Том Кланси
Буферна зона (44)

43.
Великата хималайска верига
Четвъртък, 18:57

Шараб беше изгубила всякаква представа за времето. Знаеше, че вървят от часове, но нямаше представа за точния им брой. Мускулите на бедрата й пламтяха от усилното изкачване, а целите й стъпала бяха покрити с мазоли. Всяка стъпка пораждаше гореща, раздираща болка. Шараб не знаеше още колко ще издържи. Със сигурност беше невъзможно да стигнат до мястото, където предполагаха, че е разположена индийската армия. Трябваше да намери някакъв начин да забавят врага оттук.

Мъжете зад нея не се справяха по-добре. Бяха захвърлили фенерчетата и по-тежките оръжия. Освен това бяха изоставили и повечето от експлозивите, с които планираха да привлекат вниманието на индийските войници. Изядоха всичката храна, за да не трябва да я носят. Водата беше замръзнала в манерките им, затова захвърлиха и тях. Когато бяха жадни, просто отчупваха някоя ледена висулка. Целият им багаж се състоеше от една пушка и две шепи патрони, пистолети за всеки от тях и два допълнителни пълнителя. Ако към тях се беше запътила армия, Шараб знаеше, че не бяха способни да я победят. Всичко, на което се надяваше, беше да отвлече вниманието на враговете и да ги забави достатъчно, за да даде шанс на американеца, Нанда и останалите да се доберат до Пакистан.

Оцеляването им също ставаше все по-малко вероятно. Ако не ги убиеха индийците, тогава природата щеше да го стори.

Сега вече Шараб дори се питаше дали изобщо ще открият тази неуловима индийска армия. Малко по-рано бяха чули нещо като артилерийски огън. Тя се запита дали елитният американски отряд не се е приземил и не е влязъл в престрелка с враговете. Надяваше се да не е така. Последното нещо, което желаеше, беше индийците да се върнат към контролираната зона. Това само щеше да накара военните да изпратят подкрепления. От друга страна, щеше да бъде добре, ако някои от американците бяха успели да се приземят. Със сигурност щяха да се възползват от помощта им при битката с индийците.

За съжаление Шараб нямаше как да разбере какво се беше случило. Радиото, с което беше комуникирала с Вашингтон, тежеше твърде много и тя беше принудена да го изостави.

Вятърът навяваше ледени частици, които се набиха във вълнената й качулка. Черепът й отдавна беше вцепенен от студа, а мократа й от пот коса беше замръзнала. Тежестта на качулката държеше главата й приведена напред. Това беше хубаво. Предпазваше очите и бузите й от ужилванията на миниатюрните ледени куршуми.

Шараб опипваше пътя си напред, използвайки скалите за опора. Али вървеше точно зад нея, стиснал ръба на анорака й. От време на време мъжът спираше или се спъваше и тя усещаше рязкото му подръпване. Хасан беше зад Али. Шараб знаеше, че той е още там, защото го чуваше как се моли.

Скалната тераса се разшири и Шараб долови друг звук. В началото й прозвуча като внезапно усилване на рева на вятъра. Но след това го чу отново, този път по-високо. Не беше вятърът. Някой крещеше.

Шараб спря и вдигна поглед. Закри очи с ръка и се взря в полумрака.

Младата жена видя огромен камък и нещо едро, което се движеше от дясната му страна. Шараб не можеше да различи какво беше то. Отново върна в съзнанието си дочутия рев. Азиатските черни мечки и елените не живееха на такава височина. Може би беше диво прасе или коза.

Или може би беше човек.

Нещото отново изрева. Шараб свали качулката си и обърна дясното си ухо към камъка. Едновременно с това свали едната си ръкавица, мушна я в левия си джоб и извади пистолета си.

— Кой си ти? — изкрещя фигурата.

Шараб отстъпи назад.

— Кой пита? — изкрещя в отговор тя. Жената се изненада от усилието, което й беше необходимо, за да изкрещи. Сърцето й ускори ритъма си. Студеният въздух накара гласа й да прозвучи глухо.

— Ние сме с мъжа, който се присъедини към групата ви по-рано — отвърна мъжът. — Къде е той?

— Кой мъж? — попита Шараб. — Бяха двама.

Мъжът говореше английски с американски акцент. Това беше окуражаващо.

— Знаем само за единия от тях — каза мъжът.

— Какво е името му?

Мъжът се поколеба. Очевидно някой трябваше да направи първата крачка, за да докаже кой е. Това нямаше да бъде Шараб.

— Фрайдей — отвърна мъжът.

Шараб колебливо пристъпи напред.

— Той не е с нас!

— Какво се случи с него?

— Тръгна си — отвърна тя. — Нека да говорим лице в лице.

— Ела по-близо с вдигнати ръце — нареди американецът.

Той не се показваше иззад камъка. Сега беше ред на жената да му се довери.

Шараб отново прикри с ръка очите си и се опита да погледне отвъд камъка. От дясната страна видя по-малък камък, но нямаше и следа от други хора. Зад двете скали едва ли можеха да се скрият много войници. Но пък двата камъка предлагаха добро положение за кръстосан огън.

Шараб каза на Хасан и Али да изчакат на място. Те кимнаха. И двамата бяха изкарали оръжията си и се бяха прикрили зад скалите. Али леко се показа, за да я прикрие, ако се наложи.

— Ако нещо ми се случи, пробийте си път със стрелба — добави тя. — Трябва да отвлечете вниманието на индийската армия.

Мъжете отново кимнаха.

Американецът се намираше на неколкостотин ярда. Шараб не прибра пистолета си. Тя вдигна ръце на нивото на раменете си и тръгна към по-близкия камък. Не виждаше почти нищо заради острия леден вятър и трябваше да извърне лице настрани. Шалът й беше паднал и се вееше зад нея. Ледените частици хапеха плътта й. Бузата й сякаш пламна. Шараб беше принудена да свали лявата си ръка, за да прикрие лицето си. Наблизо нямаше скала, на която да се облегне, и разранените й стъпала поемаха цялата й тежест. Тя влачеше крака, за да облекчи болката. Поне теренът беше равен. Беше й по-лесно да се придвижи.

Със сълзящи от вятъра и студа очи, Шараб измина последните няколко ярда до камъка. Падна до него с треперещи колене. Започна да се плъзга настрани. Към нея се протегнаха силни ръце с дебели ръкавици и й помогнаха да се изправи. Тя все още държеше пистолета. Но едва ли можеше да се защити — пръстът й беше твърде вледенен, за да натисне спусъка.

Един мъж, облечен в бяла зимна униформа, я издърпа зад камъка. Сложи я да седне и използва тялото си, за да я предпази от вятъра. После се наведе към ухото й.

— Ти ли си лидерът? — попита той.

— Първо ми кажи ти кой си — отвърна Шараб. Едва успя да произнесе думите. Устните й трепереха.

— Аз съм полковник Огъст от американския Ударен отряд.

— Аз съм лидерът на тези бойци от МСК — безсилно каза Шараб. Тя примигна и огледа тъмното плато. Зад по-малкия камък седеше още един мъж.

— Това е господин Мюзикънт, нашият лекар — обясни Огъст. — Ако някой от хората ти има нужда от помощ, веднага ще го изпратя.

— Мисля, че сме добре, с изключение на студа — каза жената. — Пръстите, стъпалата, устните.

Мъжът се наведе още по-близо. Издиша горещ въздух върху устните й. Усещането за топлината беше чудесно. Той го направи отново.

— С колко души разполагаш? — попита Шараб.

— С трима — отвърна той.

Тя го стрелна с поглед.

— Само с трима?

Той кимна.

— Звукът, който чухме…

— Индийците откриха огън — каза той. — Елиминираха повечето от хората ми. Къде е господин Фрайдей?

— Разделихме групата на две — отвърна Шараб. — Той е с другата половина. Те тръгнаха в друга посока.

— През глетчера? — попита полковникът.

Шараб кимна.

— Оттам ли ще се върнат в Пакистан? — продължи да я разпитва Огъст.

Жената не отговори веднага. Вместо това погледна лицето му. Той носеше очила и тя не успя да види очите му. Устните му бяха изпънати и безчувствени. Кожата му беше бледа, но загрубяла. Определено беше американец и със сигурност беше преживявал трудни времена.

— Какво ще правиш с информацията? — попита тя.

— Третият оцелял от нашия екип се приземи в долината. Той ще се опита да се свърже с другата част от групата.

— Разбирам. Да, останалите ще се опитат да пресекат глетчера и да се приберат у дома.

— Имаш ли някаква връзка с тях? — попита Огъст.

Тя поклати глава.

— А вие какво се опитвате да направите? — отново попита той. — Да отдалечите индийските войници от другата група?

— Да — каза Шараб. — Носим експлозиви. Смятахме да отвлечем вниманието им, може би да причиним някоя лавина.

— Това няма да е необходимо — информира я Огъст. — Индийските сили са се запътили към нас. Няма да им бъде лесно да се изкачат дотук, а ние ще им създадем доста работа, преди да изпратят хеликоптери от контролираната зона. — Огъст посегна към радиото. — Ти и хората ти имате ли нужда от храна или вода?

— Няма да е зле да хапнем — призна тя.

Огъст остави радиото. Отвори един от джобовете на жилетката си и извади няколко пакетчета сушено месо. — Дай ги на хората си и им кажи да се присъединят към нас — подаде й плоските пакетирани порции. — Трябва да установим защитен периметър на това плато. Индийците видяха, че се приземихме тук. Сигурен съм, че ако почакаме, те сами ще дойдат да ни търсят. Това ни дава възможност да си починем, особено ако те решат да дойдат на сутринта.

— Добре — отвърна Шараб.

Тя понечи да се изправи. Огъст й помогна. В този миг тя вдигна поглед към него.

— Много съжалявам за екипа ти.

— Благодаря — отвърна той.

— Но недей да тъжиш — продължи тя. — Смъртта ги застигна в служба на нашия народ и това ще им спечели място в рая. „Непоколебимите, що вършат добрини, ги очакват опрощение и блаженство“ — увери го Шараб.

Американецът едва забележимо се усмихна. Остави жената облегната на скалата и извади радиото си.

Шараб примигна от болка, когато отново стъпи на подутите си крака. Започна да куцука обратно към скалната тераса. Но сега поне беше сигурна в нещо, което не знаеше допреди няколко минути.

Болката щеше да свърши съвсем скоро.