Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (9)

2

Накрая дерето свърши и Мая подкара джипа нагоре по някакъв склон. Джунглата не отстъпваше, просто земята започна да се издига. Пътуването стана по-трудно, друсахме се по едва забележим път. По едно време направо запълзяхме, за да минем покрай две магарешки каручки, във всяка от които седеше по една стара жена, облечена в хюипил.

Стигнахме до тесен проход между две планини. Там стръмнината свършваше. Спряхме да хапнем. Мая беше приготвила ориз и боб, загърнати в дебели царевични тортили. Изядохме ги, като ги поляхме с хладен чай от термос.

После преминахме по доста неравния проход и излязохме от другата страна на планините. Тук бе по-сухо и джунглата премина в иглолистна, но си беше все така зелена.

— Защо трябва да бием целия този път за нови зъбци? — полюбопитствах аз. — Ти нали имаш хубав комплект в Катона?

— Да, но са мои. Сега те водя там, където ще можеш да си намериш свои. Те ще ти помогнат да влезеш в хармония с Майката.

— Говориш за планета като за личност. Земята е куп космически отпадъци, който се върти около топка от горящ водород.

Мая поклати глава.

— Земята е живо същество, Майка на всички ни. Някои я наричат Гея, други — Телус, но както и да я наричаме, тя е жива.

— Извинявай — започнах аз внимателно, както винаги, когато нагазвах в свещената територия на някого, — но планетите не са живи.

— Може Меркурий, Венера, Марс и останалите да не са, но нашата е. Когато живите същества на една планета достигнат определена критична маса, общата жизнена сила вдъхва живот и на планетата — отделен от живота на съществата, които храни. Така самата планета се превръща в същество.

Нищо не казах, само извъртях отчаяно очи към небето.

— Знам някои неща, които ти не знаеш, доктор Бърли — сопна се Мая малко разгорещено, което засили леко френския й акцент. Това май ми хареса. — И едно от тях е, че Гея съществува, тя е Майката на всички ни, и твоя също. Твоята майка те обича. Тя ще те излекува, ако я оставиш да го направи.

Бях поразен от искреността и дълбоката вяра в гласа й. Но това не бе достатъчно. Не можех да приема съществуването на нейната Гея.

Все пак си давах сметка, че съм на свещената й територия.

— Викай ми Уил — опитах аз да сменя темата.

— Не — отсече тя. — Ще ти викам Сесил.

— В никакъв случай!

— Напротив — усмихна се тя. — Ще бъдеш Сесил, докато се научиш да виждаш.

По дяволите. Не го обичах това име, откакто се помнех.

Около нас дърветата се разредиха, колкото да ни позволят да зърваме от време на време слънцето. От ъгъла, под който падаха лъчите, реших, че пътуваме на северозапад.

— Добре — казах аз. — Значи сега отиваме да търсим тия зъбци. Какво им е толкова специалното?

— Скрити са на четири места и зъбците, които ще намериш на тези места, няма да са докосвани от друго живо същество от векове. Щом веднъж вземеш някой от тях и го подържиш, той става твой завинаги.

— От векове ли? Как така?

— Древни са, от друго време, изковани са от друга раса. Местонахождението им е тайна. А дори и да знаеш местоположението им, пак не е лесно да ги намериш.

Това не ми хареса особено.

Спускахме се по завоите на стръмен път, когато дърветата изведнъж изчезнаха и ние се озовахме на открито.

— Пристигнахме — съобщи Мая.

Очаквах да видя поляна, но вместо това пред нас зина отворена яма. Слязох от джипа и отидох до ръба. Все едно че планината бе ударена от гигантски гневен юмрук, който бе оставил неравна дупка с диаметър около трийсет метра. Метеор? Или просто хлътване на пластовете? Надникнах над ръба. Грапави стени от пясъчник се спускаха поне петнайсет метра надолу и стигаха до наклонено, покрито с пясък дъно.

— Сега ще ми кажеш, че зъбците са долу, така ли?

— Само един от тях. Има малка пещера на дъното, която…

— Ама ти наистина ли очакваш да сляза там долу?

— Налага се. Как иначе ще намериш първия си зъбец? — Тя се загледа в ямата. — Надявах се да е валяло тук, но очевидно бурите са останали от другата страна на планината. Сега ще е по-трудно.

По-трудно? Не ми се искаше да чувам такива работи. Гледах стръмните стени и видът им никак не ми харесваше.

— Виж, аз не съм алпинист. Няма как да сляза до дъното.

— През нощта почти не си спал. Да не би днес да не се чувстваш достатъчно силен?

— От тази гледна точка нищо ми няма. Просто…

— Страх те е от височини ли?

— Не. Всъщност не.

— Добре. Защото имаме краен срок.

— Какъв краен срок?

— Трябва да събереш всичките си зъбци преди пълнолуние.

— Какво общо има пълнолунието с цялата тази работа?

— Ще видиш. Ела — каза тя и се обърна. — Помогни ми.

Последвах я до джипа и сигурно щях да проявя по-голям интерес към полюляващия се под хюипила ханш, ако онази яма не зееше зад мен. Помогнах й да извадим изпод сака ми намотано въже, дълго и дебело. Метнах го на рамо и изпъшках.

— Колко дълго е това?

— Близо шейсет метра.

Тя измъкна един платнен чувал от джипа и двамата се върнахме до ръба на ямата. Оставих въжето до един бор и отново надзърнах в ямата. Усетих как ме свива стомахът. Как щях да се справя?

Облизах устни.

— И къде, казваш, е тази пещера, за която спомена?

— Оттук право надолу — отвърна тя. — И понеже пясъкът е сух, най-добре е да се подходи към пещерата право отгоре.

— Колко хора са правили това?

— Много, много малко. Това е тайно място.

— Ти слизала ли си долу?

Тя кимна.

— Преди много години.

— А какъв е проблемът, когато пясъкът е сух?

— Ако се ходи много по него, той започва да се плъзга към входа на пещерата.

— И това лошо ли е?

— Ще затвори пещерата до следващия дъжд.

Поех дълбоко дъх, разтревожен. Не исках да се захващам с тази работа, но нямах смелост да кажа на Мая, че ме е страх да опитам. Особено след като разбрах, че тя е слизала долу и се е върнала.

Мъжка гордост… — голямо бреме е.

Тя започна да омотава въжето около кръста ми.

— Това ще те пази да не паднеш.

А, хубаво. Може пък и да не е чак толкова страшно.

Мая го завърза с някакъв сложен възел, който не може да се саморазвързва, после бръкна в чантата си и извади фенерче и два чифта груби работни ръкавици. Закачи фенерчето на колана ми, после ми подаде по-големия чифт ръкавици.

— Предпазват ръцете при спускането и катеренето.

Нахлузих ги върху потящите си длани. Беше горещо под преките слънчеви лъчи, но това не беше единствената причина ръцете ми да се потят.

Мая си сложи другия чифт ръкавици, после изтегли малко от намотаното въже и го омота около ствола на бора.

— Готов ли си? — попита тя.

Не. Не бях готов. Хич не бях готов. Всеки нерв в тялото ми, особено по-примитивните в малкия мозък, където основен фактор е инстинктът за самозащита, запротестираха с пълен глас. Още си мислеха, че са част от стария здравомислещ Уил Бърли, който никога не би участвал в подобна луда каскада. Но аз бях оставил стария Уил в Ню Йорк. Новият Уил бе обречен, ако не промени живота си.

На ръба… в буквалния смисъл.

Мога да се справя, казах си аз. Щом Мая е могла, и аз ще мога.

Стиснах зъби да преодолея пристъпа на световъртеж. Коленичих на ръба и плъзнах крак надолу. Намерих опора, поех дълбоко дъх, после се прехвърлих през ръба и започнах да се спускам.

Първите три-четири метра стената бе много груба и аз се радвах, че Мая ми бе дала ръкавици — ръцете на лекар интернист не са особено пригодени за лазене по скали. После наклонът се промени така, че по-лесно виждах къде да стъпвам.

Мая оставяше шейсетина сантиметра от въжето да висят свободно. Научих го по болезнен начин, когато кракът ми се плъзна и се изпуснах. Чух се да викам панически, докато падах… но падах само половин метър и въжето се опъна като струна, впивайки се в кръста ми. Завъртях се на 180 градуса и си ударих тила в скалата.

— Добре ли си? — викна Мая отгоре.

— Да — отвърнах аз, замаян и натъртен, докато се опитвах да се завъртя и да се хвана за пясъчника. — Добре съм. Просто се подхлъзнах малко.

Намерих нова опора на стената, почаках да ми се нормализира пулсът и продължих надолу.

Успях някак да стигна до дъното без катастрофа.

— Долу съм! — викнах аз.

Лицето на Мая се появи над ръба. Усмихна се.

— Чудесно. Стой там, докато ти пусна още от въжето.

Почти моментално отгоре се заспуска като змия безкрайно сякаш въже, което се навиваше на земята пред краката ми.

Огледах се. Пясъчното дъно на ямата се издигаше от мен към отсрещната стена под ъгъл около трийсет градуса. Пясъкът сякаш се спускаше като във фуния на около три-четири метра вдясно от мен. Отстъпих от стената и видях тъмен полумесец в пясъчника — в най-широката си част да беше някъде към половин метър. Това навярно бе входът на пещерата, за която тя спомена.

Избърсах с ръкав потта от лицето си. Нито капка ветрец нямаше в тази дупка, а слънцето печеше точно над главата ми и дъното на ямата приличаше на гигантски уок^[1].

Въжето най-сетне спря да пада, но остана да виси от ръба на ямата. Мая подаде лице.

— Завързах другия край тук. А ти не отвързвай въжето от кръста си.

— Защо?

— За да не се изгубиш в пещерата.

Да се изгубя? Колко беше голяма тази пещера?

— Добре — викнах аз. — Ти си шефът.

— Стой близо до стената, като доближаваш входа на пещерата — посъветва ме тя. — Стъпвай внимателно да не разместваш много пясъка. А като влезеш вътре, върви вдясно. Тази пътека ще те отведе до зъбците.

— Разбрах.

— И помни — пипаш само един зъбец, този, който ще вземеш и ще стане твой. Другите ги остави.

С гръб, опрян в стената, тръгнах странично, стигнах до входа на пещерата и надникнах вътре. Беше тъмно като в рог. Върнах се обратно и помъкнах намотаното въже към пещерата. Идеята за пъпна връв, свързваща ме с външния свят, все повече ми се нравеше.

Клекнах и плъзнах крак към отвора. Въпреки жегата ледени тръпки ме полазиха при мисълта, че тази дупка може да ме погълне. Какво ли имаше вътре?

Извадих фенерчето и го насочих напред, но слънцето бе толкова ярко, че не видях никакви подробности.

Тогава забелязах, че пясъкът, по който бях стъпвал, започва да се свлича към отвора. Реших да побързам с влизането, преди да съм го размърдал още повече. Легнах по корем и влязох с краката напред.

С мен влезе още пясък, а подът на пещерата беше наклонен в същата посока, в която и дъното на ямата. Мая ми бе казала да вървя надясно, натам се и изтърколих.

Седнах и докато се изтупвах, гледах с нарастващо безпокойство как пясъкът продължава да се сипе през отвора, стеснявайки все повече полумесеца, през който влизаше слънчевата светлина. Накрая пясъкът постепенно спря да се движи. Слава богу, бе останал достатъчно голям отвор, през който да се измъкна.

Затворих очи, за да могат по-бързо да се приспособят към тъмнината. Тук вътре поне бе прохладно, едва ли не студено в сравнение с горещината на дъното на ямата. Отворих очи, запалих фенерчето и прокарах лъча му по стените около мен. Залата беше малка. От тавана висяха няколко сталактита, но пясъчният под пред мен бе гладък като бебешка кожа. Единствените следи по него бяха моите. Това бе обнадеждаващо — явно нямаше опасност да се натъкна на разни животни.

От залата тръгваха два тунела — този вляво бе по-широк и се спускаше стръмно надолу към зейнала непрогледна тъмнина. Наклонът на десния тунел бе съвсем лек.

Тръгнах по десния. Таванът на тунела постепенно се снишаваше — по едно време се наложи да вървя приклекнал, а накрая запълзях на четири крака, но скоро се озовах в по-широко пространство — към шест метра от стена до стена, с неравен таван, съвсем малко по-висок от тунела. Изход не се виждаше.

Клекнах и се огледах озадачен. Бях убеден, че Мая ми бе казала да вървя надясно и точно това бях направил, ала тук нямаше нищо. Дали не бях изпуснал някой страничен коридор?

Тъкмо да се обърна и да тръгна обратно, изведнъж забелязах по-тъмно петно в сянката на една от гънките на тавана. Заприлича ми на ниша и запълзях натам да погледна отблизо. Оказа се отвор в тавана с диаметър около петдесет-шейсет сантиметра. Осветих вътрешността му с фенерчето и видях тесен коридор, който се издигаше под остър ъгъл нагоре на не повече от метър и правеше остър завой… накъде ли?

Доста тесничко ми се стори. Не страдах от клаустрофобия, но опасността да се заклещя в тази каменна усмирителна риза и да не мога да мръдна ни напред, ни назад бе съвсем реална и мисълта за това покри кожата ми с лепкава пот.

Пъхнах фенерчето си по-навътре в отвора и насочих лъча му по завоя. Светлината, която се отрази оттам, бе по-силна, отколкото очаквах, и с някакво топло, матово сияние… сякаш се отразяваше от лъскава повърхност.

Реших да вляза в тунела. Никак не ми се нравеше идеята, но вече бях стигнал дотук, не можех да не опитам. Просто си казах, че ще дам заден ход веднага щом усетя, че става прекалено тясно.

Протегнах фенерчето пред себе си, намъкнах се във вертикалната част на коридора и едва се проврях нагоре до завоя. Насочих светлината по хоризонталната част, която следваше, и запримигах при вида на огромен брой блещукащи матовожълти кристали — огромен игленик със сияещи шестостенни игли, отстоящ на по-малко от три метра от мен.

Набрах се да направя завоя и по корем, на лакти и колене изпълзях до края на тунела, отървавайки се само с няколко драскотини. Мушнах глава, ръце и рамене в кръглия изход на коридора, който бе по-малък от метър в диаметър, и захласнат се зазяпах в смайващата гледка пред мен. Стотици искрящи със златно сияние шипове, с всякакви размери, стърчаха под най-различни ъгли, сякаш бях в камерата на кристално сърце.

И от дъното на това сърце стърчаха… четири златисти метални зъбеца.

Гледах ги с благоговение. Някой ги беше направил, придал им форма и ги бе оставил на дъното на тази огромна, почти непристъпна пещера. Кога ли? И защо? За да може някой като мен да дойде след векове и да намери „първата си хармония“? Струваше ми се невероятно.

Имах чувството, че ще извърша светотатство, ако взема един от тях, но не бях стигнал дотук, за да си тръгна с празни ръце. Пресегнах се към най-близкия зъбец и сключих пръсти около него. Усетих ли прилив на вълшебна топлина по ръката си? Усетих ли да минава през мен енергията на Майката на всички ни?

Не. Единственото, което почувствах, бе, че по някакъв начин осквернявам тази красота. Но аз се бях оставил в ръцете на Мая, а тя ме бе изпратила тук да ги намеря и да взема един от тях за себе си.

Разклатих зъбеца и го издърпах. Тръгнах назад. Преживях труден момент, когато въжето около кръста ми се набра и се закачи на завоя, но успях с неистов гърч да се измъкна оттам и да тупна в залата под тунела. Огледах още веднъж зъбеца — завъртях го от всички страни на светлината на фенерчето и се насладих на танца на златистите отражения по каменните стени наоколо. После го мушнах в джоба и поех по пътя, по който бях дошъл.

Бях като замаян, докато следвах въжето, намотавах го и го носех към изхода на пещерата. Бях успял. Не бе като да изкачиш Еверест или да преминеш звуковата бариера, но за Уил Бърли това си беше голям подвиг.

Щом зърнах изхода и слънчевата светлина, която се процеждаше през него, ускорих крачка. Чувствах се като дете, на което най-сетне му е дошъл редът да се похвали с нещо пред класа. Исках да покажа на учителката завоюваната награда.

Напъхах се в отвора и започнах да пълзя с мъка нагоре.

— Мая! — викнах аз, щом главата ми се показа на слънце. — Успях! Взех един!

— Уил! — изкрещя тя отгоре. — Пясъкът!

Бях забравил за пясъка. Той започна да се свлича под краката ми и да се стича в отвора на пещерата, повличайки и мен. Помъчих се да се измъкна, но борбата ми само раздвижи нови слоеве, които се откъртиха и се свлякоха, избутвайки ме все по-надолу и по-надолу. Щеше да ме отнесе обратно в пещерата.

Изкрещях и обезумял се вкопчих за ръба на отвора, но пясъкът продължи да се сипе, ставаше все по-бърз — истинско миниатюрно свлачище, което запълваше пространството около мен и запушваше отвора. Мъчех се да държа главата си над пясъка, но нивото му бързо нарастваше и за секунди ме покри целия. Обзет вече от паника, започнах да ритам неистово и да се дърпам нагоре. Но входът на пещерата бе покрит. Не можех да мръдна ни напред, ни назад. Бях като в капан и по увеличаващия се натиск върху главата и раменете ми разбирах, че над мен се трупа още пясък. Нямах въздух! Щях да умра!

И тогава усетих нещо да се увива около мен, да се отърква в левия ми крак и лявата ръка — въжето. Сграбчих го, омотах ръка около него и го стиснах с всичката сила, която бе останала в лишените от кислород мускули. Главата ми се блъсна и се провря под горния ръб на входа на пещерата, който одра кожата ми, но аз не пусках въжето. Усетих как изскочих от затрупания отвор и озовал се на дневна светлина, отворих уста за живителна глътка въздух.

Пуснах въжето и се изтърколих настрани. Застанах на четири крака, закашлях се, ужасно ми се повдигаше.

Внезапно въжето около кръста ме стегна болезнено и докато разбера какво става, започна да ме дърпа нагоре. Ритах и се мъчех да се предпазя от ударите в стената на ямата. Но как така? Мая нямаше сили да ме тегли по този начин. Дори Амброзио да се бе появил и да й помагаше, пак не можеха да ме дърпат с такава скорост. Да не би тази жена да има свръхчовешки сили?

Издигането рязко спря и аз увиснах на девет-десет метра над дъното на ямата. Опитах се да извикам Мая, но все още имах твърде много пясък в устата и гърлото. Погледнах нагоре и видях лицето й да се показва над ръба.

— Олеле майчице! — възкликна тя. — Колко много съм те издърпала. Стой там! Сега ще те измъкна догоре!

Стой там ли? Че какво друго бих могъл да направя?

След секунди отново започнах да се издигам. За да се предпазя от нови удари (вече бях достатъчно очукан), щом стигнах до върха, сграбчих с ръце ръба на стената и сам се измъкнах над него.

Въжето веднага се отпусна и аз пльоснах по лице върху земята, задъхан и стенещ.

Чух тичащите стъпки и тревожния глас на Мая.

— Уил? Уил, добре ли си?

Претърколих се настрани. Мая ме гледаше със загрижено изражение.

— Да ти изглеждам добре? — изграчих аз.

— Не. Целият си в пясък и темето ти кърви.

— Чувствам се по-зле, отколкото изглеждам.

— Нещо счупено има ли?

Май не. С мъка се изправих на колене и Мая ми помогна да стана.

— Нищо ми няма — казах й аз. Не беше вярно. Цялото тяло ме болеше, главата ме цепеше, а отвътре всичко ми трепереше от претоварване с адреналин. — Но се отървах на косъм. За малко да ме отнесе надолу.

— Като видях всичкия този пясък да се откъртва и да се свлича към теб, не знаех какво да правя.

— Знаела си, и то съвсем точно… и го направи. Но как? Един човек, колкото и да е силен, не може да…

Докато говорех, погледът ми се плъзна по протежение на въжето, което стигаше до задната броня на джипа.

— О — възкликнах аз, — разбирам.

Бърза мисъл. Аз дали щях да се сетя, ако бях на нейно място? Заля ме топло чувство към тази странна жена и същевременно ми стана малко гузно, задето се бях усъмнил в мотивите й да ме доведе тук. Каквито и противоречия да имаше в миналото й, тя току-що ми спаси живота.

— Благодаря ти.

— Недей да ми благодариш. Поставих живота ти в опасност, като те изпратих долу. Много съжалявам за случилото се.

— Проявих невнимание — признах си аз и пъхнах ръка в джоба. — Малко бях превъзбуден, като намерих това.

Извадих зъбеца и й го подадох.

Тя отстъпи и скри ръце зад гърба си.

— Не. Не бива да го пипам. Никой друг не трябва да го пипа. Това е твоят зъбец и само ти можеш да го докосваш.

— Защо така?

— Ще ти обясня по-късно. Ще прекараме нощта недалеч оттук. След като те почистим, ще ти кажа.

Да се отърва от пясъка по себе си — прекрасна идея.