Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (23)

Спускането

Какво можеха да направят двамата нещастни приятели, за да устоят на страшната снежна буря?

Опасността да бъдат засегнати и смазани от грамадните камъни, които се откъсваха и политаха надолу със страшна бързина, ги застрашаваше всеки момент. Двамата нещастници се бяха отказали вече да се борят със снега, който постоянно се натрупваше около скалата.

Изведнъж дупката, през която още влизаше малко въздух, беше напълно затрупана и двамата приятели се намериха в пълен мрак.

— Камерлан, погребани сме!

— И това трябваше да очакваме.

— Да не губим хладнокръвие. Как е твоята рана?

— Струва ми се, че кръвта престана. Но болките са все още страшни.

— Искаш ли да я превържем?

— За сега няма нужда. Да се опитаме по-скоро да излезем от тази дупка.

— Но какво става? — извика в този момент Балдо.

— Драги мой, снегът се трупа върху нас и опасността все повече се увеличава. Ако не побързаме да излезем, ще се задушим под тази скала.

Двамата младежи събраха всички сили и започнаха да разравят снега. Постепенно успяха да направят една дупка, широка около тридесет сантиметра и Балдо пъхна главата си, правейки отчаяни усилия да се измъкне навън.

— Как върви? — питаше постоянно Камерлан.

— Ще ти кажа след пет минути.

— Страшно ли е много?

— Неудържимо!

Балдо напрегна последни сили и най-сетне успя да се измъкне навън.

Въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите му, когато почувствува освежителния въздух. Бурята беше намаляла значително. Подпомогнат от Балдо, и Камерлан излезе от проклетата дупка и след като един на друг си направиха масажи, за да се загреят, започнаха да се спускат надолу.

— Камерлан, тук се диша по-леко!

— Надеждите отново възкръсват.

— Но все пак опасностите не са свършени. Снегът е закрил от очите ни много дълбоки ями, в които можем да затънем всеки момент.

Балдо се спря изведнъж и погледна с удивление една грамадна преспа, паднала кой знае от каква височина в долината.

— Може би отдолу да има растителност — каза той веднага.

— Да можехме да запалим малко огън…

— Трябва да положим големи усилия, за да разровим снега.

— Няма значение! Да се опитаме! — извика Камерлан, който при мисълта, че ще може да се позатопли, не се спираше пред нищо.

Противно на техните предвиждания, за късо време можаха да извадят цяла купчина доста сухи пръчки, с които накладоха огън. Все пак оставаше неразрешен проблемът с глада, който ги измъчваше толкова време.

Балдо започна да обикаля околността, с надежда да убие нещо, но след два часа се върна с празни ръце. Не можа да намери друго, освен купища камъни, които се бяха сринали от височините.

— Аз мисля, че не бива да оставаме повече тука.

— И аз съм на твоето мнение и мисля веднага да продължим пътя, при все че съм капнал от умора.

Тръгнаха отново напред, като преминаха високи върхове, прескачаха големи трапове и се спускаха по стръмни скали.

Изведнъж, докато с прикладите на пушките разбиваха една ледена скала, за да могат да се покатерят, тя се откърти и започна да се плъзга надолу. Двамата приятели, обезумели от ужас, се хванаха за острите издатини на грамадната ледена маса и със страховита бързина стигнаха в подножието на планината.

Когато ледената маса се блъсна в една скала и се отклони от своя път, те бяха изхвърлени като топки върху мекия сняг, където останаха няколко секунди като зашеметени. След като се огледаха наоколо с учудване, техните изплашени погледи се срещнаха.

— И този път главите ни останаха здрави! — каза Камерлан, блед като смъртник.

— Приятелю, колко път спестихме!

— Но с какъв риск!…

След малко продължиха пътя си и около залез-слънце пред очите им се простираше вече територията на Чили. Тази република заема едно пространство покрай Тихия океан от около 4900 километра в права линия. По-голямата част от това пространство, между Панамския залив и Капо Хорн, е южноамериканското крайбрежие.

Широчината на територията съвсем не отговаря на нейната дължина. Старият Чили, преди да бъдат присъединени към него провинциите на Боливия и Перу, беше обграден от високите Анди, които се спускаха към бреговете на Тихия океан.

Тясната зона на Чили, без присъединените към нея провинции откъм север, е разделена ортографически на три успоредни части с различна ширина и тук-таме прекъснати от скалисти планини.

След като прекараха нощта под една грамадна скала, която ги закриляше от силния морски вятър, на другия ден двамата приятели продължиха своя път. След дванадесет часа уморително ходене, те стигнаха до един чифлик, обитаван от индианци.

Въпреки лошите спомени, които имаха от тези хора, измъчвани от глада и желанието да стигнат Валпасар, те решиха да поискат подслон от индианците.

— От къде идвате? — ги попита чифликчията, висок и снажен човек с проницателен поглед.

— От Пампас, където попаднахме след едно корабокрушение.

— И с кого сте живели до сега?

— С индианци и с бели.

— И успяхте да избягате?

— Да, за да се върнем в нашата страна.

— Коя е вашата страна?

— Италия!

Чифликчията, трогнат от окаяното положение, в което се намираха двамата пътници, се смили над тях и остави на тяхно разположение голямо количество храна.

— Най-сетне ще ядем! — извика радостно Камерлан.

— И ще пием! — добави Балдо.

— Гладът ни изтощи страшно.

— Да, приятелю мой. Преодоляхме всичко и победихме. Сега, след като отново дишаме морския въздух, можем да кажем, че е дошъл краят на всички страдания.

— Един момент! Трябва да стигнем до Валпасар…

— Това е лесно.

Половин час след това те се представиха на чифликчията и заявиха, че искат да вземат два коня в замяна на пушките, които бяха в доста добро състояние.

Индианецът погледна внимателно двете пушки и след като ги опита няколко пъти, даде на Балдо й Камерлан два хубави черни коня.

Двамата младежи стиснаха сърдечно ръката на чифликчията, който с усмивка на уста им пожела добър път. Балдо и Камерлан се метнаха на пъргавите коне и полетяха към Чили.