Емилио Салгари
Капитан Темпеста (10)

Полската мечка

На следната вечер както беше обещал, Мулай-ел-Кадел дойде в скривалището. Той доведе със себе си четирима въоръжени до зъби роби, всеки от който носеше по една голяма кошница.

— Тук съм, благородна госпожо, — каза Дамаския лъв, като се приближи до леглото на херцогинята. — Аз си удържах думата, а може би напра-вих нещо повече, отколкото очаквате. Нося ви турски дрехи, оръжия, твърде ценни известия, а долу ви чакат шест коня, избрани измежду най-добрите.

— Никога не съм се съмнявала, Мулай-ел-Ка-дел, че ще постъпите рицарски и благородно, — отговори херцогинята, като му подаде ръка. — Женското сърце рядко се лъже.

Татко Щаке, който в това време изпразваше с другаря си една бутилка кипърско вино, намери за нужно, от своя страна, да се намеси в разговора:

— Никога не бих повярвал, ама на, с очите си виждам, че и между турците има славни хора. Това е такова чудо, както когато имаш насрещен лош вятър, и изведнъж те задуха изотзад.

— Мулай-ел-Кадел, — каза херцогинята, без да обръща внимание на бръщолевенето на стария моряк. — Не забелязахте ли някой да ви следи?

Турчинът се замисли.

— Защо питате, благородна госпожо?

— Никого ли не срещнахте по пътя? Дамаският лъв помълча малко и после каза:

— Да… един еничарски капитан, който ми изглеждаше пиян.

— Това е бил той! — извика Перпиняно.

— Кой? — запита учудено турчинът.

— Мечката от полските гори, — каза херцогинята.

— Какво? Капитанът, когото свалих от седлото и който се отказа от вярата си?

— Да, именно той… — отговори венециянецът.

— Този вагабонтин се е осмелил да ме шпионира? — запита Дамаският лъв и челото му се набръчка.

— Навярно той иска да ни погуби и да ни предаде на Мустафа, преди да успеем да напуснем Фамагуста, — каза подпоручикът.

Турчинът се засмя презрително.

— Мулай-ел-Кадел все означава нещо повече от един мизерен вероотстъпник. Само да се изпречи на пътя ми!

После се обърна към херцогинята и каза:

— Вие искахте да знаете къде моите съотечественици са закарали виконт Льо Хюсиер, нали?

— Да! — каза зачервявайки се херцогинята.

— Той се намира в сарая Хюсиф. Там ще трябва да остане до сключването на мира, ако, разбира се, република Венеция подпише мира.

— Къде се намира сарая Хюсиф? — извика херцогинята.

— Не е далеч от залива Суда.

— Силно ли е охраняван?

— Сигурно.

— Как може да се стигне до там?

— По море.

— Ще можем ли да намерим кораб?

— Погрижил съм се и за това, благородна госпожо, — каза подпоручикът. — Зная вече кому мога да ви поверя.

— Но не на някой турчин?

— Те веднага ще напуснат кораба, щом вие влезете в него. Но до тогава, от предпазливост, трябва да минавате за турци. В залива Суда вие ще намерите много ренегати, които от нужда са станали мохамедани, — каза той, усмихвайки се. — Те ще бъдат щастливи да ви помогнат. Ще можете ли да се държите на седлото, милостива госпожо?

— Надявам се, — отговори херцогинята. — Раната ми не е така страшна, както се мислеше отначало.

— Тогава аз ви съветвам да потеглите още тази нощ. Еничарите и полският вероотстъпник могат да открият скривалището ви и тогава моето влияние в турския лагер ще бъде недостатъчно за да ви спася.

— Но как ще минем през войските, които лаге-руват около Фамагуста? — запита Перпиняно.

— Ще ви придружа до последната линия, — отговори Мулай-ел-Кадел. — Никой не ще посмее да ни спре. Името ми е достатъчно, за да ни пропуснат навсякъде.

— Нека веднага да тръгваме, господарко, — каза арабинът, като се поклони дълбоко пред херцогинята. — Проклетият поляк ни създава грижа.

— Помогни ми, — отговори херцогинята. Арабинът трепна и се подвоуми за секунда, после нежно взе херцогинята на ръце и я повдигна така леко, като че ли носеше някое дете.

— Ще мога да се държа на седлото, — каза херцогинята, усмихвайки се на Мулай-ел-Кадел. — Нали съм капитан Темпеста?

Турчинът нищо не отговори, а само я гледаше с възхищение.

— Къде са конете? — запита херцогинята.

— В подножието на кулата, благородна госпожо. Един от робите ми ги държи. Облечете турските дрехи, които донесох. В тази премяна не ще ви узнаят лесно.

Той отвори една от четирите кошници и извади един великолепен албански костюм със златни копчета, къса салтамарка с дълги гайтани и широки ръкави от зелена свила, и една бяла, къса, надипле-на фустанела.

— Това е за вас, благородна госпожо, — подавайки ги, прибави той. — Капитан Темпеста ще стане един горд албански капитан, който ще забърка главите на всички жени от харема на Мустафа.

— Благодаря ви, Мулай-ел-Кадел, — каза херцогинята, а в това време арабинът сваляше разкъсаната й ризница.

В същото време робите изваждаха от кошниците за матросите и Перпиняно арабски и египетски дрехи и богато украсени пищови, камшици и ятагани от най-фина стомана, остри като бръсначи.

— Ех, дявол да го вземе! — извика непоправимият морски вълк, който си бе избрал един костюм на египетски мамелюк. — Чудесно ми отива и веднага ще мина за бедуински шейх. Жалко, че нямам някое арабско племе, да го командувам с хилядите му камили…

— Хич не сте скромен, татко, — го прекъсна Перпиняно, който пък бе облякъл един чудесен албански костюм.

— Какво искате от мене, господине? — отговори кормчията. — През целия си живот съм мъкнал на гърба си моряшки пелерини, та не ми ли е позволено сега да се надувам като пуяк в тази обшита със злато и сърма дреха?

— Готови ли сте, милостива госпожо? — запита Мулай-ел-Кадел.

— Да, Мулай-ел-Кадел, — отговори херцогинята.

Всички поставиха оръжието си в поясите и напуснаха скривалището. Най-напред вървяха робите. Ел-Кадур и Перпиняно подкрепяха херцогинята, която бе още доста слаба. В подножието на кулата ги чакаха няколко роби, които държеха десет чудно хубави бели арабски жребци, оседлани по турски.

Мулай-ел-Кадел отиде при най-хубавия кон, помогна на херцогинята да го възседне и каза: — Той е бърз като вятъра, и никой не ще може да ви догони, благородна госпожо — гарантирам ви това. В кобурите ще намерите добри пищови и малко цехини.

— И как ще мога да ви върна дълга?

— Това да не ви смущава. Баща ми е най-богатият паша в Сирия, и той ще бъде щастлив, като чуе, че съм се отнесъл достойно към тази, на която дължа живота си. Моята смърт щеше да бъде и негова смърт, и никакви богатства в света не биха могли да го утешат. Но сега възсядайте! Нямаме време за губене.

Всички побързаха да изпълнят заповедта му.

— Напред! — изкомандува Мулай-ел-Кадел. Коневодите негри отскочиха настрана и групата загалопира напред. Перпиняно и Дамаският лъв яздеха от двете страни на херцогинята, за да могат да й помогнат в случай на нужда. За няколко минути те преминаха южната част на града и стигнаха до висящия мост на крепостта Ерицо, където беше на пост едно отделение еничари. Един капитан извика:

— Стой! Ще стрелям!

Перпиняно и херцогинята се стреснаха, като чуха гласа, а Ел-Кадур като мълния изкара ятагана от ножницата.

— Лашчински! — извикаха тримата едновременно.

Мулай-ел-Кадел направи знак на останалите да спрат, а сам така пришпори коня си, че с един скок се намери до поляка, който стоеше на средата на моста, облегнат на сабята си. На три крачки от него стояха дванадесет еничари със заредени арке-бузи и запалени фитили.

— Кой си ти, който се осмеляваш да се изпреч-ваш на пътя ми? — извика Мулай-ел-Кадел, вдигайки сабята си.

— Тази вечер съм комендант на крепостта, — отговори полякът, смеейки се подигравателно.

— Знаеш ли кой съм аз?

— По дяволите! — извика авантюристът на развален турски език. — Още чувствувам резката от раната на врата ми. Познах ви, без да ви видя. Забравихте ли мечката от горите на Полша, която насмалко щеше да ви изпотроши всичките кости?

— Ах, вероотстъпникът! — каза Дамаският лъв с надменно пренебрежение. — Какво искаш сега, когато вече знаеш кой съм?

— Смърт и проклятие! Дяволите да ви вземат! Ще ви заприщя пътя до утре сутринта. Имам заповед никого да не пущам от Фамагуста, и за хубавите ви черни очи няма да искам да пострадам, та да ме набучат на кол.

— Отвори път на Дамаския лъв! — изкрещя заканително Мулай-ел-Кадел.

— Самият Мохамед да сте, казвам ви, без бележка от Мустафа не ви пущам.

После той се обърна към еничарите и с гръмовен глас изкомандува: „Мирно! За стрелба!“

— Искате да стреляте по Дамаския лъв? — извика Мулай-ел-Кадел със светнали очи на еничарите. После се обърна и изкомандува:

— Извадете мечовете! Аз ще се справя за всички.

Той така пришпори коня си, че се метна настрана и повали поляка на земята.

— Страхливец! — викаше той побеснял от яд. — Яничари, стреляйте!

— Напред! — извика Мулай-ел-Кадел.

Десетте конници се втурнаха с извадени саби по моста, но не им се удаде случай да ги употребят. Яничарите бяха взели пушките си за почест и викнаха в един глас:

— Да живее Дамаският лъв!

Групата конници като фурия премина външната врата на крепостта и се намери на открито поле.

Мулай-ел-Кадел яздеше напред и показваше пътя. В далечината се виждаха огньовете на турския лагер, разпръснат по цялото поле. Пътят на бегълците, обаче, бе в пълна тъмнина. Само на изток, далече на хоризонта, се виждаше една слаба светлина, която приличаше на звезда.

— Това е фара на Суда! — каза Мулай-ел-Кадел.

— Кога ще стигнем до брега? — запита Перпиняно.

— С нашите коне — най-много час и половина. Вие ще трябва да се качите на кораба преди изгрев слънце, за да се избегнат неприятностите и разта-канията с турските власти.

— Веднага ли ще намерим кораба? — запита херцогинята.

— Уредено е и това, благородна госпожо, — отговори Мулай-ел-Кадел. — Вчера сутринта изпратих двама мои хора в Суда, за да наемат за вас един кораб. Когато стигнем, всичко ще бъде готово, и корабът веднага ще вдигне котва.

— Колко много се грижите за нас!

— Аз само се отплащам, благородна госпожо, и няма по-голямо щастие за мене, да мога да спася най-хубавата и най-храбрата жена, която съм срещал в живота си.

Той замлъкна една минута, после погледна херцогинята, която яздеше редом с него, и натъжено каза:

— Щастлив ще съм, ако мога все да ви придружавам и помагам, но между нас стои Пророкът. Аз съм роден турчин, а вие сте християнка.

— Вие много направихте за мене, Мулай-ел-Ка-дел. Никога няма да забравя благородната постъпка на Дамаския лъв.

— И аз никога вашата, — тихо отговори турчинът.

Той пришпори коня и усили марша. Християните и робите направиха същото и групата продължи в широк тръс.

Към един часа след полунощ, те стигнаха, без да почиват никъде, едно бедно поселище, от три-четири дузини барачки, разположено на брега на самото заливче, в което се плискаха вълните на Средиземно море.

На една височина отстрани бе фарът, който непрекъснато пръскаше светлина в тъмното море.

Двамата негри, които навярно чакаха накрая на селцето, изскочиха от една запустяла барака и извикаха:

— Стой!

— Аз съм! — извика Мулай-ел-Кадел и спря коня. — Корабът готов ли е?

— Да, господарю, — отговори единият от робите.

— Екипажът?

— Дванадесет гърци-ренегати.

— Знаят ли, че християни ще се качат на борда?

— Аз им казах вече.

— Води ни към кораба.

— На брега чакаше една ладия с шест гребци.

— Закарайте ни на борда! — каза Мулай-ел-Кадел.