Кен Фолет
Опасно богатство (15)

I

Когато бе малък, Хю смяташе, че банка „Пиластър“ е собственост на разносвачите. Тези хора всъщност бяха нисши служители, които изпълняваха ролята на куриери и прислужници; обаче до един имаха представителна външност, ежедневното им официално облекло бе безукорно, от джобовете на елеците им висяха сребърни верижки за часовници; освен това крачеха из банката с такова достойнство и тежест, че на едно дете му изглеждаха като най-важните хора в нея.

Хю дойде тук за първи път, когато бе на десет години. Доведе го дядо му, братът на стария Сет. Залата на първия етаж с мраморните си стени му бе заприличала на вътрешността на църква: просторна, елегантна, тиха. Място, където отбрани свещенослужители извършваха неразбираеми ритуали в служба на божество, наречено Пари. Дядо му го бе развел навсякъде — на третия етаж, където меките килими на пода заглушаваха всеки звук и където се намираха партньорите в банката и чиновниците, отговарящи за кореспонденцията им (там, в стаята на партньорите, Хю получи чаша шери и чиния с бисквити); беше и на четвъртия етаж, където обиколи седналите на масите си старши чиновници (всичките — много напрегнати и с очила), заобиколени от купчинки документи, вързани с панделки като подаръци; отиде и при младшите чиновници на последния етаж, които седяха на високите си бюра, подредени в редица като войничетата играчки на Хю, и записваха котировки в счетоводните книги с изцапаните си с мастило пръсти. Най-хубаво обаче, или поне за Хю, бе в мазето, където в специални трезори се пазеха договори, по-стари и от дядо му, където имаше хиляди пощенски марки, които чакаха някой да ги оближе и залепи на пликове, а освен това в отделна стая бе складирано мастило в огромни стъклени буркани. Той разсъждаваше над процеса с удивление и интерес: мастилото влизаше в банката, после чиновниците го изразходваха, за да пишат върху хартията, а накрая готовите документи биваха връщани в мазето, където се пазеха за вечни времена. И по някакъв начин в резултат на този процес се правеха пари.

Сега вече тайнствеността си бе отишла. Днес знаеше, че грамадните счетоводни книги, подвързани с кожа, не са загадъчни древни текстове, а най-обикновени списъци на финансови операции, съставяни с много труд и старателно поддържани и осъвременявани; собствените му пръсти се бяха изкривили и бяха винаги изцапани с мастило от дългото писане в тези книги. Менителницата вече не бе магическо заклинание, а просто обещание да се платят пари на някаква определена бъдеща дата, записано на лист хартия и гарантирано от банката. Оказа се, че сконтирането (като дете бе смятал, че това означава да преброиш отзад напред от сто до едно) всъщност е практиката да се купуват менителници на малко по-ниска от номиналната им стойност, задържането им до датата на падежа и после осребряването им с минимална печалба.

Хю бе общ помощник на Джонас Мълбъри, главния чиновник. Мълбъри бе плешив мъж на около четирийсет години, добродушен, но леко кисел. Той винаги отделяше от времето си, за да обясни всичко подробно, но и много бързо откриваше грешките и отправяше критики, ако Хю проявеше дори най-малкото невнимание и прибързаност. Хю работеше под прякото му ръководство от една година, и вчера бе направил сериозна грешка. Загубил бе товарителницата за една пратка Брадфордски платове, предназначени за Ню Йорк. Производителят на платове от Брадфорд бе дошъл долу, в банковата зала и си бе поискал парите. Само че Мълбъри трябваше първо да погледне товарителницата, преди да одобри изплащането, а пък Хю не успя да намери документа. Принудиха се да помолят фабриканта да дойде пак на другата сутрин.

В крайна сметка Хю откри товарителницата, обаче цяла нощ се бе притеснявал заради нея. Тази сутрин вече бе измислил нова система, според която да разпределя документите за Мълбъри.

На масата пред него имаше две евтини дървени таблички, две правоъгълни картончета, писалка с перо и мастилница. На едното картонче написа бавно и четливо:

На вниманието на главния чиновник

На второто картонче пък изписа:

Вече разгледани от главния чиновник

Внимателно попи текстовете, след което прикрепи с кабарчета по едно картонче на всяка от табличките. Накрая ги постави на бюрото на Джонас Мълбъри и се отдръпна назад, за да огледа резултата от работата си. В този момент влезе самият господин Мълбъри.

— Добро утро, господин Хю — каза му.

В банката се обръщаха по този начин към всички членове на семейството, защото иначе щеше да настане объркване заради твърде многото хора с фамилия Пиластър.

— Добро утро, господин Мълбъри.

— А какво, по дяволите, е това? — попита раздразнено Мълбъри, загледан в таблите.

— Ами — започна Хю, — намерих онази товарителница.

— И къде беше?

— Попаднала бе сред няколко писма, които вече бяхте разписали.

Мълбъри присви очи.

— Да не би да намекваш, че вината е моя?

— Не — бързо отвърна Хю. — Мое задължение е да подреждам документите ви. Именно затова измислих тази система с таблите. Така документите, които вече сте разгледали, няма да се смесват с онези, на които още не сте обърнали внимание.

Мълбъри изсумтя, не беше убеден. Закачи бомбето си на една кука зад вратата и седна на бюрото си. Най-после продума:

— Ще опитаме — може да се окаже сполучливо. Следващият път обаче се надявам първо да се консултираш с мен, преди да прилагаш находчивите си идеи. В крайна сметка, това е моята стая и аз съм главният чиновник.

— Непременно — увери го Хю. — Съжалявам.

Знаеше, че първо е трябвало да помоли Мълбъри за разрешение. Само че новата му идея толкова му бе допаднала, че не бе имал търпение да чака.

— Вчера приключи закритото предлагане от емисията за руския заем — продължи Мълбъри. — Искам да слезеш до стаята за пощата и да организираш броенето на заявленията, подадени чрез писма.

— Разбира се.

Банката набираше два милиона лири в заем за правителството на Русия. Издала бе емисия от облигации на стойност сто лири всяка, които имаха по пет лири годишна лихва; банката обаче продаваше облигациите по 93 лири, тоест истинският лихвен коефициент бе над 5 и 3/8 процента. Повечето от облигациите бяха изкупени от други банки в Лондон и Париж, но известно количество бяха предложени и за частно пласиране, чрез подписка и сега получените заявления от частни лица и компании трябваше да се преброят.

— Да се надяваме, че ще има повече заявления, отколкото можем да изпълним — заяви Мълбъри.

— Защо?

Защото по този начин онези заявители, които не са имали късмет, ще се опитат да купят облигации утре, на откритото предлагане, а това може да вдигне цената и до 95 лири. И тогава, всичките ни клиенти ще си кажат, че са направили много добра сделка.

Хю кимна.

— А какво ще стане, ако сме получили твърде малко заявления?

— Тогава банката, като поръчител, трябва да изкупи остатъка на цена 93 лири за облигация. А утре цената може да се смъкне на 92 или 91 лири и ние ще бъдем на загуба.

— Разбирам.

— Хайде, тръгвай.

Хю излезе от кабинета на Мълбъри, който бе на четвъртия етаж, и хукна по стълбите. Щастлив бе, че Мълбъри е приел идеята му за табличките и че не си е навлякъл по-сериозни неприятности заради изгубената товарителница. Когато стигна третия етаж, където бяха стаите на партньорите, видя Самюъл Пиластър, много елегантен в сребристосивия си редингот и тъмносинята сатенена вратовръзка.

— Добро утро, чичо Самюъл — поздрави Хю.

— Добро да е, Хю. С какво си се захванал? — Той проявяваше повече интерес към Хю от останалите партньори.

— Отивам да преброя заявленията за руския заем.

Самюъл се усмихна и разкри кривите си зъби.

— Нямам представа как може да си толкова жизнерадостен, когато те очаква нещо подобно.

Хю продължи надолу по стълбището. Сред членовете на семейството с приглушени гласове вече се говореше за чичо Самюъл и секретаря му. Хю не намираше за шокиращ факта, че Самюъл е, както казваха хората, „женствен“. Жените и свещениците може и да се преструваха, че сексът между мъже е извратен, но той се случваше непрекъснато в училища като „Уиндфийлд“ и на никого не бе навредил.

Стигна първия етаж и влезе във внушителната банкова зала. Часът бе едва девет и половина и десетките чиновници, които работеха за семейство Пиластър, все още се точеха през грамадната предна врата. С тях влизаше миризмата на бекона, с който бяха закусвали и на подземната железница, с която бяха пътували. Хю кимна за поздрав на госпожица Грийнграс, единствената жена сред чиновниците. Преди година, когато я бяха наели, в банката бе възникнал спор дали една жена е в състояние да върши тази работа. В крайна сметка тя бе решила въпроса по категоричен начин, тъй като доказа, че е невероятно способна. Хю предполагаше, че в бъдеще ще се наемат още повече жени.

Слезе по задното стълбище до мазето и отиде до стаята, където държаха пощата. Двама куриери разпределяха писмата, а заявленията за руския заем вече бяха изпълнили една голяма торба. Хю реши, че ще накара двама от младшите чиновници да сметнат бройката на заявленията, а след това той ще провери изчисленията им.

Работата му отне по-голямата част от деня. Оставаха само няколко минути до четири следобед, когато провери за втори път последния вързоп и добави последната колонка цифри. Емисията не бе изкупена чрез подписката: не бяха продадени облигации на стойност малко повече от сто хиляди лири. Дефицитът не бе кой знае колко голям, ако го съпоставиш с общата стойност на заема, два милиона лири. Само че между малко непродадени облигации и продадени малко повече имаше сериозна разлика от психологическа гледна точка, и партньорите щяха да се разочароват. Записа окончателните резултати на чист лист хартия и тръгна да намери Мълбъри. Сега банковата зала бе утихнала. Пред дългото, гладко полирано гише бяха застанали няколко клиенти. От другата страна на гишето чиновниците качваха и сваляха от лавиците големите счетоводни книги. В „Пиластър“ нямаше много сметки на частни лица. Това бе търговска банка, която отпускаше заеми на предприемачите да финансират бизнеса си. Както би казал старият Сет, Пиластрови не се интересуваха от мазните пенита на бакалина, нито искаха да броят парцаливите банкноти на шивача — в това нямаше достатъчно печалба. Обаче всички членове на семейството имаха сметки в банката, а услугата се предлагаше и на малък брой извънредно богати клиенти. Сега Хю забеляза един от тях: сър Джон Камъл. Хю се бе запознал със сина му в „Уиндфийлд“. Сър Джон бе слаб и плешив мъж, който получаваше огромни приходи от въгледобивните мини и пристанищата, разположени в земите му в Йоркшир. В момента той крачеше по мраморния под, нетърпелив и раздразнен.

Хю се обърна към него:

— Добър ден, сър Джон, надявам се, че са се погрижили за вас?

— Не, всъщност не, млади момко. Тук никой ли не работи?!

Хю бързо се огледа, но не видя никой от партньорите или старшите чиновници. Реши да поеме сам инициативата.

— Искате ли да дойдете с мен до стаята на партньорите, сър? Сигурен съм, че те ще пожелаят да ви видят.

— Добре.

Хю го поведе нагоре по стълбите. Всички партньори работеха заедно в една голяма зала — за да могат да се наблюдават един друг, както повеляваше традицията. Помещението бе обзаведено като стая за четене в изискан мъжки клуб: с кожени дивани, библиотечни шкафове и голяма маса в центъра, на която имаше най-различни вестници. На стените бяха закачени поставените в рамки портрети на мъжете от поколения Пиластър, които гледаха своите наследници отвисоко над подобните си на клюнове носове.

Залата обаче бе празна.

— Някой от тях ще се върне всеки момент, сигурен съм — каза Хю. — Мога ли да ви предложа чаша „Мадейра“?

Отиде до бюфета и наля щедро от виното, докато сър Джон се настаняваше на едно от кожените кресла.

— Аз съм Хю Пиластър, между другото.

— О, така ли? — Сър Джон като че ли се умилостиви, след като разбра, че говори с един Пиластър, а не с обикновен служител. — А в „Уиндфийлд“ учил ли си?

— Да, сър. Бях там заедно със сина ви Албърт. Наричахме го „Гърбушкото“.

— На всички от семейство Камъл им викат така.

— Не съм го виждал от… оттогава.

— Отиде в колония Кейп. Там му хареса толкова, че не се е връщал изобщо. Сега отглежда коне.

Албърт Камъл бе във водоема през онзи съдбоносен ден през 1866 г. Хю никога не бе чувал неговата версия за това как се бе удавил Питър Мидълтън.

— Бих искал да му пиша — каза Хю.

— Смея да кажа, че ще се зарадва на писмо от стар училищен приятел. Ще ти дам адреса му. — Сър Джон се приближи до масата, потопи една писалка в мастилницата и надраска нещо на лист хартия. — Заповядай.

— Благодаря ви. — Сър Джон напълно се бе укротил, забеляза Хю със задоволство. — Мога ли да направя нещо друго за вас, докато чакате?

— Ами, можеш да се погрижиш за това — и извади от джоба си един чек.

Хю го разгледа внимателно. Чекът бе на стойност сто и десет хиляди лири — най-големият личен чек, с който Хю се бе занимавал.

— Тъкмо продадох една мина на съседа — обясни сър Джон.

— Мога да ви го депозирам.

— Каква лихва ще получа?

— Към момента е четири процента.

— Ами, предполагам, че става.

Хю се поколеба. Хрумна му, че ако убедеше сър Джон да си купи руски облигации, емисията за заема щеше да се покрие. Вече нямаше да бъде с малък дефицит, а щеше да има известен излишък. Дали да го спомене? Вече бе излязъл извън правомощията на поста си, защото бе довел гост в стаята на партньорите. Въпреки това реши да рискува.

— Може да получите пет и три осми, ако закупите руски облигации.

Сър Джон присви очи.

— Мога ли наистина да го направя — сега?

— Подписката за емисията приключи вчера, но за вас…

— Сигурни ли са?

— Колкото е сигурно руското правителство.

— Ще си помисля.

Хю обаче се бе въодушевил и искаше да извърши сделката.

— Лихвеният процент утре може да не е същият, нали знаете. Когато облигациите бъдат пуснати за публична продажба, цената може да се покачи или да намалее. — После усети, че разкрива твърде силното си желание, затова спря да настоява. — Веднага ще внеса тази сума в сметката ви, а ако желаете, можете да говорите с някой от чичовците ми за облигациите.

— Добре, млади Пиластър — хайде, върви.

Хю излезе от помещението, а в коридора срещна чичо си Самюъл.

— Чичо, сър Джон Камъл е вътре — съобщи му. — Срещнах го в банковата зала, изглеждаше доста нервиран, затова му предложих чаша „Мадейра“. Надявам се да съм постъпил правилно.

— Сигурен съм в това — отвърна Самюъл. — Аз ще се погрижа за него.

— Донесе този чек за сто и десет хиляди. Споменах му за руския заем — имаме дефицит от сто хиляди.

Самюъл повдигна вежди.

— Това е било прибързано.

— Казах само, че може да поговори с някой от партньорите по въпроса, ако иска по-висока лихва.

— Добре. Идеята не е лоша.

Хю се върна в банковата зала, извади счетоводната книга на сър Джон и нанесе депозита в нея, после отнесе чека на чиновника, който отговаряше за клиринга. След това се качи на четвъртия етаж, в кабинета на Мълбъри. Предаде му листа с резултатите от броенето на заявленията, спомена, че сър Джон може да изкупи разликата, и седна на собственото си бюро.

Влезе един разносвач с поднос, на който имаше чай и филии с масло. Тази лека закуска се сервираше на всички чиновници, които оставаха в банката след четири и половина следобед. Когато нямаше много работа, повечето хора си тръгваха в четири. Банковите служители бяха елитът сред чиновниците и често биваха обект на завист. Деловодителите, които работеха за различни търговци и предприемачи, редовно стояха до късно на работа, а понякога оставаха дори и през нощта.

Малко по-късно дойде Самюъл и даде някакви документи на Мълбъри.

— Сър Джон купи облигациите — каза той на Хю. — Добра работа! Чудесно си се възползвал от възможността.

— Благодаря.

Самюъл забеляза дървените табли с етикетите на бюрото на Мълбъри.

— Какво е това? — попита развеселено. — „На вниманието на главния чиновник“… „Вече разгледани от главния чиновник“…

Отговори му Мълбъри:

— Целта е да не се смесват входящите и изходящите документи. Така се избягват грешки.

— Много добър метод! Мисля и аз да опитам.

— В действителност, господин Самюъл, идеята бе на младия господин Хю.

Самюъл обърна веселия си поглед към Хю.

— Много си прилежен, скъпо момче.

На Хю понякога му казваха, че е твърде самонадеян и дързък, затова сега се престори на скромен:

— Знам, че имам още много да уча.

— Хей, хей — без фалшива скромност. Кажи ми нещо. Ако вече не си помощник на господин Мълбъри, с какво би искал да се занимаваш след това?

На Хю не му се налагаше да обмисля отговора си. Най-желаната позиция бе тази на отговорника по кореспонденцията. Повечето чиновници виждаха само малка част от сделката — тази, която лично вписваха в счетоводните книги. Онзи обаче, който пишеше черновите на писмата за клиентите, имаше поглед върху целия процес. Това бе най-добрата позиция, от която да научиш занаята, както и най-хубавата от гледна точка на бъдещо повишение. А чиновникът, който водеше кореспонденцията на чичо Самюъл, Бил Роуз, скоро щеше да се пенсионира.

Така че Хю отвърна без никакво колебание:

— Бих искал да водя кореспонденцията ти.

— Така ли? Сега? След като си работил само година в банката?

— Когато господин Роуз се пенсионира, ще са станали вече осемнайсет месеца.

— Ах, така ли. — На Самюъл като че ли още му бе смешно, обаче не отказа направо. — Ще видим, ще видим — добави и излезе от стаята.

Мълбъри се обърна към Хю:

— Ти ли посъветва сър Джон Камъл да купи остатъка от руските облигации?

— Само му споменах за тази възможност — отвърна Хю.

— Бре, бре, бре — измърмори Мълбъри. — А-ха, а-ха.

И в продължение на няколко минути след това само замислено гледаше Хю.