Том Кланси
Буферна зона (33)

32.
Вашингтон
Четвъртък, 06:25

— Какво, по дяволите, стана? — възкликна Боб Хърбърт.

Шефът на разузнаването на Оперативния център седеше зад бюрото в затъмнения си офис. От известно време се взираше в монитора с притворени очи, докато видяното изображение не го събуди напълно. Той веднага натисна бутона за преизбиране и се свърза със Стивън Вийнс от НРС.

— Изглежда, че някакъв хеликоптер се разби — каза Вийнс.

— Хеликоптер — каза Хърбърт. Това беше по-скоро въпрос, отколкото потвърждение.

— Заспал ли беше? — попита Вийнс.

— Да, бях притворил очи — отвърна Хърбърт. — Какво стана?

— Видяхме само опашката на хеликоптера да се приближава към скалите и въже, по което се спуснаха двама мъже. Изглежда, групата е отвела мъжете, а хеликоптерът се е разбил. Не разполагахме с достатъчно широк визуален диапазон, за да сме сигурни какво се е случило.

— Фрайдей имаше хеликоптер — каза Хърбърт. — Дали не е бил той?

— Не знаем кой се спусна по въжето — отвърна Вийнс. — Единият май носеше радио. Със сигурност беше някаква електроника. Не приличаше на американско разузнавателно съоръжение.

— Ще ти се обадя по-късно — каза Хърбърт.

— Боб? — извика Вийнс. — Ако е бил хеликоптер на индийските военновъздушни сили, бързо ще разберем къде точно се е разбил. Но дори и да не е индийски, експлозията ще бъде регистрирана от техните сателити и сеизмичната апаратура.

— Знам — отвърна Хърбърт. Ръководителят на разузнаването постави разговора с Вийнс на изчакване и се обади в кабинета на Ханк Люис. Офицерът от АНС още не беше пристигнал. Хърбърт набра номера на клетъчния му телефон, но там се включваше гласова поща. Или беше изключен, или беше извън обхват. Хърбърт изпсува и опита да се свърже с Люис на домашния му номер. Прекъсна го по средата на бръсненето.

Хърбърт разказа на директора на АНС какво се беше случило и го попита знае ли със сигурност дали Фрайдей е в Джудар.

— Мога само да предполагам — каза Люис. — Не съм говорил с него от последния конферентен разговор.

— Може ли да се свържеш с него по някакъв начин? — попита Хърбърт.

— Само ако е в хеликоптера — отвърна Люис.

— А клетъчният му телефон? — настоя Хърбърт.

— Не съм пробвал — призна Люис. — Но ще бъде трудно, особено ако е в движение, високо в планините.

— Вярно е. А радиото?

— Контактувахме с него по една от честотите на НАТО, но не разполагам с координатите у дома.

— Е, можем да проследим обратно назад сигнала и да го открием — каза Хърбърт. — Благодаря. Ще те уведомя, когато имаме повече информация.

Хърбърт прекрати разговора и погледна часовника в компютъра си. Беше шест и половина. Кевин Къстър, директорът по електронни комуникации на Оперативния център, вече трябваше да е в офиса си. Хърбърт се обади.

Къстър беше тридесет и две годишен възпитаник на Масачузетския технологичен институт и далечен роднина на генерал Джордж Армстронг Къстър по линия на брата на генерала, Невин. Военната служба беше традиция в семейство Къстър и Кевин беше прекарал две години в армията, преди да приеме длъжност в ЦРУ. Там работи три години, докато не беше отмъкнат от Боб Хърбърт. Къстър беше хронично най-оптимистичният, най-веселият и най-способният човек, когото Хърбърт беше срещал.

Къстър помоли Хърбърт да изчака, докато му предостави нужната информация. Не му каза „Ще я събера и ще ти се обадя по-късно“, а „Не затваряй. Ще я имаш след секунда“. Така и стана.

— Я да видим — каза Къстър. — Според регистъра на АНС обаждането е с входящи данни 101.736, 123.0 херца, на честота 855. Мога да се свържа с източника на обаждането, ако желаеш.

— Свържи ме — съгласи се Хърбърт.

Секунда по-късно Хърбърт чу иззвъняване.

— Сега ще затварям — каза Къстър. — Има ли нещо друго?

— Всъщност има. Бих искал да се обадиш на Пол Худ и да го прикачиш към този разговор.

Къстър потвърди, че ще го направи. Радиото отново иззвъня. После за трети път. После за четвърти път.

— Боб, какво има? — попита Худ. Звучеше някак замаян. Сигурно и той беше подремнал.

— Двамата с Вийнс току-що видяхме как пакистанската група свали двама мъже от хеликоптер, който очевидно се разби — осведоми го Хърбърт. Радиото иззвъня за пети път. — Опитваме се да потвърдим, че единият от тях е Рон Фрайдей.

— Мислех, че е на път за Джудар — отбеляза Худ.

— Именно — отвърна Хърбърт.

Радиото иззвъня още два пъти, преди някой да отговори. И този някой определено не беше Фрайдей.

— Кой е? — попита женски глас.

— Тук база 855 — каза Хърбърт, използвайки кодовия идентификационен номер. — Кой е там?

— Някой, в чиито ръце са вашето радио и неговият оператор — отвърна жената. — Току-що го спасих от сигурна смърт. Но снизхождението ми може би е само временно.

Акцентът на жената определено принадлежеше към онзи регион. Хърбърт щеше да го определи още по-точно, ако не му пречеше свистящият вятър около нея. Освен това жената беше умна. Каза само, че тя е спасила живота на Фрайдей. Не спомена за останалите от групата или другия мъж, който се беше спуснал от хеликоптера. Беше дала на Хърбърт възможно най-малко информация.

Хърбърт натисна бутона за изключване на звука.

— Пол, предлагам да поговорим с нея — каза той бързо и настоятелно. — Трябва да й съобщим, че Ударният отряд е на път към тях.

— Този канал не е сигурен, нали? — попита Худ.

— Не е — призна Хърбърт.

— Фрайдей вероятно ще й го каже.

— Той е слязъл от индийски хеликоптер. Може би няма да му повярват. Нека да й дам поне обща информация.

— Внимателно, Боб — предупреди го Худ. — Не искам да й казваш кои точно сме ние.

Хърбърт натисна копчето за звука.

— Слушай — обърна се той към жената. — Ние сме от американското разузнаване. Човекът, когото сте заловили, работи за нас.

— Той ми каза, че последното му име е Фрайдей — обади се жената. — Какво е първото му име?

— Рон — отвърна Хърбърт.

— Добре — каза жената. — Какво искате от нас?

— Искаме да се приберете у дома живи. — Хърбърт внимателно претегли следващите си думи, в случай че някой ги подслушваше. — Знаем какво се случи в Шринагар. Знаем какво е извършила вашата група и какво не е извършила.

Нямаше нужда да казва нищо повече. Тя си знаеше останалото. Настъпи кратка тишина.

— Защо искате да ни помогнете? — най-накрая попита жената.

— Защото вярваме, че отмъщението ще бъде жестоко и крайно — информира я Хърбърт. — Не срещу вас, а срещу вашата нация.

— Вашият човек, Фрайдей, знае ли за това? — попита тя.

— Да, знае това и още много неща. И той не е сам.

— Да, спасихме и един стар фермер…

— Не това имах предвид — подчерта Хърбърт.

Отново настъпи тишина. Хърбърт си представи как жената оглежда небесата за други хеликоптери.

— Разбирам — каза тя. — Ще говоря с него. Американско разузнаване, не знам дали мога да взема това радио със себе си — продължи жената. — Ако има още нещо, което трябва да знам, по-добре ми го кажи сега.

Хърбърт се замисли.

— Да, има още нещо — каза той. Говореше високо и ясно, за да е сигурен, че тя няма да пропусне някоя от думите му. — Помагаме ви, защото пасивността би довела до безпрецедентно човешко бедствие. Аз не уважавам терористите.

— Американско разузнаване — каза тя, използвайки фразата, сякаш беше името на Хърбърт. — Нищо не съм изгубила. Ако светът ни беше уважавал преди, нямаше да има нужда от тероризъм.

С тези думи радиовръзката замлъкна.