Емилио Салгари
Капитан Темпеста (25)

Горящият кораб

Едва бе настъпила нощта, и Метюб, както беше обещал, отиде в каютата на херцогинята, за да я отведе в болничната стая. Там лежеше и пъшкаше от болки пиконтът, защото лекарят още се мъчеше да извади куршума. Херцогинята стана от дивана и запита:

— Как е?

— Хюсиф още не се вижда — каза Метюб в лошо разположение.

— Не ви питам за Хюсиф, а кажете как е болният?…

— Лекарят още нищо не може да каже, господарко. Куршумът още не е изваден.

— Значи ще умре? — извика Елеонора ужасена.

— Кой може да знае? При Никозия получих в гърдите си куршум. Никой не можа да го извади, а ето ме жив и здрав. Даже болки не чувствам. Един ден ще се покаже под кожата и тогава лесно ще го извадя.

— Това ме успокоява.

— Не искам да кажа, господарко, че положението на виконта е добро. Раната му е тежка и няма скоро да зарасне.

— Мога ли да го видя?

— Обещах ти.

Тя наметна пелерината и си вдигна качулката. Минавайки край задната врата, тя вида един едър мъж, който я поздрави с ръка.

В болничната стая имаше около десетина легла. До едното от тях седеше стар турчин с голяма бяла брада.

Тя отиде до леглото. Старият турчин се отдалечи малко.

— Умира ли? — запита херцогинята лекаря. Тя говореше арабски и старият лекар я разбра.

— Не, господарке — отговори той. — Поне засега не се бой.

— Ще оздравее ли?

— Това зависи от волята на Аллаха.

Раненият, който беше унесен в сън, отвори очи. За няколко секунди само лицето му слабо се зачерви.

— Елеонора, ти ли си? — едва чуто промърмори той. — Куршумът… да, той…

— Не трябва да говорите! — заповяда лекарят. — Раната ви не е лека.

Виконтът нищо не каза, а хвана ръката на херцогинята и я стисна.

— Не… няма… щом не трябва.

Той затвори очи, но после пак ги отвори и се вгледа в херцогинята.

— Какво искаш, Гастон? — запита тя.

— Не ме забравяй, обичай ме — прошепна болният. — Нека… смъртта ме вземе… ако аз… като оная нощ… във Венеция…

— Не говорете! — повторно заповяда лекарят.

— Аз отговарям с главата си, ако не ви изцеря.

В този момент се чу страшен вик от палубата: „Огън, пожар!“

Лекарят скочи към вратата, а херцогинята извика към местата, където бяха топовете: „Помощ!“

Полякът се яви на вратата на лазарета.

— Не се бойте! — каза той. — Щом опасността стане по-голяма, ще дойда и ще изведа вас и господин виконта. Сега тичам да освободя вашите хора.

Той се изкачи на палубата, където цареше голяма бъркотия. Огънят беше доста силен и големи кълба дим идваха от задната част на кораба.

Полякът се отправи към Метюб, който наляво и надясно даваше заповеди.

— Къде се появи огънят? — запита полякът.

— Изглежда, в склада на платната — отговори разгневен турчинът.

— Кой ли е причинил огъня?

— Кой? Кой? Разбира се, християните!

— Ти си загубил главата си, капитане. Те всичките са затворени в хамбара, а огънят е избухнал на задната част. Пусни ме да отида и да ги взема на палубата да работят при помпите. В нашия случай имаме нужда от всички мъжки ръце.

— Имаш право, капитане — каза Метюб. — Иди и ги впрегни в работа.

Затворените се бяха събрали при стълбата на капака и се вслушваха в шума, който идваше отгоре.

— Качвайте се! — извика полякът през капака. Перпиняно излезе пръв и запита:

— Ами огънят?

— Невъзможно е да се угаси — отговори полякът.

— А господарката ми? — запита арабинът.

— Не е в опасност; бъди спокоен.

— Искам да я видя.

— Тичай към лазарета, тя е там. А вие другите бързайте да приготвите лодките, но предпазливо, да не се издадете.

Малката група забърза към палубата.

— Християните веднага при помпите! — извика Метюб.

— Само аз не! — каза Никола тихо на поляка.

— Защо?

— Забравихте ли нашия кораб, господине?

— Какво ще правиш, Никола? — запита Перпиняно.

— Ще се погрижа да паднат искри и върху него, и да го унищожи огънят, за да не могат турците да се прехвърлят и с него да ни закарат в Хю-сиф.

— Умна глава си — каза полякът.

— За мен не се грижете. Ще се видим на брега. Пет мили плуване е нищо за мен. Аз ще изчезна в удобния момент.

Никола се скри в тъмното и търсеше отвор, за да се хвърли незабелязано в морето.

Трима души бързо се спуснаха надолу и скоро се чу уплашеният им вик: „Маркучите са прерязани!“

Татко Щаке погледна към поляка, който единствен стоеше спокоен при цялата паника, и си каза: „Разбирам! Онзи там е свършил тази работа.“

Въпреки паниката, която цареше, и известието, че помпите не работят, турският екипаж се беше наредил във верига и от ръка на ръка се подаваха кофи с вода. Турците още се надяваха да спасят кораба. Огънят, обаче, все повече се засилваше и гъсти кълба дим излизаха от запалените каци с катран. Искри се издигаха нависоко и заплашваха да запалят платната на мачтите. За да отстранят каквото и да е съмнение у турците, гърците и татко Щаке правеха всичко възможно да хвърлят вода в огъня, който не можеше вече да се загаси. Усилията на всички бяха напразни. Огънят все повече напредваше и заплашваше да обхване целия кораб. Никои не можеше да слезе долу. Железните скоби една след друга се разтваряха, и основата на задната мачта започна да гори.

Метюб още не беше загубил надежда да спаси хубавата си галера. Опасявайки се от взрив, той беше наредил да се пусне вода в барутния склад а също да се свалят и лодките, за да може, в краен случай, да се прехвърлят на пленения кораб.

Никола беше предугадил това. При суматохата никой не беше забелязал отсъствието му. Той беше поставил вече на командния мостик на кораба си барут, масло и катран и ги беше подпалил.

Метюб мислеше вече да дава заповед за прехвърляне на другия кораб, когато изведнъж се подадоха пламъци и от него.

— Огън! Огън и на другия кораб! — се чуха викове.

— Краят настъпва — мислеше капитан Метюб, но не искаше да се смята за победен.

— Вода, моряци! Вода! Ние не трябва да загубим хубавия си кораб, който внучката на великия адмирал ни е поверила — викаше той. — Още не е загубено всичко!

Но всичко беше напразно. Пламъците лижеха перилата на палубата, която беше от насмолено борово дърво.

Един див танц на искри последва експлозията на няколко бъчви със смола и катран. Мостикът падна, като ударен е оръдие, и турци и християни забягаха към лодките.

— Това е вече краят! — извика татко Щаке и захвърли кофата.

Полякът, който беше зад него, му извика:

— Вярваш ли, че е краят?

— Последен момент за бягане — отговори старият морски вълк. — Ако още се бавим, подът ще се продъни под нас и после — „лека нощ!“

— Къде е Ел-Кадур?

— При виконта.

— Аз ще измъкна херцогинята и ранения.

— Но бързайте; смолата ще плъзне към нас.

В тази секунда край тях мина Метюб с няколко моряци. Полякът го спря и запита:

— Ще напуснем ли вече кораба?

— Галерата е загубена! — отчаяно отговори турчинът. — Ние ще трябва да се качим в лодките.

— Има ли място за всички?

— Надявам се. Идете и спасете жената.

— Ще взема грижата — отговори полякът.

Той се завтече към лазарета. Ел-Кадур тъкмо се готвеше да вдигне на ръце ранения.

— Погрижи се за господарката си — каза Лах-чински. — Аз ще се погрижа за виконта.

Той покри виконта, който беше в безсъзнание, и го понесе на силните си ръце. Ел-Кадур, хванал за ръка херцогинята, я водеше през пламъците и дима.