Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (2)

Двамата робинзоновци

Скалите, върху които развълнуваното море изхвърли двамата млади офицери от „Танаро“, приличаха на малък нос, издаден в морето. Откъм западната страна скалите бяха високи около двадесетина метра и постепенно се спускаха към морето.

През цялата нощ грамадни вълни блъскаха от всички страни малкото островче. Водата с оглушителен шум навлизаше в издълбаните пещери и отново се отдръпваше назад.

Хванати здраво за една скала, Балдо и Камерлан не се мърдаха от мястото си, понасяйки неумолимото блъскане на вълните. В непроницаемата тъмнина се бяха спуснали черни облаци, които бурята разкъсваше и разпиляваше.

Бурята продължи през цялата нощ. Когато слабата светлина на зората освети мястото, вик на негодувание се изтръгна от гърдите на двамата приятели. Блъскана от вълните, лодката беше направена на парчета. Сандъкът с патроните по чудо беше изхвърлен върху една скала, но сандъкът с храната беше изчезнал.

— Ще заплатим скъпо за нашия каприз.

— Проклети пингвини!

— А корабът? Да не би да е потънал?

— Твърде е възможно.

— Въпреки това, аз умирам за сън.

— И аз, дявол да го вземе!

Двамата офицери погледнаха своите измокрени дрехи и окървавени ръце, след това започнаха да се изкачват по една скала. Стигнали на върха, те се спуснаха от другата страна на скалата, където намериха една доста широка пещера. Там запалиха огън и изсушиха дрехите си.

Капнали от умора, те се изтегнаха на земята и спаха дълбоко няколко часа, запазени от бурята, която вилнееше така страшно, сякаш тогава беше започнала. Но изведнъж някакъв страшен шум ги пробуди. Те се свиха в един ъгъл на пещерата. Огънят беше угаснал и задушливият дим постепенно излизаше през входа на пещерата.

— Дявол да го вземе! Какво ли е пък това?

— Сигурно земетресение.

— Само това ни липсваше!

— Но не е всичко. След малко водата от морето ще нахлуе в пещерата.

— Необходимо последствие.

— Трябва да се търси друго убежище.

— Къде?

— Далеч оттук — извика Камерлан, втурвайки се към изхода, докато първите морски вълни нахлуваха във вътрешността.

Помагайки си с ръце и крака, изтощени и облени в пот, те се покатериха смело нагоре и достигнаха върха. Но, за да избегнат това опасно място, прерязано от улеи, където всеки момент водата събаряше големи камъни, трябваше да се изкачат на друга скала, по-запазена от морските вълни.

— Тук ще измрем като птички в клетка! — извика ядосано Балдо.

— Ще забавим колкото е възможно повече този час — каза Камерлан с пресилена шеговитост.

Започнаха да слизат от скалите. Когато стигнаха долу в пропастта, бяха капнали от умора. Седнали върху намокрените камъни, те се гърчеха от болки. Ръцете и краката им бяха наранени на много места. Изведнъж Камерлан се изправи, скърцайки със зъби.

— Няма да оставя скелета си върху тези скали.

— И аз — добави Балдо, скачайки изведнъж, като последва приятеля си, който започна да се катери.

От върха на скалата, не по-висока от пет метра, излизаше черен дим, който, вместо да се разпръсква, се спускаше като мъгла над скалите. Това беше малък вулканичен кратер, който само пушеше. Но ако започнеше да действа внезапно, в миг би залял двамата смели офицери.

Изкачвайки се още нагоре, Камерлан извика ужасен и за малко не падна назад.

— Гореща лава!

— Къде?

— Тук, в тази пукнатина — каза той, показвайки една дупка на скалата.

С голяма предпазливост слязоха отново долу, където морските вълни продължаваха да беснеят. Тук опасността не беше по-малка — нещастниците бяха блъскани и събаряни от яростните вълни.

Пред тях стоеше безкрайното развълнувано море и те трябваше да запазят пълно хладнокръвие, за да не станат жертва на разярените вълни.

Изведнъж, в тъмнината на нощта, Балдо чу отчаяните викове на другаря си и го видя как се бори с вълните, викайки за помощ.

В този момент някаква светлина блесна във въздуха и веднага угасна. Балдо се зарадва. Тази светлина можеше да бъде само от „Танаро“. Светлината отново се появи и от гърдите му се изтръгна радостен вик, който заглуши бурята.

— Камерлан, плувай на изток! „Танаро“ е близо!

Но той не можеше да го чуе и само след двучасово плуване, при появяването на зората, забеляза на около сто мили разстояние корабът, който се мъчеше да запази равновесие.

Веднага се отправи към него и видя как моряците се мъчеха да спуснат спасителните лодки. Разяреното море ги обръщаше веднага, щом като се докоснеха до вълните. И Камерлан бе принуден да се върне към скалите.

— „Танаро“ няма да избегне корабокрушението! — заяви Балдо отчаяно.

— Какво те кара да мислиш така?

— Страшната буря, която вилнее над океана.

— Ще я преодолее — каза Камерлан настойчиво.

— Но борбата трае вече три дни.

— Ще се спаси.

— Вярваш ли, че ще се измъкне здрав от тези проклети скали?

— Разбира се.

— Шегуваш се!

— Не, казвам ти го сериозно.

— Добре, да опитаме — извика Балдо.

Казвайки това, той се хвърли във вълните, последван от своя верен другар.

С първите усилия те преодоляха водовъртежите, които се образуваха около скалите. Но грамадните пенливи вълни безмилостно ги изблъскваха назад.

От време на време, за да съберат сили, двамата другари преставаха да плуват и се оставяха на вълните да си играят с тях.

Не виждаха вече нищо. Чуваха само страшният трясък на вълните и зловещото бучене на вятъра, който ги оглушаваше. Бурята беше стигнала своя връх и помиташе всичко пред себе си. Блъскан от безбройните вълни, „Танаро“ рискуваше да бъде потопен всеки миг.

Екипажът правеше всички усилия, за да запази живота си и при заповедите на капитана всички работеха трескаво, за да организират спасяването. При все че бурята беснееше от три дни, неочаквано взе такива размери, че накара да трепери всичко живо.

Светкавиците и гръмотевиците засилваха още повече зловещия кънтеж на бурното море. Капитанът и помощникът му се бяха изправили на предната част на мостчето и въпреки вълните, които ги заливаха, следяха всяко движение на Балдо и Камерлан, които се появяваха и изчезваха между вълните.

— Положението на двамата е много лошо — каза помощникът.

— Да, по-лошо от нашето — забеляза капитанът.

— Те са едва на сто метра.

— И все пак, не можем да направим нищо за тях.

— Но и ние не сме много добре.

— Страхувам се, че „Танаро“ няма да издържи дълго.

— И аз съм на същото мнение.

Светкавиците, гръмотевиците и бурята продължаваха да беснеят. Грамадните вълни заливаха кораба, достигайки върха на мачтите му, всявайки паника сред моряците.

— Капитане, изгубени сме.

— Всеки да стои на мястото си!

— Ще се издавим като мишки.

— Дайте ми лоста на кормилото! — извика капитанът, втурвайки се към кормилото. След малко добави: — Дайте сигнал за помощ!

Яростните вълни си играеха с кораба, като с орехова черупка, заливаха палубата и събаряха хората. Изведнъж корабът беше издигнат като перо и изхвърлен на сто метра разстояние. Малко след това той изчезна във водата.

През това време Балдо и Камерлан напразно се бореха с вълните, тласкани постоянно към скалите.

Най-сетне те трябваше да се примирят с положението и да излязат на сушата, капнали от умора, сякаш цял месец бяха пътували без почивка. Бяха сами, напълно сами и единственото убежище, което можеха да изберат, беше пещерата, от която бяха избягали преди няколко часа поради земетресението.

Намериха пещерата изпълнена с тежък и отровен дим. Трябваше веднага да се махнат оттам, за да не се задушат. Но тъй като вятърът духаше силно, въздухът в пещерата постепенно се пречистваше от отровния дим. Използвайки това положение, двамата другари отидоха да търсят миди, за да утолят глада си, с надежда да намерят между скалите и вода за пиене.

Като двама нови робинзоновци те обикаляха дълги часове между скалите, виждайки с ужас, че морските вълни бяха изхвърлили върху скалите на този малък остров множество останки от потънали кораби и хора.

Всичко това увеличаваше тяхното отчаяние и от време на време те отправяха молитви към всевишния да ги избави от това зловещо място.

След една седмица мъки и неволи, когато бяха изгубили всяка надежда за спасение, бурята утихна и слънцето озари безкрайната шир на океана. Това ги ободри, лицата им обаче бяха неузнаваеми, обрасли с бради.

В едно кътче на пещерата намериха пушките си и сандъка с патроните. Това им даде възможност да убият много птици, с каквито скалистият остров изобилстваше. По този начин се снабдиха с храна, но липсата на вода за пиене ги тревожеше.

— И все пак, трябва да се излезе от това страшно положение — каза Камерлан.

— С удоволствие, драги приятелю, но как?

— Тази дяволска горещина ще ни накара да измрем от жажда и все пак не можем да стоим по цял ден във водата.

— Принудителните бани съвсем не ми харесват.

— И на мене. Ето защо ти казвам, че този живот е невъзможен.

Не знаейки какво да решат, те прекарваха по цели часове седнали върху скалите с втренчен поглед в далечината, мислейки постоянно за кораба, който бе погълнат пред очите им от развълнуваното море.

В мислите на двамата изпъкваше споменът за страданията и неволите, преодоляна от Робинзон Крузо, намерил подслон на острова, наречен от него „на отчаянието“. Те бяха без подслон с по една пушка, принудени да се хранят с миди и птици, които разстройваха стомасите им.

Времето беше много капризно и бързо се променяше: дъжд, слънце, вятър. Те бяха принудени да се крият в пещерата, където миризмата стана непоносима. Нямаше нито едно дърво, нито поне малко растителност, с която биха могли да си направят някаква лодка и с нея да се опитат да се приближат до брега, който през слънчевите дни се очертаваше на хоризонта на север.

Една сутрин Камерлан, намирайки случайно едно желязо, започна да копае около една скала, с намерение да я измести и да направи заслон за двамата, но след едночасово усилие трябваше да се откаже от този примитивен уред. Същото стана и с Балдо, при все че той беше физически по-здрав.

В този момент адски шум разтърси въздуха и от една скала започнаха да се свличат към морето големи камъни.

— Пак земетресение!

От мястото, откъдето се беше откъснал този град от камъни, се показаха огнени езици. Водата около скалата започна да клокочи, сякаш от дъното на морето долиташе адски кънтеж.

— Пак това проклето море! — каза Камерлан.

— Морските бездни танцуват — каза подигравателно Балдо.

— Страхувам се, че ще изгорим като мравки.

— Погледни, огнените езици се увеличават.

— Бързо, да отидем на източната страна на острова.