Кен Фолет
Пробуждане (52)

4 часа следобед

„Елипсовидната орбита на «Иксплорър» ще го захвърли на 2880 километра навътре в Космоса и след това ще го придърпа на 300 километра от земната повърхност. Орбиталната скорост на спътника ще бъде 28 800 километра в час.“

Антъни чу приближаването на кола. Той погледна през прозореца и видя до тротоара да спира едно хънтсвилско такси. После пръстът му свали предпазителя. Устата му пресъхна.

Телефонът иззвъня.

Беше на триъгълната масичка, където краищата на дивана се срещаха под ъгъл. Антъни впери ужасен поглед в него. Апаратът иззвъня втори път. Той го гледаше като парализиран и не знаеше как да постъпи. Погледна през прозореца и видя Люк да слиза от таксито. Може би звънеше някоя съседка, може да са набрали погрешен номер. Но можеше да звъни и някой с жизненоважна информация.

Антъни бе на ръба на паниката. Не можеше да говори по телефона и в същото време да убива човек.

Телефонът иззвъня за трети път. Поддавайки се на паниката, той грабна слушалката и я доближи до ухото си.

— Да?

— Елспет се обажда.

— Какво? Какво?

Гласът й бе нисък и напрегнат:

— Той търси някаква папка, която скрил в понеделник в Хънтсвил.

За част от секундата Антъни разбра всичко. Люк бе направил фотокопие на чертежите, които бе донесъл във Вашингтон. И бе минал през Хънтсвил да скрие копията.

— Кой още знае за това?

— Секретарката му — Мариголд. И Били Джоузефсън. Тя ми го каза. А може и още някой.

Люк плащаше на шофьора. Времето на Антъни свършваше.

— Трябва да намеря тази папка — каза той на Елспет.

— И аз така си помислих.

— Обаче не е тук. Претърсих цялата къща от покрива до мазето.

— Тогава сигурно е в базата.

— Ще се наложи да го проследя, докато я търси.

Люк се приближаваше към вратата.

— Нямам време — каза той и тръшна слушалката.

Притичвайки безшумно по коридора и вмъквайки се в кухнята, Антъни чу завъртането на ключа в бравата. В същия миг стигна до задната врата, излезе бързо навън и тихичко я затвори зад гърба си. Ключът още стърчеше от бравата. Той безшумно го завъртя, после го измъкна, наведе се и го пъхна обратно под саксията. След това сниши глава и гледайки да се придържа плътно към стените, се запромъква към предната част на къщата. Стигнал дотам, Антъни видя, че от нея до улицата няма как да се скрие. Просто трябваше да рискува.

Най-добре беше да го направи веднага, докато Люк още си внася багажа и окачва палтото си на закачалката. Едва ли щеше да отиде от вратата направо до прозореца.

Стискайки зъби, Антъни пристъпи напред. С бърза крачка стигна до гаража, едва удържайки се да не хвърли поглед през рамо и очаквайки всеки момент Люк да се развика: „Хей, ти! Спри! Спри веднага или ще стрелям!“.

Нищо подобно обаче не стана.

Необезпокояван от никого, той стигна до улицата и бързо се отдалечи.