Емилио Салгари
Капитан Темпеста (28)

Изоставената

Преди да я видят хората на Мулай-ел-Кадел, тя се отдръпна от терасата и извика домакина на замъка, който чакаше, недалеч от нея, заповедите й. Той беше грамаден, тлъст евнух, който бе наблюдавал всичко.

— Кажи на еничарския капитан да дойде и нареди да се даде кафе и сладкиши на хората на Мулай-ел-Кадел. Помоли ги още да свалят оръжието си и добре да се разположат и отпочинат, докато господарят им обядва с мене.

Евнухът заповяда да иагостят богато хората на Мулай, после той се приближи до Бен-Таел, който беше неспокоен, че не вижда господаря си, и му каза:

— Помоли хората си да оставят пушките и да си отпочинат. Дамаският лъв обядва с господарката ми и ще дойде при вас след един час.

Бен-Таел трепна.

— Господарят ми на обяд с внучката на пашата? Не, това е невъзможно!

— Защо? — запита евнухът. — Защо ти се вижда чудно? Дамаският лъв не е ли приятел на господарката ми?

— Той беше някога — ката Бен-Таел, — но сега аз не зная дали е още. Освен това, ние не сме дошли тук като приятели. Ще съобщиш на господаря ни, че ние няма да слезем от конете си, докато той не дойде.

— Хараджа ви праща кафе и сладкиши — каза евнухът и посочи идващите роби с големи подноси.

Бен-Таел го погледна право в очите, искайки да прочете тайната му мисъл, и отговори сухо:

— Ние от нищо не се нуждаем. Изкажи благодарността ни на господарката ти за вниманието.

— Нищо ли няма да вземете?

— Не! — отговориха конниците.

— Господарката ми ще се разсърди.

— Дамаският лъв ще я успокои — отговори Бен-Таел. — Ние изпълняваме неговите заповеди и докато той не дойде и не ни каже, ние няма да приемем вашето гостоприемство.

— Той е много зает с важен разговор, и аз не мога да го занимавам с такава дреболия — каза евнухът.

— Тогава ще чакаме.

Евнухът видя, че не може да промени решението на негъра и бавно се отдалечи, мислейки си за гнева, с който ще го обсипе господарката. И, действително, тя нервно се разхождаше по залата напред и назад, а в един от ъглите й стоеше съвсем забъркан еничерският капитан.

— Нареди ли ти поне нещо! — се нахвърли тя върху евнуха.

— Хората не искат да се допрат до питиетата и сладкишите ти и отказват да слязат от конете.

— Опасяват ли се от нещо?

— Навярно, господарке. Те бяха смутени и зачудени, когато им казах, че господарят им се е съгласил да обядва с тебе.

— А ти, капитане, не отговаряш за верността на еничарите, а? — запита Хараджа еничарина, който беше командирът на гвардията й.

— Касае се за Дамаския лъв, господарке, и аз се съмнявам, че войниците ми ще се съгласят да изколят свитата му. Този млад воин е много обичан от цялата войска, и всички са на негова страна, пък даже да има дори заповед от Мустафа.

— Добре, тогава ще заповядам всички ви да избият! — извика Хараджа извън себе си и се обърна към евнуха:

— Извикай всички роби и арабите ми и им заповядай да заемат площадките около двора!… А ти, капитане, заповядай на еничарите да снемат оръжието си. Аз не мога да им се доверя.

Тя откачи от стената една голяма бойна сабя, викна двамата араби, които стояха настрана до вратата, и им заповяда да запалят фитила на аркабузи-те си и да излязат с нея на двора.

Конниците на Мулай-ел-Кадел не бяха се помръднали от местата си. На края на двора еничарите се разправяха е капитана. По оградата на терасата се бяха наредили около тридесет роби и слуги с аркебузи.

Бен-Таел имаше вяра в хубавия си меч и страшно гледаше наоколо. Хараджа се запъти към него.

— Ти ли си началник на тая свита? — заповеднически запита Хараджа.

— Да, господарке!

— Но… като че ли съм те виждала някъде?…

Не беше ли ти между хората на Хамид? А?

— Не отричам, господарко.

— И ти се осмеляваш да стоиш пред мене, ти, черно куче? — извика гневно Хараджа.

— Аз слушам само заповедите на господаря си — отговори невъзмутимо Бен-Таел.

— Ти си роб на Мулай-ел-Кадел, нали?

— Да!

— Тогава слез от коня си и хвърли оръжието!

— Не мога да ти се подчиня, господарке. Мога да изпълнявам само заповедите на моя господар.

— Мизернико! Аз съм внучка на Али паша! Хвърлете всички оръжието си или живи няма да излезете от този двор!

Нито един от тридесетте конници не помръдна, нито един не угаси фитила на пушката си. А Бен-Таел насочи двата си пищова срещу господарката на замъка.

— Не чухте ли? — изкрещя Хараджа, която за първи път в живота си видя хора, които не й се подчиняваха.

— Ние тогава ще свалим оръжието си, когато видим пред нас господаря си. Какво направихте със славния син на могъщия паша на Дамаск? Ние искаме да знаем!

— Ти се осмеляваш да искаш от мене?

— Да, господарке — отговори робът с повишен тон, така че групата еничари го чуха. — Вие сте затворили Дамаския лъв, а може би и убили!

Едно брожение се понесе между конниците, които едва се въздържаха да не разкъсат внучката на Али.

— Веднага да докарате Лъва, господарке! — извика заплашително робът.

— Ха! Осмеляваш се даже да ми заповядваш? — извика почервеняла от гняв Хараджа. — Елате тук, еничари! Обезоръжете тези хора и ги хвърлете в подземието при Мулай-ел-Кадел!

Еничарите не се помръднаха, въпреки повторната заповед на капитана им.

— Страхливци! — извика Хараджа. — Всички ви ще набуча на колове!

После тя вдигна ръката си и заповяда на робите и слугите, които бяха на терасата:

— Огън! Избийте предателите!

Докато да се изпълни тази заповед, хората на Мулай бяха насочили пушките си към терасата и дадоха един страшен залп, а Бен-Таел гръмна с двата пищова право в двамата роби на Хараджа, които паднаха на земята. Робите и слугите в страшна паника избягаха от терасата и изчезнаха. Бен-Таел се възползва от суматохата, хвана здраво Хараджа за лакътя и насочи сабята си в гърдите й.

— Господарке — каза той, докато хората му отново пълнеха пушките, — нищо няма да ви направя, ако веднага дадете заповед да доведат Мулай-ел-Кадел. Ако упорствате, кълна се в корана, че ще ви убия, пък каквото ще да става после.

Хараджа бе изненадана от всичко това и не се мръдна. Смелостта на роба беше я поразила и бе сковала енергията й.

— Дамаският лъв, или смърт! Решавайте, господарке! — извика Бен-Таел и я стисна още по-силно. Хараджа се опита да се изскубне от ръката му, но почувства здравите мускули на негъра, които я държаха като клещи.

— Няма да ми избягате, господарке! Безполезно е да упорствате.

— Елате при мен, еничари! — изкрещя Хараджа, трепереща от ярост.

И този път никой от тях не се мръдна. Само капитанът скочи да се притече на помощ.

— Нито крачка напред, капитане — извика един от хората на Лъва, — или ще стрелям!

При тази заплаха капитанът се спря и Хараджа видя, че не може на никого да се осланя.

— Отстъпвам пред силата — каза тя, като стисна зъби и заплашително погледна Бен-Таел. — А ти помни, че внучката на пашата един ден жестоко ще ти отмъсти и ще ти одере черната кожа.

— Като дойде този ден, може да правите с мен каквото искате — отговори спокойно робът. — Но сега, ако ви е жал за вашата кожа, веднага докарайте господаря ми. Давам ви пет минути време за мислене.

Хараджа извика евнуха, който бе примрял от страх, и му заповяда:

— Докарай Дамаския лъв!

— Нека четири души да го придружават, и, опита ли се да клинчи, веднага да го повалите. — заповяда Бен-Таел на четирима конници, които слязоха от конете и заобиколиха евнуха.

— Напред! — извика един от тях и ритна евнуха.

Евнухът с четиримата войници отидоха при кулите и отвориха една желязна врата.

Бен-Таел бе пуснал внучката на адмирала.

— Ще чакате връщането на Дамаския лъв — каза той. Може би ще има още нещо да ви каже, преди да напусне замъка.

Хараджа стисна зъби и не отговори. Минаха няколко минути. Конниците гледаха към терасата, да не се появи някой, а еничарите поглеждаха ту към Хараджа, ту към хората на Мулай.

След малко се показаха четиримата войници.

След тях вървеше Дамаският лъв усмихнат. Той радостно погледна хората си, които махаха с шлемовете; отправи презрителен поглед на Хараджа и възседна коня си.

— Напред! — изкомандва той.

Еничарите при входа направиха път и извикаха:

— Да живее Дамаският лъв!

Мулай ги поздрави с ръка и мина моста. Когато стигна до платното, той се обърна. На моста стоеше Хараджа.

— Тигрица! — прошепна той. — Върни ме, ако можеш!

Той пришпори коня си.

— Трябва да попречим на Метюб да стигне кораба си в залива — каза той на верния си роб.

— Какво ще правим, господарю? Ние нямаме кораби.

— В залива на Суда има гръцки пленени кораби. Те са под командата на приятеля ми капитан Щитет и се обслужват от гърци. Той ще ми помогне и ще даде кораби да пресрещнем Метюб. Има ли път край брега?

— Да, господарю! Той е най-краткият път за Суда.

— Знаеш ли пътя?

Бен-Таел кимна утвърдително.

— Напред! — каза Мулай-ел-Кадел. — Сега всяка минута е скъпа.

— За четири часа сме в Суда, ако конете издържат.

— Надявам се да издържат.

Групата се отправи на запад, изкачи няколко хълма и тръгна по дюните. След като бяха карали два часа в галоп, от една шубрака изскочи полугол човек и извика:

— Стой, Бен-Таел! Да живее Дамаският лъв!

Конниците спряха и се хванаха за сабите си. Робът на Мулай извика:

— Ти ли си, Никола Страдиото?

— Кой е този? — запита Лъвът.

— Гъркът, който ни доведе с кораба в Хюсих.

— Как си попаднал тук? — запита Мулай.

— Един въпрос преди това, господарю! За къде сте се забързали? Херцогинята ли дирите?

— Да. Ние идем от замъка Хюсиф, защото мислех, че херцогинята е закарана там.

— Тя се намира на друго място, и ако бързо не й се притечете на помощ, не зная дали тя ще може да се освободи от ноктите на полския авантюрист. Тя избяга от моряците на Метюб, и сега полякът я преследва.

— Какво разправяш?

— Аз и татко Щаке запалихме галерата и тя потъна. Християните се спасиха и няма да ги закарат в Хюсиф.

— А къде е херцогинята? — възбудено запита Мулай.

— Недалеч от тук.

— Виконтът с нея ли е?

— Не. Полският авантюрист го удави; видях с очите си, когато се готвех да скоча от моя кораб.

— Качи се отзад на коня ми и ни води. Но кажи ми преди това, как си попаднал тук?

— Бях тръгнал към замъка, с надеждата да ви намеря там. Мислех, че Бен-Таела ще ви заведе най-напред в замъка, защото той не видя, когато корабът гореше и…

Един залп, който се чу в далечината, изненада конниците.

— Качвай се! — извика Мулай-ел-Кадел и извади сабята си. — Напред, момчета! Никаква милост към хората на Хараджа! Дамаският лъв ви предвожда!