъжена. Ник Ипсуич обаче притежаваше една особена, кротка сила — той нямаше нужда от покорна и отстъпчива съпруга, за да я подхранва. Хю смяташе, че двамата ще имат страстен, наситен с караници брак, пълна противоположност на неговия собствен.

Ник се появи навреме за уговорката в десет часа, докато те още седяха на масата за закуска. Хю го бе помолил да дойде. Ник се настани до Доти и взе чаша кафе. Той бе интелигентен млад мъж на двайсет и две години, който тъкмо се бе върнал от Оксфорд. Там, за разлика от повечето млади аристократи, бъдещият херцог съвестно бе полагал изпитите си и бе получил диплома. Ник притежаваше типичната английска красота: имаше светла коса и сини очи, а чертите му бяха правилни и приятни. Нищо чудно, че Доти го гледаше, сякаш иска да го изяде. Хю им завиждаше заради тяхната простичка, изпълнена с плътско желание любов.

Хю смяташе, че е твърде млад, за да играе ролята на глава на семейството. Именно той обаче бе свикал тази среща, затова реши да мине направо на въпроса.

— Доти, с годеника ти имахме няколко доста продължителни разговора на тема пари.

Мама се изправи с намерението да ги остави насаме, но Хю я спря:

— Мамо, в днешно време жените трябва да разбират от пари — така е модерно.

Тя му се усмихна, сякаш смяташе думите му за хлапашка глупост, но въпреки това седна отново на мястото си, а Хю продължи:

— Както всички знаете, преди Ник е планирал да направи професионална кариера — да положи изпитите за адвокат, тъй като вече не може да се издържа с приходите от херцогството.

Като банкер Хю чудесно разбираше как точно бащата на Ник е изгубил всичко. Херцогът бе напредничав едър земевладелец. По време на земеделския разцвет в средата на века, той бе заел много пари, за да финансира подобренията в земите си: канализация и отводнителни системи, разчистване и подмяна на много километри жив плет, закупуване на скъпи, захранвани с пара машини за вършеене, косене и прибиране на реколтата. После обаче, през седемдесетте години на деветнайсети век, бе настъпила голямата земеделска депресия, която продължаваше и досега, през деветдесетте. Цената на обработваемата земя страшно бе спаднала и сега земите на херцога струваха по-малко от сумата, за която ги бе ипотекирал.

— От друга страна, ако Ник успее да се отърве от ипотеките, които му висят на врата, а после и да оптимизира херцогството, то би могло да носи един доста стабилен приход. Просто трябва да се рационализира и ръководи добре — като всяко предприятие.

Ник добави:

— Смятам да продам доста от затънтените ферми и най-различно имущество, след което ще се концентрирам върху задачата да изкарвам възможно най-много от останалото. А на земята ни в Сиднъм в Южен Лондон ще построя къщи.

Хю отново взе думата:

— Изчислихме, че финансовото състояние на херцогството може да бъде оптимизирано и оправено веднъж завинаги с около сто хиляди лири. Така че точно толкова смятам да ти дам като зестра.

Доти ахна, а Мама избухна в сълзи. Ник, който предварително знаеше каква ще е сумата, отбеляза:

— Невероятно щедро от ваша страна.

Доти прегърна през врата годеника си и го целуна, след което заобиколи масата и целуна и Хю. Той се почувства малко неловко, но същевременно бе доволен, че е успял да ги направи толкова щастливи. Освен това бе сигурен, че Ник ще използва парите добре и ще осигури спокоен и сигурен дом за Доти.

Нора слезе, облечена в подходяща за погребението рокля от черно-лилав камгарен плат. Закусила бе в собствената си спалня както винаги.

— Къде са момчетата? — попита раздразнено и хвърли поглед към часовника. — Казах на онази ужасна гувернантка да ги приготви…

В този миг замълча, защото влязоха гувернантката и децата — единайсетгодишният Тоби, Сам, който бе на шест и Сол, на четири години. И тримата носеха черни фракове и вратовръзки, а на главите си имаха миниатюрни черни цилиндри. Хю изпита прилив на гордост.

— Малките ми войници — подхвърли той. — Тоби, какъв бе снощи дисконтовият процент на Централната банка на Англия?

— Все така два и половина процента, сър — отвърна Тобайъс, който имаше задачата да проверява всяка сутрин информацията в „Таймс“.

Сам, средният, бързаше да сподели новините:

— Мамо, имам си домашен любимец! — въодушевено възкликна той.

Гувернантката се притесни.

— Не си ми казвал…

Сам извади една кибритена кутийка от джоба си, поднесе я на майка си и я отвори.

— Паяка Бил! — представи го гордо.

Нора изпищя, блъсна кутийката от ръката му и отскочи назад.

— Отвратително момче! — изкрещя тя.

Сам започна да пълзи по пода, за да вземе кутийката.

— Бил го няма! — проплака той и избухна в сълзи.

Нора се обърна към гувернантката.

— Как може да му позволите да стори такова нещо! — викна й.

— Съжалявам, нямах представа…

В този миг се намеси Хю.

— Нищо страшно не е станало — заяви той в опит да охлади страстите. После прегърна Нора през раменете. — Просто те изненада, това е всичко — и я поведе навън, във фоайето. — Хайде, време е да тръгваме — обърна се към останалите.

Когато излязоха от къщата, той постави ръка на рамото на Сам.

— Сам, надявам се, че си научил този урок: трябва винаги да внимаваш да не уплашиш дамите.

— Изгубих домашния си любимец — нещастно каза Сам.

— Всъщност на паяците не им харесва особено да живеят в кибритени кутии. Може би ти трябва различен домашен любимец. Какво ще кажеш за едно канарче?

Момчето моментално грейна.

— Може ли?

— Трябва да се грижиш за него: редовно да му слагаш вода и храна, иначе ще умре.

— Ще се грижа, ще се грижа, обещавам!

— Тогава още утре ще ти потърсим.

— Урааа!

Пътуваха до методистката църква в Кенсингтън в закрити карети. Лееше се дъжд като из ведро. Момчетата никога не бяха присъствали на погребение. Тоби, който бе много сериозен по характер, попита:

— От нас очаква ли се да плачем?

— Не ставай глупав! — отговори му Нора.

На Хю му се искаше тя да проявява повече привързаност към момчетата. Собствената й майка бе починала, когато Нора била съвсем малка и Хю предполагаше, че затова й е толкова трудно да се държи майчински с децата си: просто не знаеше как. „Въпреки това би могла да положи повече усилия“, помисли си той сега, а на Тоби каза:

— Можеш да плачеш, ако имаш желание. На погребения е позволено.

— Не мисля, че ще се случи. Не обичах особено чичо Джоузеф.

— А пък аз обичах Паяка Бил — вметна Сам.

Сол, най-малкият, заяви:

— Прекалено съм голям, за да плача!

Методистката църква в Кенсингтън бе истинско каменно отражение на двойствените чувства на заможните методисти, които вярваха в религиозната простота, но тайничко копнееха да демонстрират богатството си. Макар обикновено да я наричаха просто „черквата“, тя бе пищно украсена като англиканските и католическите храмове. Олтар липсваше, но пък имаше великолепен орган. Иконите, статуите и стенописите бяха забранени, но архитектурата бе бароково-разточителна, корнизите бяха богато орнаментирани, а мебелите бяха красиво резбовани.

През тази сутрин църквата бе пълна чак до галериите, имаше правостоящи в страничните крила, зад пейките и дори на пътеката. Служителите от банката бяха получили почивен ден, за да могат да присъстват, а всяка значима финансова институция от Сити бе изпратила свой представител. Хю кимна на управителя на Централната банка на Англия, на председателя на Съвета за държавната хазна, и на Бен Грийнборн, който (макар да бе над седемдесетгодишен) все още се движеше с гръб, изпънат като на млад пруски гвардеец.

Насочиха семейството към запазените места на първия ред. Хю седна до чичо си Самюъл, който, както винаги, бе облечен безупречно — с черен редингот, висока колосана яка и копринена вратовръзка с моден възел. Също като Грийнборн, Самюъл бе минал седемдесетте, но бе все така чевръст и във форма като на младини.

Самюъл бе логичният избор за старши партньор след смъртта на Джоузеф. Той бе най-възрастният и най-опитният сред партньорите. Само че Огъста и Самюъл се мразеха и тя щеше всячески да му се противопостави. Огъста вероятно щеше да подкрепи брата на Джоузеф, Младия Уилям, който сега бе на четирийсет и две години.

От останалите партньори двама отпадаха автоматично, защото не носеха фамилията Пиластър: майор Хартшорн и сър Хари Тонкс, съпругът на дъщерята на Джоузеф, Клемънтайн. Оставаха Хю и Едуард.

Хю искаше да стане старши партньор — желаеше го с цялото си сърце. Макар да бе най-младият от партньорите, бе най-способният банкер от тях. Знаеше, че ще успее да разшири банката и да я направи по-силна и влиятелна от когато и да било преди, като в същото време намали дяла на участието й в рисковите заеми, на които основно бе разчитал Джоузеф. Само че Огъста би се противопоставила на назначението му дори по-свирепо, отколкото на Самюъл. Хю обаче не можеше да чака тя да остарее или умре, за да поеме контрола. Тя бе само на петдесет и осем години и спокойно можеше да издържи още петнайсет, при това, без да губи жизнеността и злобата си.

Другият партньор бе Едуард. В момента той седеше до Огъста на първия ред. Навлязъл в средна възраст, той бе натежал, а лицето му бе яркочервено. Освен това бе получил някакъв противен обрив на кожата, който го превръщаше в много нелицеприятна гледка. Липсваха му интелигентност и упоритост, не беше трудолюбив и за седемнайсет години не бе успял да научи почти нищо за банкерството. Отиваше на работа около десет сутринта, около дванайсет излизаше за обяд и много често не се връщаше изобщо следобед. Пиеше шери за закуска и всъщност през целия ден бе пиян в някаква степен. Разчиташе на деловодителя си, чиновника Саймън Оливър, да го предпазва от неприятности. Самата идея Едуард да стане старши партньор бе немислима.

Съпругата на Едуард седеше до него, което бе голяма рядкост. Те бяха почти напълно разделени. Той живееше в „Уайтхейвън хаус“ заедно с майка си, а пък Емили прекарваше времето си в къщата им в провинцията и идваше в Лондон само за официални събития като погребения, например. Някога тя бе много красива, с големи сини очи и детинска усмивка, но с годините на лицето й се бяха появили бръчки от разочарование. С Едуард нямаха деца и на Хю му се струваше, че не могат да се понасят.

До Емили бе настанен Мики Миранда, дяволски елегантен със сивото си сако и черната яка от норка. Откакто разбра, че Мики е убил Питър Мидълтън, Хю се страхуваше от него. Едуард и Мики все още бяха много близки, направо неразделни. Мики участваше по някакъв начин в голяма част от южноамериканските инвестиции, които банката бе подкрепила през последните десет години.

Службата бе дълга и досадна, след това имаше шествие от църквата до гробищата, което продължи повече от час в неспирния септемврийски дъжд заради стотиците карети, които следваха катафалката.

Докато спускаха ковчега на Джоузеф в земята, Хю изучаваше лицето на Огъста. Тя стоеше под голям чадър, придържан от Едуард. Косата й бе побеляла, а самата вдовица изглеждаше великолепно с грамадната си черна шапка. Несъмнено сега, когато бе изгубила партньора си в живота, тя би трябвало да изглежда като обикновено човешко същество, будещо жалост и съчувствие. Вместо това чертите на гордото й лице бяха застинали като тези на мраморната статуя на някой римски сенатор. Огъста не показваше никакви признаци на скръб.

След погребението, в „Уайтхейвън хаус“ се състоя обяд за цялото семейство Пиластър, включително далечните роднини, партньорите със съпругите и децата им плюс онези делови партньори и дългогодишни храненици и сподвижници като Мики Миранда. Огъста бе наредила да разположат една до друга две дълги маси за хранене в просторния салон, за да могат всички да обядват заедно.

Хю не бе влизал в къщата от поне една-две години. След последното му идване вътрешността очевидно бе променяна отново и сега обзавеждането бе в модерния напоследък арабски стил. Вратите бяха заменени от мавритански арки, всички мебели бяха покрити с ажурна дърворезба, тапицерията и завесите бяха на цветни десени с абстрактни ислямски мотиви, а тук в салона имаше параван от Кайро и поставка за Корана.

Огъста настани Едуард на мястото на баща му. Хю си помисли, че това показва известна липса на такт. Със сядането си начело на масата Едуард само подчертаваше колко е неспособен в действителност да изпълнява ролята на баща си. Джоузеф бе непостоянен и подвластен на емоции ръководител, но поне не бе глупак.

Само че Огъста, както винаги, преследваше определена цел. Към края на обяда с присъщата си безцеремонност тя заяви:

— Новият старши партньор трябва да бъде определен възможно най-бързо — и очевидно това ще е Едуард.

Хю се ужаси. Огъста винаги бе проявявала отчайваща слепота по отношение на сина си, но въпреки това думите й бяха съвсем неочаквани. Изпитваше увереност, че тя няма да успее да се наложи, но го изнервяше мисълта, че изобщо е решила да направи подобно предложение.

Последва мълчание и Хю осъзна, че всички чакат той да се изкаже първи. В семейството го възприемаха като опозицията на Огъста.

Той се подвоуми за кратко, докато обмисляше как най-добре да се справи със ситуацията. Реши да опита с отлагане и каза:

— Смятам, че партньорите трябва да обсъдят въпроса утре.

Огъста обаче нямаше да му позволи да се измъкне така лесно.

— Ще съм ти благодарна, ако не ми казваш какво мога и какво не мога да обсъждам в собствената си къща, млади Хю! — сряза го тя.

— Щом така настояваш. — Той бързо събра мислите си. — Само че въпросното решение въобще не е така очевидно, макар че ти, скъпа лельо, очевидно не разбираш тънкостите на проблема — може би защото никога не си работила в банката, или по-точно, изобщо не си работила през живота си…

— Как се осмеляваш!

Той повиши глас и я надвика:

— Най-възрастният жив партньор е чичо Самюъл. — Усети, че звучи твърде нападателно и смекчи отново тона си. — Сигурен съм, всички ще се съгласим, че той е един мъдър избор, тъй като е зрял и опитен, пък и цялото финансово общество би го приело без възражения.

Чичо Самюъл наклони глава настрани, за да покаже, че оценява комплимента — но не каза нищо на глас.

Никой не обори думите на Хю — но и никой не го подкрепи. Той предположи, че не искат да се противопоставят открито на Огъста.

„Тези страхливци“, каза си той цинично, „предпочитат аз да го направя вместо тях!“.

„Така да бъде“, реши и продължи:

— От друга страна, чичо Самюъл веднъж вече отказа тази чест. Ако го стори отново, най-възрастният Пиластър би бил Младия Уилям, който също се ползва с голямо уважение в Сити.

Огъста се намеси нетърпеливо:

— Не Сити решава този въпрос, ами семейство Пиластър!

— Или по-точно, партньорите с фамилия Пиластър — поправи я Хю. — Но точно както партньорите се нуждаят от доверието на останалите членове от семейството, така и банката има нужда от по-широките финансови среди. Ако изгубим тяхното доверие, с нас е свършено.

Огъста като че ли започваше да се ядосва.

— Имаме правото да изберем, когото ние харесваме!

Хю енергично поклати глава. Нищо не го дразнеше повече от подобни безотговорни приказки.

— Ние нямаме права, само задължения — подчерта той. — Поверени са ни милиони лири чужди пари. Не можем да правим, каквото си поискаме; трябва да правим онова, което сме задължени.

Огъста опита друг подход.

— Едуард е синът и наследникът.

— Това не е наследствена титла! — възмутено възкликна Хю. — Тя отива при най-способния.

Сега бе ред на Огъста да се възмути.

— Едуард не е по-лош от всеки друг!

Хю огледа лицата около масата, като задържаше погледа на всеки един от мъжете за няколко секунди, преди да се премести на следващия.

— Има ли тук някой, който с ръка на сърцето би заявил, че Едуард е най-способният банкер сред нас?

В продължение на цяла минута никой не се обади.

Най-накрая Огъста каза:

— Южноамериканските облигации на Едуард спечелиха цяло състояние за банката.

Хю кимна.

— Вярно е, че през последните десет години продадохме много южноамерикански облигации на стойност милиони лири, а пък Едуард отговаря за всичко, свързано с Южна Америка. Това обаче са опасни пари. Хората купуват тези облигации, защото вярват на банка „Пиластър“. Ако обаче дори само едно от тези правителства просрочи плащането на лихвата по заема си, стойността на всички южноамерикански облигации ще се срине — и вината ще падне върху нашата банка. Заради успеха на Едуард в продажбата на тези облигации, в момента нашата репутация, която е най-ценният ни актив, се намира в ръцете на банда жестоки деспоти и генерали, които не могат дори да четат.

Хю усети, че твърде много се е отдал на емоциите си. Но лично бе помагал за изграждането на репутацията на банката — със собствения си ум и работата си — затова толкова се ядосваше, че Огъста е склонна да я застраши.

— Ти пък продаваш северноамерикански облигации — отбеляза Огъста. — Риск винаги има. Това е същността на банкерството.

Говореше победоносно, сякаш го бе хванала натясно.

— Съединените американски щати имат модерно демократично правителство, огромни природни богатства и никакви врагове. Сега, след като премахнаха робството, няма причини страната да не бъде напълно стабилна през следващите сто години. За Южна Америка пък важи тъкмо обратното. Тя представлява сбирщина от воюващи една с друга диктатури, всяка от които може да се промени в рамките на десет дена. И в двата случая има риск, но в Северна той е много по-малък. В действителност същността на банкерството е да се преценяват рисковете.

— Ти просто завиждаш на Едуард — винаги си му завиждал! — заяви Огъста.

Хю се зачуди защо другите партньори продължават да мълчат. И веднага щом си зададе този въпрос, осъзна, че Огъста вероятно е разговаряла с тях предварително. Но… едва ли ги бе убедила да приемат Едуард за старши партньор — нали? Той започна сериозно да се безпокои.

— Какво ви е казала? — попита рязко. Изгледа подред всеки един. — Уилям? Джордж? Хари? Хайде, изплюйте камъчето! Обсъдили сте го, преди да се съберем, и Огъста ви е подкупила!

Всички отвърнаха глуповато на погледа му. Най-накрая се обади Уилям:

— Никой никого не е подкупвал, Хю. Само че Огъста и Едуард ясно дадоха да се разбере, че ако Едуард не стане старши партньор, ще… — Той като че ли се засрами и замълча.

— Хайде, казвай! — нареди Хю.

— Ще изтеглят капитала си от банката.

— Какво?! — изуми се Хю.

Изтеглянето на личния ти капитал от банката се считаше за смъртен грях в това семейство: собственият му баща го бе направил и така и никога не му простиха. Фактът, че Огъста се е решила (дори да бе само заплаха) на подобна стъпка, бе удивителен — и показваше, че е ужасно сериозна.

Те двамата с Едуард контролираха приблизително четирийсет процента от капитала на банката, над два милиона лири. Ако изтеглеха парите си в края на финансовата година, както бяха задължени по закон, банката щеше да осакатее.

Наистина бе стряскащо, че Огъста бе готова да отправи такава заплаха; а още по-ужасно бе, че партньорите са склонни да отстъпят пред шантажа й.

— Така й предавате цялата власт! — възкликна той. — Ако й позволите да го направи този път, тя ще го стори отново. Винаги, когато иска нещо, просто ще ви заплаши, че ще изтегли капитала си — и вие ще клекнете. Защо директно не я направите старши партньор?!

— Не смей да говориш така за майка ми! — развилня се Едуард. — Дръж се възпитано!

— Да вървят по дяволите обноските! — грубо отвърна Хю. Знаеше, че не е добра идея да си изпуска така нервите, но беше твърде ядосан, за да замълчи. — На път сте да съсипете една страхотна банка. Огъста е сляпа, Едуард е тъп, а останалите сте прекалено страхливи, за да ги спрете! — Избута назад стола си и се изправи, след което хвърли салфетката си на масата като предизвикателство за дуел. — Е, тук има един човек, който няма да се остави да го сплашват и тормозят!

Застина за миг и си пое дълбоко дъх, осъзнал, че се кани да каже нещо, което ще промени остатъка от живота му. Всички погледи на седящите край масата бяха вперени в него. Той нямаше друг избор.

— Напускам — заяви.

Когато се обърна да си ходи, срещна погледа на Огъста и забеляза на лицето й победоносна усмивка.

 

 

Същата вечер дойде да го види чичо Самюъл.

Самюъл вече бе много възрастен, но все още подвластен на суетата както преди двайсет години. Все още живееше със Стивън Кейн, своя така наречен „секретар“. Хю бе единственият Пиластър, който ги посещаваше в дома им във „вулгарното“ предградие Челси. Къщата им бе обзаведена модерно и с вкус и в нея се разпореждаха множество котки. Веднъж, когато вече бяха преполовили бутилка портвайн, Стивън спомена, че е единствената „съпруга с фамилия Пиластър“, която не е ужасна вещица.

Когато пристигна Самюъл, Хю бе в библиотеката си (обикновено се оттегляше в нея след вечеря). На коленете му лежеше книга, но той не четеше. Вместо това се взираше в огъня и размишляваше за бъдещето. Разполагаше с много пари, напълно достатъчно, за да живее удобно до края на дните си, без изобщо да работи. Само че никога нямаше да стане старши партньор.

Чичо Самюъл изглеждаше уморен и тъжен.

— Не се разбирах особено с братовчед си Джоузеф през по-голямата част от живота му — сподели той. — Иска ми се да не бе така.

Хю му предложи питие. Самюъл избра портвайн и Хю повика главния си прислужник, на когото нареди да прелее една бутилка в гарафа.

— Как се чувстваш след всичко? — попита Самюъл.

— Преди бях ядосан, но сега изпитвам само унилост — отвърна Хю. — Едуард е така безумно неподходящ за старши партньор… само че нищо не може да се направи. Ами ти?

— И аз изпитвам същото. И също ще подам оставка. Няма да изтегля капитала си, или поне не веднага, но ще си тръгна в края на годината. Казах им го, след като ти излезе така драматично. Чудя се дали не трябваше да се обадя по-рано. Не че щеше да промени нещо.

— Какво друго казаха те?

— Ами, всъщност това е причината да съм тук, скъпо мое момче. Със съжаление трябва да кажа, че съм нещо като пратеник на врага. Помолиха ме да те убедя да не подаваш оставка.

— Значи са проклети глупаци!

— О, да — такива са, определено. Само че има още нещо, което трябва да обмислиш. Ако напуснеш веднага, всички в Сити ще разберат причината. Хората ще кажат, че ако Хю Пиластър е убеден, че Едуард не може да управлява банката, вероятно наистина е така. Това ще причини загуба на доверие.

— Е, ако ръководството на банката е слабо, ще е по-добре хората да изгубят доверие в нея. В противен случай ще изгубят парите си.

— А какво ще правиш, ако оставката ти предизвика финансова криза?

Хю не бе помислил за това.

— Има ли такава вероятност?

— Да, така мисля.

— Естествено, не бих искал да предизвикам подобно нещо.

Една криза би могла да съсипе други компании, които иначе нямат проблеми — точно както фалитът на „Овъренд и Гърни“ бе станал причина бизнесът на бащата на Хю да пропадне през 1866 г.

— Може би трябва да останеш до края на финансовата година, като мен — предложи Самюъл. — Остават само няколко месеца. Тогава Едуард вече ще е управлявал банката известно време и хората ще са свикнали с него, а напускането ти няма да предизвика такъв шум.

Прислужникът се върна с портвайна. Хю замислено отпи от виното. Усещаше, че трябва да приеме варианта на Самюъл, колкото и неприятна да му бе идеята. Изнесъл им бе истинска лекция на тема задълженията им към вложителите и финансовите среди, но трябваше и той самият да спазва тези правила. Ако оставеше банката да пострада само заради собствените му чувства, по никакъв начин нямаше да се различава от Огъста. Същевременно тази отсрочка щеше да му даде възможност да обмисли бъдещите си планове.

Най-подир той въздъхна и каза:

— Добре. Ще остана до края на годината.

Самюъл кимна.

— Така си и мислех — отбеляза. — Това е правилното решение, а пък в крайна сметка ти винаги постъпваш правилно.