Кен Фолет
Опасно богатство (36)

IV

— А как е скъпата Рейчъл? — попита Огъста Мики, докато наливаше чая.

— Добре е — отговори той. — Може да намине по-късно.

В действителност Мики не разбираше напълно съпругата си. Тя бе девствена, когато се ожениха, но се държеше като проститутка. Отдаваше му се навсякъде, по всяко време, при това винаги проявяваше ентусиазъм. Още в началото бе опитал да пресъздаде фантазията си, която го бе възбудила първоначално, когато Рейчъл започна да го привлича. Поиска да я завърже за таблата на леглото — но за негово разочарование, тя се съгласи с готовност. До този момент нищо, което предприемаше, не бе я накарало да му се противопостави. Беше я имал дори в салона им за гости, където ги дебнеше непрестанна опасност да бъдат видени от слугите; а пък на нея сякаш й бе харесало дори повече от друг път.

Същевременно тя изобщо не проявяваше покорство по отношение на останалите аспекти от живота им. Спореше с него за къщата, за слугите, за пари, политика и религия. Когато му омръзваше да се разправя с нея, се опитваше да не й обръща внимание, после да я обижда, обаче нищо не помагаше. Тя страдаше от заблудата, че има същото право на собствена гледна точка, както и един мъж.

— Надявам се, че ти е от полза за работата ти — отбеляза Огъста.

Мики кимна.

— Да, проявява се като добра домакиня, когато имаме тържества и събирания в посолството — отвърна. — Внимателна е, любезна и се държи изискано.

— И на мен ми се стори, че се справя много добре с приема в чест на посланик Портильо — съгласи се Огъста.

Портильо бе посланикът на Португалия, а Огъста и Джоузеф бяха поканени на вечерята.

— Има някакъв глупав план да отвори родилен дом за жени без съпрузи — разправи Мики, без да прикрива раздразнението си.

Огъста поклати глава неодобрително.

— Това е невъзможно за жена с нейната позиция в обществото. Освен това вече има една-две такива болници.

— Твърди, че те са все религиозни институции към някоя църква, в които само казват на жените колко са пропаднали. Нейната щяла да помага, без да проповядва.

— Това е дори по-лошо — отсече Огъста. — Само си помисли какво ще каже пресата!

— Именно. Заявих й много твърдо мнението си по въпроса.

— Тя е късметлийка — промълви Огъста и го дари с интимна усмивка.

Мики осъзна, че флиртува с него, а пък той не успява да й отвърне подобаващо. В действителност бе твърде погълнат от Рейчъл. Определено не я обичаше, но бе завладян от връзката си с нея. Освен това тя изчерпваше цялата му сексуална енергия. За да компенсира разсейването си, той задържа ръката на Огъста за кратко, докато тя му подаваше чашата чай.

— Ласкаете ме — прошепна меко.

— Несъмнено. Обаче нещо те притеснява, сигурна съм в това.

— Скъпа госпожо Пиластър, наблюдателна сте, както винаги. Защо изобщо си въобразявам, че мога да скрия нещо от вас? — Пусна ръката й и пое чашата. — Да, малко съм напрегнат заради железопътната линия до Санта Мария.

— Мислех, че партньорите са се съгласили да я финансират.

— Така е, обаче организацията на тези неща отнема твърде много време.

— Финансовият свят се движи бавно.

— Аз го разбирам, но не и семейството ми. Папа ми телеграфира всяка седмица. Проклинам деня, в който телеграфът е стигнал в Санта Мария!

В този миг нахлу Едуард, който носеше новини.

— Антонио Силва се е върнал! — провикна се той, още преди да е затворил вратата зад себе си.

Огъста пребледня.

— Откъде знаеш?

— Хю го е видял.

— Това е страхотен удар — заяви тя и Мики с учудване забеляза, че ръката, с която остави чашката, трепери.

— А пък Дейвид Мидълтън още задава въпроси — добави Мики, който си бе припомнил разговора на Мидълтън с Хю по време на бала с маски на херцогиня Тенби.

Всъщност Мики само се преструваше на обезпокоен. В действителност дори не му бе неприятно. Той обичаше от време на време да напомня на Едуард и Огъста за срамната тайна, която споделяха тримата.

— Не е само това — продължи Едуард. — Антонио се опитва да провали емисията за железница „Санта Мария“.

Мики се намръщи. Семейството на Тонио се бе противопоставило на схемата с железницата и вкъщи, в Кордоба, но там президентът Гарсия бе взел нещата в свои ръце и се бе наложил. Какво можеше да направи Тонио тук, в Лондон?

Същият въпрос бе хрумнал и на Огъста.

— Че той изобщо може ли да направи нещо?

Едуард подаде на майка си снопче листа.

— Прочети това.

— Какво е? — попита Мики.

— Статия, която Тонио възнамерява да публикува в „Таймс“. В нея се говори за нитратните мини на семейството ти.

Огъста бързо прехвърли страниците.

— Твърди, че животът на миньора, който добива нитрат, е неприятен и опасен — подигравателно подметна накрая. — Интересно, да не би някой да го е смятал за градинско увеселение?

Едуард продължи:

— Освен това казва, че бият жените с камшици и застрелват децата за неподчинение.

— Но какво общо има това с пускането на облигациите? — зачуди се Огъста.

— Железницата трябва да пренася нитрат до столицата. Инвеститорите не обичат спорни сделки, които повдигат дискусии. Много от тях поначало са предпазливи, когато става дума за южноамерикански облигации. Подобна история може да ги уплаши и отблъсне напълно.

Мики бе разтърсен. Това бяха ужасни новини. Обърна се към Едуард.

— Какво смята баща ти?

— Опитваме се да привлечем и друга банка, за да издадем съвместно емисията. Но основната стратегия е да позволим на Тонио да публикува статията си и да видим какво ще се случи. Ако лошата публичност предизвика срив с южноамериканските акции, ще се наложи да изоставим проекта за железница „Санта Мария“.

Да върви в пъкъла проклетият Тонио! Умен беше — а пък Папа бе истински глупак, задето управляваше мините си като робовладелец, а после очакваше да набира успешно пари в цивилизования свят.

Какво обаче можеше да се направи? Мики започна да си блъска главата над този проблем. Трябваше да запушат устата на Тонио, но той нямаше да се остави да го убедят или подкупят. Ледени пръсти свиха сърцето на Мики, когато осъзна, че трябва да използва други, много по-груби и рисковани методи.

Наложи си маска на спокойствие.

— Може ли да видя статията, моля?

Огъста му я подаде.

Първото нещо, което забеляза, бе адресът на хотела в горния ъгъл на страницата. Продължи да демонстрира спокойствие и безразличие, каквито изобщо не чувстваше, и заяви:

— А, това въобще не е проблем.

— Ама ти дори не си я прочел! — възрази Едуард.

— Няма и нужда. Видях адреса.

— И какво от това?

— Сега вече знаем къде да го открием и можем да се справим с него — обясни Мики. — Оставете тази работа на мен.