Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (22)

Гуа-Яла

Буйният кон, на който Балдо и Камерлан възлагаха всичките си надежди за спасение, препускаше от два часа неуморно. Това лудо бягане ставаше между високи планини, тесни пътеки и долини.

Планинската верига Андите, със своите високи върхове, скали и голи стени, с тайнствен и фантастичен вид, се очертаваше все по-ясно пред техния поглед.

Скоро те се намериха в подножието на грамадни скали, надвесени над главите им. Пътят ставаше все по-труден. Всеки момент трябваше да изменят посоката, тъй като конят не можеше вече да тича поради неравния терен.

Двамата приятели слязоха от коня и поеха по билото на планината, но след няколко метра трябваше да завият вляво и да продължат пътя си в долината, защото четириногото не искаше да върви нагоре.

— Дявол да го вземе! — извика Камерлан задъхан. — Ще трябва да се откажем и от това отлично животно.

— Мисля, че не е необходимо.

— Но то е страшно изморено.

— Да спрем за половин час. Силите му ще се възвърнат и ще продължим отново.

— При все това, не виждам как ще можем да яздим по тези високи и почти непроходими места.

Двамата приятели седнаха на земята и се огледаха наоколо. На двеста метра от тях долината завършваше с едно голямо възвишение. Зад гърба им изпъкваше един проход, който се изкачваше нагоре между два конусообразни върха.

— Трябва да минем оттук — каза Балдо, посочвайки опасния проход.

— С коня е съвсем невъзможно.

— Нашето стоене тука е опасно. С кон или без кон, трябва да вървим.

— За сега няма от какво да се страхуваме.

В този момент необикновен шум сепна двамата другари, които веднага скочиха. От едната страна на прохода, на самия връх, една група индианци търкаляше грамадни камъни, които летяха надолу със страшен шум, като повличаха всичко пред себе си.

Балдо и Камерлан по чудо успяха навреме да се прикрият до една грамадна скала, за да не бъдат смазани от този страшен дъжд от камъни.

— Как са стигнали горе, никой не може да каже — промълви Камерлан и насочи пушката си към върха.

— Какво правиш?

— Ще изпратя няколко на онзи свят.

— Недей! Нека помислят, че сме смазани от камъните. Ако се покажат от друго място, ще знаем накъде да бягаме.

— Добре. Не изпускай от очи коня. Все пак ще ни бъде полезен.

Легнаха на земята с поглед към прохода и останаха в това положение около един час. Индианците, които познаваха добре тези места, можеха да ги изненадат всеки момент.

— Тези хора ще ни устроят пак някой капан.

— Да бягаме, докато е време.

— Те може би следят всяко наше движение, за да ни изненадат.

Двамата бяха много разтревожени, защото не знаеха кой път да хванат, за да избегнат неприятеля.

Изведнъж се метнаха на коня и се отправиха към близкото възвишение. Но отново животното отказа да върви и докато Балдо, ядосан, не знаеше какво да прави, една фигура на жена изскочи от храстите.

— Гуа-Яла! — извика Камерлан с голяма изненада.

— Най-сетне те намерих! — промълви младата индианка, приближи се до коня и протегна ръка към Камерлан.

— Какво искаш от мене? Може би твоят проклет господар те е изпратил да ме отведеш отново в лагера?

— Не, мой любезни Камерлане. За моя господар аз не зная вече нищо. Потърсих те, за да остана завинаги при тебе.

— Тъй ли? Лъжеш! — каза с презрение Камерлан.

— Защо? — попита Гуа-Яла.

— Аз не обичам жените от вашата раса — отвърна Камерлан.

Със светкавична бързина Гуа-Яла измъкна от пояса си остър нож и нарани тежко Камерлан в крака. Младежът падна от коня. В същото време Балдо скочи на земята, спусна се над Гуа-Яла и като я събори на земята, измъкна от ръката й окървавения нож. Без да губи време, привърза здраво за едно дърво девойката, която пищеше като луда.

Камерлан, който лежеше на земята, се свиваше от болки. От дълбоката му рана шуртеше кръв. След като се увери, че Гуа-Яла не е в състояние да се мръдне от мястото си, Балдо се наведе над приятеля си и започна да преглежда раната, която за щастие не беше засегнала костта. После качи другаря си пред себе си на седлото и тръгна напред.

Но след малко той трябваше да слезе от коня, за да се приютят между скалите. Камерлан, от чиято рана продължаваше да тече кръв, се превиваше от болки.

Балдо развърза раната му, за да го увери, че няма опасност да умре от кръвоизлив, но нищо не помогна. Кракът трябваше да се върже здраво над раната, докато кръвта спре напълно.

Конят, страшно изморен от непосилния път, с треперещи крака, падна изведнъж на камъните и след малко издъхна.

— Къде са тези разбойници? — попита изведнъж Камерлан, като отвори очи, сякаш се пробуждаше от страшен сън.

— Успокой се, приятелю. Тук сме на сигурно място.

— Накъде избяга тази проклета Гуа-Яла?

— За сега на никъде. Едва ли ще остане жива дълго време, освен ако се случи нещо необикновено.

— Ако не беше тя, сега щяхме да бъдем далече от тука — въздъхна Камерлан.

Малко след това той затвори очи и сякаш заспа. С надежда, че може да прекара нощта без някакви неприятности, Балдо легна до своя другар и се унесе в сън.

На другия ден, около осем часа сутринта, двамата бегълци продължиха пътя си. Раната на Камерлан беше престанала да кърви и с помощта на един прът той можеше да се движи полека, следвайки своя приятел, който вървеше напред.

— Смяташ ли, че индианците все още се намират наоколо?

— Едва ли — отвърна Балдо. — Предполагам, че не биха се решили дълго време да останат по тези опасни места. Ние сме вече далеч от този проклет проход и въпреки желанието си, нашите неприятели не ще успеят да открият следите ни.

Преминаха скалисти върхове и долини, през които течаха шумните води, които се спускаха от снежните върхове. Пътуването ставаше все по-трудно. Предишния ден бяха изяли последното парче печено месо, старо, черно и вмирисано и сега не знаеха какво да ядат.

Дрехите им бяха изпокъсани, краката подути от дългия път.

През нощта бяха изненадани от снежна буря, която ги накара да търсят заслон под някоя скала. Ровейки с ръцете си и с прикладите на пушките, те успяха да изкопаят една дупка, в която да се запазят от снежните преспи.

— Приятелю, мисля, че е наближил нашия последен час! — въздъхна Камерлан.

— Не падай духом!

— Съвсем не, но при този студ моята рана ми причинява непоносими болки.

— Имаш право, студът е страшен.

Часовете минаваха, а снежната буря все още не преставаше.

Двамата нещастни пътници, заслонени под изпъкналата скала, се мъчеха да изхвърлят снега, който се натрупваше от двете страни и застрашаваше да ги покрие.

Снежната буря бушуваше. От време на време от височините се откъсваха грамадни камъни и със страшен шум политаха към пропастта.