Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Code to Zero, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Кен Фолет. Пробуждане

Английска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2000

Редактор: Пламен Тотев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-787-5

История

  1. — Добавяне

Пета част

10.45 сутринта

„Ракетата ще излети вертикално, после ще бъде наклонена под ъгъл четирийсет градуса спрямо хоризонта. Първата степен се управлява от аеродинамични кормилни плоскости и подвижни въглеродни лопатки, монтирани в соплото на двигателя.“

Люк заспа веднага след като си закопча колана и не видя излитането от Нюпорт Нюз. Спеше дълбоко, докато самолетът летеше, но се събуждаше всеки път, щом се разтресеше на поредната писта във Вирджиния или Северна Каролина. И винаги щом отвореше очи, тревогата отново го завладяваше и той поглеждаше часовника си да види колко часа още остават до изстрелването. После неспокойно се размърдваше на мястото си, докато малкият самолет рулира по пистата. Няколко души слизаха, един-двама се качваха и самолетът отново излиташе. Все едно пътуваше с автобус.

Самолетът зареди в Уинстън-Сейлъм и пътниците слязоха да се поразтъпчат малко. Люк се обади в Редстоун Арсенал и се свърза със секретарката си, Мариголд Кларк.

— Доктор Лукас! — възкликна тя. — Добре ли сте?

— Добре съм, но разполагам само с една-две минути. Изстрелването все още ли е предвидено за довечера?

— Да, за десет и половина.

— В момента съм на път за Хънтсвил. Самолетът ми каца там в два и двайсет и три. Ще се опитам да разбера защо в понеделник съм ходил там.

— Още ли не сте възвърнали паметта си?

— Не. Не знаеш защо съм ходил дотам, така ли?

— Както вече ви отговорих, вие не ми казахте.

— А какво правих тогава?

— Момент само да си спомня. Посрещнах ви на летището с военна кола и ви докарах направо тук, в базата. Вие отидохте в Изчислителния център, а след това в южния край.

— А какво има в южния край?

— Площадките за статичните изпитания. Сигурно сте отишли в Инженерния отдел, защото работите там, но не съм сигурна, защото не бях с вас.

— И после?

— После ме помолихте да ви откарам у вас. — В гласа й се промъкна делова нотка. — Изчаках ви в колата, докато вие се забавихте минута-две вътре, после излязохте и аз ви откарах до летището.

— И това беше всичко?

— Доколкото знам.

Люк изпъшка от разочарование. Беше почти сигурен, че Мариголд ще му подскаже нещо. Отчаян, реши да смени подхода си в задаването на въпроси.

— А как ти изглеждах?

— Добре, само май като че ли не бяхте в час. Разсеян е думата, дето ми идва наум. Стори ми се, че сте обезпокоен за нещо. Но това често се случва с вас, учените. Затова не го взех присърце.

— Как бях облечен?

— С едно от онези сака от туид.

— Носех ли нещо?

— Само едно куфарче… О, да, и някаква папка.

Люк спря да диша.

— Папка? — повтори той и преглътна с усилие.

Една от стюардесите се приближи до него.

— Време е да се качвате на борда. Моля ви, доктор Лукас.

Той покри слушалката с длан и каза:

— Само още секунда. — После продължи към Мариголд: — Някаква специална папка ли беше или какво?

— Стандартна военна папка от тънък картон, убитозелена, за документи.

— А да имаш представа какво имаше в нея?

— Сториха ми се някакви документи.

Люк се опита да диша нормално.

— Колко листа бяха? Един, двайсет, сто?

— Май някъде около петнайсет-двайсет.

— А не успя ли да видиш какво е написано на тях?

— Не, сър, вие изобщо не ги извадихте.

— Беше ли тази папка у мен, когато ме закара на летището?

От другата страна Мариголд замълча, явно мъчейки се да си спомни.

Стюардесата отново се върна.

— Доктор Лукас, ако не се качите, ще се наложи да продължим без вас.

— Идвам, идвам. — Люк започна да повтаря въпроса си към Мариголд: — Беше ли тази папка у мен…

— Чух ви — прекъсна го тя. — Просто се мъча да си спомня.

Той прехапа устни:

— Спокойно. Не бързай.

— Не мога да си спомня дали беше у вас, когато ви откарах у дома.

— А на летището?

— Знаете ли, май не беше у вас на летището. Спомням си как се отдалечавахте от мен там. В едната си ръка носехте куфарчето, а в другата… нищо.

— Сигурна ли си?

— Да, вече съм сигурна. Сигурно я бяхте оставили или в базата, или у вас.

Съзнанието на Люк бясно запрепуска. Тази папка е била причината да мине през Хънтсвил — бе почти сигурен в това. В нея е била тайната, открита от него, онази тайна, която Антъни се стараеше с такова усърдие да го накара да забрави. Може да е била с фотокопия на оригиналите и той да я е занесъл някъде на сигурно място. И точно затова е казал на Мариголд да не казва на никого, че е идвал.

Ако намереше папката, щеше да разкрие и тайната.

Стюардесата го бе оставила и сега тичаше по пистата. Витлата на самолета вече се въртяха.

— Мисля, че тази папка е много важна — каза той на Мариголд. — Можеш ли да се поогледаш и да се опиташ да я откриеш?

— Божичко, доктор Лукас, това тук е военна база! Знаете ли, че такива убитозелени папки има сигурно с милиони? Как да позная коя точно от тях е била вашата?

— Просто се поразтърси насам-натам и виж дали няма да попаднеш на нея на място, където не би трябвало да бъде. Още щом кацна в Хънтсвил, ще отида вкъщи да проверя. И ако не я намеря, ще дойда при теб в базата.

Люк затвори и хукна към самолета.