Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (21)

1

Гласът на Мая ме измъква от дъното на морето. Мъча се да плувам нагоре към звука и целият треперя от студа в дълбините.

Накрая отлепвам подутите си клепачи и виждам да се мержелее над мен лицето й — онова прекрасно лице с очи на ягуар. Образът трепка и се губи и аз отпускам клепачи, готов пак да потъна надълбоко, но гласът ме дръпва отново като риба, уловена на въдица.

Този път успявам да задържа очите си отворени и поглеждам покрай Мая. В колибата съм. През вратата се вижда яркочервено слънце, седнало върху океана.

Утро ли е?

Не. Това е западното крайбрежие. Слънцето залязва… залязва върху десния ми крак и го запалва.

Отварям уста да проговоря, но излиза само съскащ звук от процедилия се въздух.

— Шшшт. Не говори — казва Мая.

Но се налага. Този път оформям думи и гласът ми звучи като пясък, сипещ се върху сухи царевични листа.

— Акулата… крака ми…

— Имаш дълбоки прорези — обяснява тя. — Намазах ги с един мехлем и ги бинтовах. Ще заздравеят, но…

— Какво но?

— Ще те закарам в болница, ако искаш.

— Не! — Надигнах се рязко и сграбчих ръцете й. — Не! Моля те! — Не можех да си представя, че ще лежа в болнично легло, изпънат под чаршафите като избеляло, изсушено растение в хербарий.

— Ами не знам какво друго да направя — навежда тя глава.

— Петата хармония… нали затова дойдохме тук?

— Но ти си твърде слаб. Не можеш да се изкачиш до върха.

Права е. Вие ми се свят само като седя — стаята се накланя и се върти около нас, но успявам да не падна. И ми е студено. При цялата невероятна жега и влага в Мезоамерика, аз треперя.

Знам какъв е проблемът: постоянните изпотявания през нощта, плюс постоянно намаляващият прием на течности са ме обезводнили жестоко. Устата ми е суха, а дори и да имах нормално количество слюнка, нямаше да мога да я преглътна. Кръвното ми налягане сигурно е спаднало до минимум.

Навярно, ако отида в болница… само колкото да възстановя водния баланс… с няколко литра интравенозно…

Кого заблуждавам? Напъхат ли веднъж тръбичките си в мен, няма излизане.

Тръбички… Интравенозно…

— Сака ми. Донеси ми сака.

Мая ме поглежда объркано.

— Защо?

— Кеворкяновият комплект.

Нефритените й очи се разширяват.

— Не, Уил! Рано е още.

— Той ще ми помогне.

— Не! Обещах, знам, но…

— Чуй ме, Мая. Не искам калия в момента… само течността. Декстрозата и водата… директно в кръвообращението ми. Ще ми даде достатъчно сили да…

Тя се усмихва и очите й светват с разбиране.

— Естествено! Естествено! — Обръща се към сака, после пак към мен. — Това не е номер, надявам се.

— Не. Не е номер. Честна дума.

Но ако това не подейства, ще настъпи моментът за сериозната част.

Поглеждам към оцапаните с кървави петна бинтове върху пулсиращия ми десен прасец и го усещам горещ. Думите на Амброзио за навика на акулата да изплюва мършавите се връщат в ума ми и аз потръпвам. Ами ако бях по-здрав и по-пълничък? Изглежда Капитан Карцином е спасил живота ми.

Да, ама ако не беше Капитан Карцином, изобщо нямаше да съм във водата с проклетата акула. Нямаше дори да съм в Мезоамерика.

И нямаше да срещна Мая… прекрасната, невероятната Мая.

От усилието да разцепя този гордиев възел между шанс и обстоятелства още повече ми се завива свят. Странни са пътищата на съдбата.

Залязващото слънце се отразява в нещо до мен и привлича погледа ми — вързопче, увито в мушама. Развивам мушамата и вътре — зеленият зъбец. Задържам го в ръка за миг, после нареждам до себе си и четирите един до друг — червения, златистия, синия и зеления — точно като колекцията на Мая, когато за първи път видях тия зъбци в Катона.

Мая се връща с комплекта и аз изваждам една от торбичките с воден разтвор на декстроза. Само 250 милилитра… Иска ми се да съм взел еднолитрови. Развивам тръбичката и вкарвам единия край в отвора в долния край на торбичката. Отварям кранчето и оставям течността да изгони въздуха от тръбичката, но я спирам, преди да прокапе — всяка капка е ценна. Подавам всичко на Мая, която хваща торбичката с едната ръка и края на тръбичката с другата.

— Задръж така за малко и бъди готова да я включиш, когато ти кажа.

Сега завързвам турникет около левия си бицепс. Помпам с юмрук, за да напълня вените. Като имам предвид колко са намалели мазнините в тялото ми, очаквам вените да изпъкнат като къртичини на гола поляна, но те едва се очертават… ново доказателство за високата степен на обезводняване. Потупвам и пляскам по брахиалните вени, за да привлека кръвта в тях, и накрая една набъбва.

— Ето — отбелязах аз и посегнах към абоката — къса игла с голям диаметър, с пластмасови крилца, използвани, за да улеснят залепването към кожата.

Нямаме алкохол, затова ще трябва да мина и без дезинфекция. Пръстите ми треперят, докато отварям опаковката на иглата и докосвам със скосения й връх плътта. Имам само една вена и при това не много добра. Ако я спукам, ще се наложи да опитам на другата ръка, което означава да действам с лявата, на която не бих искал да разчитам.

Помпам с юмрук още няколко пъти, поемам дъх и мушвам иглата в кожата — моментно убождане; стягам се вътрешно, като виждам как вената се измества встрани; натискам по-силно в желанието си да я настигна и съм възнаграден с аленочервена струя, която изпълва късата тръбичка на абоката.

— Пипнах те — казвам аз на вената.

Повдигам крайчеца на водача и Мая вкарва интравенозната тръбичка в него. Тя вдига ръката с торбичката, аз отварям кранчето максимално и разтворът започва да тече. И понеже нямаме лепенка, държа с пръсти абоката, докато торбичката се изпразва… бавно… малкият отвор на абоката ограничава скоростта на вливане, но поне не го спира.

Мая продължава да стои права и двамата гледаме торбичката както телеманиаци телевизия.

Накрая торбичката се изпразва.

— Изстискай я — казвам на Мая.

После изцеждам тръбичката, изтласквайки и последната капчица във вените си. Изваждам иглата и запушвам дупката с палец.

— Как се чувстваш? — пита Мая и ме гледа внимателно.

— По-добре.

Не е лъжа. Мога да поема още литър-два, но съм удивен от енергизиращия ефект на тези нищо и никакви двеста и петдесет милилитра подсладена вода, влети директно в кръвообращението ми.

Поглеждам през вратата. Слънцето се е скрило, оставило е само алени петна по небето и по водата там, откъдето е минало.

— По-добре да тръгваме — казах аз. — Заведи ме при твоята пътеводна звезда.

— Трябва да отидеш сам — уточни Мая.

— Сам до върха?

— Пътят е маркиран. Доведох те дотук, но по-нататък не мога да те придружа. Останалото е между теб и Майката.

Опитвам се да стана, но имам нужда от помощта на Мая, за да си стъпя на краката. Дълбока пулсираща болка засилва паренето в десния ми прасец, докато, куцукайки, обикалям колибата за проба.

— Как ще се кача догоре?

— Трябва.

Мисълта да се изкача до онова плато е страшна сама по себе си, да не говорим как ми изглежда перспективата да го направя без Мая… а после и да се изправя пред каквото там трябва да се изправя без моята водачка…

Сърцето започва да блъска в гърдите ми. Не искам да съм сам. Не сега.

— Ти къде ще си?

— Тук долу, ще се моля на Майката и ще се надявам, че съм разрушила достатъчно от твоите стени, за да може силата й да влезе в теб… Ще се моля и за теб да усетиш и да приемеш енергията, когато дойде.

— Но какво да правя, като се кача там?

Тя започва да обяснява…

* * *

Пътеката наистина е маркирана — ако могат да се нарекат маркировка стъпалата, издълбани в скалата — но е стръмна и често не се вижда къде е следващото стъпало.

А и приливът на енергия от вливането на разтвора започва да отслабва.

И десният ми крак е като отлята от олово тежест.

Подгизнал съм от пот, губя течностите, които едва-що съм поел, изпълнен съм с ужас и същевременно се чувствам така спокоен в тази нощ, натежала от очакване, и вече не съм чужденец тук, а част от това място.

Виждам в сенките да проблясват очи на паяци, чувам чувственото отъркване на анаконда и отровна пепелянка, бързи стъпки и шепот на малки нощни същества, усещам как листата около мен оживяват и се вият под звуците на изначален ритъм, недоловим за моя слух, дърпат ме за дрехите и ме канят да се присъединя към танца им в такт с пулса на света.

Дали е от болестта — треска, делириум, метастазна лудост — или с всяко стъпало навлизам в някаква друга реалност? Не знам. Обезводняването и придружаващият го електролитен дисбаланс могат да правят странни неща с мозъка на човек, могат да те накарат да буйстваш, да виждаш несъществуващи неща, да разговаряш с отдавна умрели хора.

Струва ми се, че виждам Кели, седнала на едно от стъпалата над мен, но щом се приближавам, изчезва. Виждам родителите си, и двамата вече покойници — гледат навъсено това обречено, ранено, рошаво същество, в което се е превърнал синът им.

И те изчезват, появява се Терзиски със снимка на Мая с кафяви очи. Не спирам. Минавам право през него. Оставям ги всичките зад себе си и се влача нагоре и нагоре, като престарял човек със съсипан крак. Хващам се за лиани и клони като за парапет и с мъка се докопвам до всяко следващо стъпало — вдигам здравия крак, стъпвам, издърпвам болния, вдигам здравия…

Накрая раненият крак отказва да се движи сам и аз трябва да пълзя и да превземам стъпалата едно по едно на четири крака.

Някъде отвисоко ме залива светлина. Поглеждам нагоре и виждам как пълната луна — яловата дъщеря на Гея, както каза Мая — преваля хълма. Никога през живота си не съм я виждал толкова ясна, така непоносимо ярка, толкова близо — страх да те хване — мога да различа всяка планина, всеки кратер по тъжното й лице, осеяно с рани.

Закъснявам. Трябваше да съм вече там, на платото, да подредя зъбците и да легна, както ме е инструктирала Мая. Ако изпусна момента, когато луната е в зенита си…

Остават ми още само двайсет крачки. Трябва да удвоя усилията си, за да стигна до върха навреме, ала нямам сили да се помръдна. Зъбците в джобовете ми вече тежат като олово. Не мога да изстискам от себе си нито капка енергия повече. Тялото ме боли от изтощение, задушавам се от мъчително чувство за поражение. Поглеждам нагоре. Някой стои на стъпалата над мен и ми препречва пътя.

Ама че си идиот — казва той. — Я се виж. Рискуваш живота си и крака си, за да замъкнеш жалкия си задник и куп метални дрънкулки на върха на някаква си планина накрай света. И за какво? За нищо. Защото много добре знаеш, че точно това ще стане горе — едно нищо!

Взирам се в него и само с устни питам:

— Кой?

Той обаче не обръща внимание на въпроса ми. Смее се.

„Пета хармония“? „Ново ниво на съзнание“… Дрън-дрън. Защо не си признаеш, момченце? В дъното на душата си много добре знаеш, че това са празни приказки. Последен акт на глупав символичен бунт срещу науката, която те предаде. Е, добре — каза, каквото имаш да казваш, вече е време да престанеш с тези глупости, върни се в реалността и опитай да прекараш малкото време, което ти остава, колкото се може по-приятно.

Сега вече го познах. Моето старо аз… с по-ясни черти, по-добре хидратиран, по-охранен. Такъв ли съм бил? Надявам се, не. Старият Уил май не разбира станалото в Мезоамерика. Може да е прав и горе наистина да не ме чака някакво ново ниво на съзнание. Но работата не е там.

И в какво е работата тогава, момчето ми?

И аз не знам точно. Нямам научно доказан, проверен, статистически значим отговор на този въпрос. С други думи — нямам представа какво ще стане там горе.

Ала знам, че започнах това пътуване преди седмица с една непозната на име Мая. Знам, че тази непозната сега е центърът на моя бързо смаляващ се свят. И знам, че пътуването ми ще завърши не „колкото се може по-приятно“, а на върха на това плато.

Да завърша пътуването, което започнах с Мая — това е краят. Ако се окаже средство за постигане на нещо друго — чудесно. Какво по-хубаво от това да оздравея, да достигна ново ниво на съзнание. Но и нищо да не стане, няма да съжалявам. Достатъчно ми е и това, което видях, почувствах и научих по пътя дотук.

Така че каквото и да ми струва, ще довърша започнатото.

И знам, че дори старият Уил ще оцени това.

— Махни се от пътя ми — казвам само с устни и той се изпарява.

Крайниците ми парят от отчаяние. Незнайно откъде успявам да изстискам нови сили от изтощеното си тяло и отново запълзявам нагоре. Двайсетте вертикални крачки ми се виждат като двайсет етажа, затова не гледам нагоре. Моята цел е следващото стъпало. Качвам ги едно по едно и всяко е Еверест за мен. Превземам едно, после следващото и другото след него…

И по едно време стъпалата свършват. Пред мен се простира равна гола шир от вулканичен гранит. Някъде в далечината виждам високо дърво с тънък прав ствол, увенчан с купол от листа, сияещи като сребро на лунната светлина. Дървото сейба, копринено-памучното дърво… Световното дърво на Мая.

Стигнах. На платото съм. Успях.

Поглеждам през рамо към света долу, почти като на дневна светлина при тази ярка луна. Виждам покривите на селото, бялата ивица на плажа и искрящия океан отвъд него. И на този плаж, до водата — самотна мъничка фигура. И някак си съм сигурен, че това е Мая — стои сама, гледа… чака.

Знам, че не може да ме види, но махам с ръка. Едва успявам да я вдигна. После се обръщам и започвам да се влача по скалата. Опитвам се да си спомня наставленията на Мая.

Недалеч от ръба има голям кръг, издълбан в скалата. Ще бъде в сянката на листата на Световното дърво, когато отидеш.

Проследявам с очи невероятно дългата сянка на ствола на сейбата до черното петно, където пък е сянката на короната.

Недалеч ли? За човек, който върви на два крака, може би. Но за пълзящ човек е все едно да преброди цял континент.

Насочвам се към сянката на короната. Грубият гранит, все още топъл от пещта на деня, дере дланите и лактите ми и изтърква коленете на панталоните. С мъка стигам на около два метра от сянката и спирам — почти съм в нея. Заслушвам се в силното хъркане в отеклото ми гърло, през което се мъчи да мине въздухът, и мога да се закълна, че нямам вече нито капка сили… не съм в състояние да мръдна и сантиметър…

Срутвам се по корем, широко отворил уста се боря за всяка глътчица въздух, докато се опитвам да се придвижа още малко напред. Протягам ръка да забия пръсти в скалата, за да се издърпам, убеден, че няма начин да преодолея следващия сантиметър…

И усещам как ръката ми се плъзва по скосена стена. Вдигам глава. Стигнал съм. Пред мен се простира кръгла вдлъбнатина, към три метра в диаметър, изсечена в живата скала. Но само част от нея е в сянка — повече от половината кръг вече е огрян от лунна светлина.

В ума ми нахлуват думите на Мая.

Трябва да заемеш мястото си, преди сянката на Световното дърво да избяга от кръга.

Като гледам как се развиват нещата, не ми остава много време — сянката се измества пред очите ми. С последен отчаян изблик на сила тласвам тялото си напред, претъркулвам се през петнайсетсантиметровия ръб и изпълзявам до центъра на вдлъбнатината. По пътя напипвам в скалата нещо като дупки за клинове.

В центъра на кръга се пресичат два реда дупки. Редовете са ориентирани към четирите краища на света. Трябва да стигнеш центъра…

Стигам. Намирам пресечната точка и се срутвам там. Успях.

… и постави по един зъбец във всяка от четирите посоки. Огненият зъбец трябва да е на изток…

Измъквам зъбците от джобовете си и ги вдигам пред себе си. Лунната светлина прави странни неща с тях… цветовете изглеждат странно, леко променени. Оглеждам се. Знам къде е Тихият океан, така че пъхвам огнения зъбец в дупка на линията, сочеща в обратна посока.

… въздушният зъбец е на север, земният е на юг, а водният е на запад. Не ги забивай далече от центъра. Трябва да можеш лесно да ги стигаш.

Готово, готово и готово. Поглеждам и виждам, че сянката на Световното дърво се носи към края на вдлъбнатината. Трябва да побързам.

После трябва да легнеш гол по гръб, като докосваш огнения зъбец с лявата си ръка, въздушният — с дясната, земния и водния със стъпалата си.

Смъквам дрехите си, просвам се по гръб и се разполагам според указанията на Мая. Лежа под луната и звездите, разперил ръце във вдлъбнатината, и приличам на оскубано пиле в тава.

Луната е толкова ярка, че заличава звездите. И е толкова тихо тук — нощните звуци са изчезнали.

Обръщам глава и наблюдавам как крайчецът на сянката на Световното дърво изпълзява от кръга… и в този момент усещам гъделичкане в дясната ръка, въздушният зъбец засиява.

Или пък това е игра на лунната светлина?

Усещам същото гъделичкане и в лявата ръка — огненият зъбец започва да излъчва пулсираща червена светлина. Твърде съм слаб да повдигна глава да погледна другите зъбци, но по гъделичкането в стъпалата ми предполагам, че и те сияят.

И тогава чувам звук… Не — звуци. Високи ноти звънят тихо в нощта, едва-едва ги долавям. Зъбците. Звънят. Затварям очи, за да се съсредоточа по-добре върху тоновете. Вървя към тях, намирам ги, придърпвам ги по-близо. С приближаването започват да се сливат, влизат в хармония и зазвучават в един-единствен величествен резонанс. Отварям очи…

И извиквам.

Луната е дошла по-близо! Виси над мен и продължава да се приближава, заема цялото небе. Имам чувството, че ако се протегна, ще я пипна, стига да имах сили да вдигна ръка.

Слиза още по-ниско, страх ме е, че ще ме смаже. Чувствам как ме дърпа гравитацията й, иска да ме извади от вдлъбнатината, но аз се държа за зъбците и не се пускам. И тогава усещам втора сила — тя ме бута откъм гърба и тласка тялото ми нагоре. Разпъва ме, извива ме като лък. Приличам на живо насекомо, забито с карфица в картон. Не мога повече да се държа. Силата отдолу иска да разкъса гръбнака ми, да избухне в гърдите ми. Умирам. Сигурно умирам.

Писъкът ми прокънтява под свода на нощта…

И тогава…

Вече съм другаде.

Нищо не виждам, но имам чувството, че около мен зее огромна пустош и аз пропадам в нея. Все едно съм излязъл от тялото си. Чудя се дали това е смъртта, дали ей сега ще видя проснатото под мен безжизнено тяло и после ще тръгна по измисления тунел от светлина.

Но това продължава само секунда-две, после празнотата изчезва и се озовавам в ужасно пренаселено място, ако изобщо мога да го нарека място. Продължавам да падам.

И сега осъзнавам, че съм още в тялото си, но някак си вътре в него и пропадам през него, и виждам всяка частица от този организъм, подслонил ме в себе си от зачеването ми.

Виждам всяка частица… не с очи, не с обичайните сетива, които филтрират информацията на ниво съзнание и подсъзнание, а на някакво ново ниво, което никога не съм си представял, че може да съществува.

Това ли е новото ниво на съзнание, за което ми говореше Мая? Това ли е Петата хармония?

Както и да се нарича, важното е, че виждам всеки орган, всяка тъкан, всяка клетка от тялото си.

Не просто виждам, аз съм тук. Виждам клетките, чувам ги, усещам ги и ми идва много, прекалено много — детайлите, шумът, непрестанната активност — все едно да те хвърлят в необятен кошер, пълен с побъркани от адреналин пчели. Беше много над възможностите ми да възприемам, да схващам и да понасям. Трябва да огранича заливащата ме информация, да изключа захранването и да стесня фокуса…

Ограничавам усещанията си, докато се изправям пред една-единствена клетка. Притискам нос към меката й прозрачна мембрана като уличен хлапак пред сладкарска витрина. Наблюдавам как покрай мен минават сурови хранителни вещества и проникват през цитоплазмата, чувам ритъма на органелите вътре, докато събират съответните протеини и ги пакетират за експорт.

И аз минавам през мембраната, плъзвам се покрай митохондриите^[1] и ендоплазмения ретикулум^[2] и се насочвам към ядрото, където са подредени зигзаговидните извивки на ДНК — виждам ги толкова отблизо и толкова ясно, че мога да преброя двойките бази върху спиралите.

Страх ме е. Не разбирам. Какво става с мен? Да не полудявам? Да не би това да е поредната халюцинация, закъснял ефект от гъбения извлек на Амброзио?

Само дето тук сякаш всичко е под мой контрол и това донякъде намалява страховете ми. Охлабвам малко — съвсем малко — юздите на новото си съзнание и постепенно включвам в полезрението си повече клетки и тъкани. Чувам звук — засилва се, ефирен е, музикален, но различен от тоновете, идващи от зъбците. Пеят гласове, тихички, не във високите регистри, стотици, хиляди, милиони гласчета, засилват се. Но не ги чувам с уши, възприемам ги със съзнанието. Безброй гласчета и въпреки това ми се струва, че различавам всяко едно и чувам неговия собствен тон.

И докато разучавам гласовете, съставляващи този хор, долавям тонове, които са в дисонанс. Някои съвсем мъничко, други рязко и атонално — стържещи гласове, които нарушават хармонията.

Различавам два дисонантни хора, които се чуват от две противоположни посоки. Набелязвам си единия и се понасям натам. Приближавам се и усещам непрекъснато нарастваща активност около себе си, докато накрая се озовавам на истински фронт. Защитните ми механизми са в действие: макрофаги — огромните ненаситни клетки, които лакомо поглъщат бактерии, вируси и всичко друго, което срещнат, и не разпознават като част от тялото — търчат напред-назад, нападат и изяждат нашественици микроби, защитавайки възстановителните механизми, заети със задачата да изградят наново някаква ужасно разкъсана тъкан.

Разбирам, че съм в десния си прасец, където клетките ми се мъчат да оправят щетите, нанесени от зъбите на акулата.

„Мъчат се“ е точната дума. Защитниците и строителите не могат да действат с пълния си капацитет. Призовават останалата част от тялото ми да им прати сурови материали, необходими им за изграждането на протеини, с които да лекуват, възстановяват и защитават организма ми. Но не получават нищо. Търся начин да помогна, да увелича притока на хранителни вещества към зоната на бойни действия. Разширявам артериолите, захранващи района; това увеличава притока на кръв, но проблемът е друг. Самата кръв е лишена от хранителни вещества. Някъде нещо ги изсмуква.

И аз знам къде.

Насочвам се към другия дисонантен хор. Гласовете тук са по-силни и идват от другия край на тялото ми. Понасям се към звука, знам откъде идва и се ужасявам от предстоящата среща, но не спирам, налага се да се изправя пред истинския проблем.

Стигам до гърлото си и намирам тумора. Това не е анимационният герой Капитан Карцином, който бях видял в гъбения си трип. Никакви циклопи мегаломани с плът на буци и тътнещ глас, а реалният тумор — мегалополис от клетъчен хаос, парцали от деформирани клетки със странни ядра вият в безумно атонална какофония, растат, набъбват и се делят… растат, набъбват и се делят с бързите цикли на митотична лудост… и това е много по-страшно от Капитан Карцином.

Ето я… ето я масата от мутирали клетки, която бавно ме души до смърт. Но къде е бясната имунна активност, която бях видял в крака? Тук действа само злокачественото образувание. Моите защитници — фагоцитите и антителата ми, забързани отминават, явно запътили се към ранения ми крак, абсолютно слепи за чудовището, което поглъща техния свят под носовете им.

Сляпа омраза избухва в мен и аз й се отдавам. Оглеждам се за оръжие, за да атакувам тумора. Изведнъж блясва светлина и един от зъбците — огненият — се появява пред мен, целият в пламъци. Стрясвам се при вида му. Какво да правя с това?

И тогава разбирам. Грабвам го и скачам срещу тумора. Разкъсвам мембраните на клетките му, раздирам ги и разпилявам съдържанието им — клетка след клетка. Целият съм в цитоплазма.

Спирам изтощен и оглеждам пораженията, които съм нанесъл… нищожни са. Драскотина върху повърхността.

Наблюдавам оцелелите клетки — нищо неподозиращите маси живи туморни клетки продължават безумното и неудържимо делене и размножаване, сякаш нищичко не се бе случило.

Явно с фронтална атака нищо няма да постигна. Не мога и да намеря заместител на защитните протеини Rb и p53, които липсват в туморната клетка. Имало е момент — преди месеци вероятно — когато съм могъл да нанеса решителен удар, защото тогава образуванието е било още малко и е било възможно да се унищожи. Но сега… сега е огромно, клетките му са милиарди и вече е колонизирало големи части от тялото ми.

Обречен съм, ако не намеря начин да вдигна на крак имунната си система.

Отчаян се понасям към един от лимфните възли на врата. Тук бяха станали първите схватки. Оттук трябваше да бъде подаден всеобщият сигнал за тревога: Бунт! Бунт!

Но не се виждат следи от борба, защото не е имало сблъсък, а коварно нахлуване на пета колона. Туморните клетки бяха проникнали тихо в лимфния възел, бяха се настанили в него и продължаваха необузданото делене, започнато от техния родител, изтласквайки по-голямата част от първоначалните обитатели. И макар лимфният възел да изглежда, че ще се спука по шевовете от размножаването на злокачествените клетки, малцината останали тук защитници нехаят.

Гледам как се делят туморните клетки и ми се иска да изкрещя на защитниците си да се събудят и да минат в атака. Да сдъвчат копелетата и да ги изплюят!

Ами ако им дам пример? Все още държа огнения зъбец. Мушвам го в хаотичното ядро на най-близката туморна клетка точно когато се готви да се дели. Разсичам ДНК-то… но деленето продължава с неотслабваща сила.

Отстъпвам победен, обезкуражен. Изпълва ме непоносимо чувство за безсилие, докато гледам как едната клетка става на две. Стоя безпомощен и се напъвам да измисля някакво решение. За какъв дявол ми е това ново ниво на съзнание, тази прехвалена Пета хармония, ако не мога да…

Неочаквано раздвижване привлича погледа ми. Доскоро бездействащо бяло кръвно телце внезапно се втурва покрай мен и се нахвърля върху една от новите туморни клетки. Светкавично я поглъща и минава на следващата. Гледам изумен как изяжда и втората.

Какво стана?

Откривам друга злокачествена клетка, която се готви да се дели, и пак рязвам ядрото й със зъбеца. Този път гледам внимателно като се дели и забелязвам белег върху мембраните на новите клетки… дефект с неправилна форма.

И изведнъж второ бяло кръвно телце се появява и поглъща двете нови туморни клетки.

Сигурно е заради белега… защитниците възприемат дефекта върху мембраната като признак, присъщ на чуждо тяло — белега на Каин — и атакуват клетката като нашественик.

И другите бели кръвни телца се раздвижват, разтревожени, че нещо не е наред. Подготвят се за борба и мембраните им се накъдрят. Застиват за миг, после минават в атака срещу другите туморни клетки в лимфния възел — срещу немаркираните клетки. Явно е било разпратено някакво съобщение… незначително отклонение от нормалния тип протеин в мембраните на туморните клетки, който преди това е останал незабелязан, сега е отличителен белег на нашествениците.

Клането започва. Злокачествените клетки нямат защита — оцелели са толкова дълго само благодарение на способността си да се правят на нормални. Сега, след като са разкрити, се превръщат в лесни мишени.

Но и това не е достатъчно. Туморът вече се е разраснал прекалено много и е плъзнал прекалено нашироко. Имунната ми система е слаба и дезорганизирана след месеците, в които ракът необезпокояван е завоювал позиции в тялото ми. Ако й се даде достатъчно време и й се предоставят достатъчно хранителни вещества, системата би могла да се възстанови и да победи тумора, но тя не разполага нито с време, нито с хранителни вещества. Обезводняването и лошото хранене действат в полза на лакомото чудовище.

Деморализиран и обезсърчен, аз се оттеглям. Ако можех да разруша първичната туморна маса, бих намалил натиска върху хранопровода. И пак ще мога да пия. Ще мога и да ям истинска храна. Мога да възстановя запасите си от хранителни вещества и да спечеля малко време за отбранителните ми сили. Щях да създам доста проблеми на този изрод.

Но как?

Връщам се там, където е роден ракът. Заставам на границата, пред бързо разрастващите се предградия, гъмжащи от живот, които затварят хранопровода ми и стискат трахеята. Впивам поглед в пламтящото сърце на тази чудовищна столица.

Ех, ако наистина имаше сърце! Или мозък. Някакъв жизнен център, който да ударя и унищожа. Но туморните образувания са душата на полицентризма — всяка отделна клетка е потенциален нов тумор.

Решавам все пак да отида до центъра на моя тумор да видя къде е започнал краят на живота ми. Най-сигурният път дотам е по плетеницата от нови кръвоносни съдове, които ракът е създал, за да се храни. Тръгвам по тях…

И спирам да осъзная нахлулите в ума ми идеи за възможни действия.

Нови кръвоносни съдове… ангиогенеза. Всеки преуспяващ тумор умее да стимулира съществуващите кръвоносни съдове така, че да създава нови разклонения и да ги насочва към себе си, за да храни разрастващата се популация от туморни клетки. Ракът може да нарушава какви ли не правила, но не може да пренебрегне необходимостта от постоянен приток на кръв, ако иска да оцелее. Няма тъкан — нито нормална, нито злокачествена — която да може да расте и дори да съществува без това.

И тази тук не прави изключение.

И ето сега стоя и наблюдавам как собствените ми пулсиращи артерии изпомпват непрекъснато кръв в туморната маса и я хранят. Какво да направя? Туморът вече ме мори от глад… защо пък да не си разменим за малко ролите.

Но как? Да намеря онзи зъбец и да разкъсам артериите?

Не… Целта е да убия тумора, а не себе си.

Ами ако запуша артериите?

И отново… как?

Дали ще мога да ги стесня? Поне мога да опитам.

Започвам с нещо малко. Съсредоточавам се върху най-близката артериола. Искам гладките мускулни клетки във вътрешността на стените й — моите клетки — да се свият и да намалят отвора й. И както съм се взрял в нея, виждам как тубуларната й дължина се свива, намалявайки вътрешния й диаметър с една трета, после наполовина, докато малко по малко стига до деветдесет процента. При толкова стеснен отвор кръвните клетки започват да се трупат една върху друга. Стимулирам слепването на кръвните плочици и предизвиквам оформянето на кръвен съсирек.

Готово! Артериолата е запушена. Край на притока през нея. Радостна възбуда преминава през мен като ток.

Кръвта оттатък тромба се насочва към най-близкото разклонение и тръгва по него. Оставям първия кръвоносен съд запушен и се захващам със следващия — свивам отвора му и го запушвам с тромб, точно както направих и с първия. Продължавам нататък, обхващам все повече и все по-големи кръвоносни съдове и систематично прекъсвам притока на жизнена енергия към тумора, лишавам го от кислород и задушавам до смърт тъканите на мръсното гадно копеле.

Туморът започва да пищи за повече кръв, за нови кръвоносни съдове, които да заменят внезапно дефектиралата стара инфраструктура. Но аз не му позволявам да създава нови съдове. Не съм в състояние да запуша всички артериоли до една, но съм обработил голяма част от туморната маса, която започва да мени цвета си, покрива се със сиво-сини петна, причинени от недостига на кислород в клетките. Туморът не може да се движи, но усещам как се гърчи в агония и с още по-голяма жар продължавам да намалявам притока на кръв към него. Крещя като луд.

Ти си мислеше, че си единствен господар тук, а? Смяташе, че здраво си хванал юздите, нали? Е, чуй ме сега, лигаво копеле! Аз ще си върна живота. Сега всичко е в мои ръце, а ти… ти ЩЕ УМРЕШ!

Разумът в мен знае, че туморът не е същество, няма собствена воля, нито може да ме чуе, но всичко останало иска отмъщение и взема връх над разума — аз съм като Одисей, когато се връща от Троя, и изпълнен с царствен гняв, започва да разчиства дома си. Бесен съм, луд съм, толкова дълго бях безпомощен пред това чудовище, че сега не мога да се владея.

И тогава, най-сетне, се започва. Туморните клетки лизират. Това е симпатичен научен термин за експлозивна клетъчна смърт. Но тук не мога да бъда обективен. Ако имах крака, щях да затанцувам. Гледам в захлас как се разкъсват мембраните и съдържанието на клетките се разлива в междуклетъчното пространство. Безброй злокачествени клетки изтичат, сбръчкват се и умират. Основното ядро на тумора започва да линее. Но аз продължавам да го стискам в смъртоносната си хватка и да запушвам кръвоносни съдове, докато всички клетки са разрушени.

Ала и моите сили намаляват и накрая отпускам хвата и пускам кръвта отново да тече. Белите кръвни телца нахлуват на полесражението и започват да почистват некротичните останки.

Зрението ми се замъглява, образите затрептяват. Виждам светкавица и изведнъж се озовавам отново на платото, потънал в пот, лежа настрани, кашлям и ми се повдига. Плюя гадна на вкус тъкан. Вече се зазорява и на оскъдната светлина ми се струва, че повърнатото е червено… кърваво. Дали не е част от Капитан Карцином?

Оглеждам се. Все още съм в центъра на кръглата вдлъбнатина, но луната я няма, звездите избледняват, а небето на изток сияе.

Какво стана? Колко време съм престоял тук? Чувствам се различен, преобразен, но съм още по-отпаднал от преди.

Устата ми се пълни със солена течност. Преглъщам конвулсивно и…

Преглъщам ли? Нима току-що преглътнах?

— Уил?

Обръщам се и виждам Мая, забързала крачка през платото към мен. Облечена е в дългия си традиционен хюипил, който я покрива от врата до глезените, ала дори на оскъдната светлина на раждащия се ден изглежда прекрасно.

Опитвам се да седна, но нямам сили. Дори не мога да говоря.

Тя носи бутилка. Коленичи до мен и придържа гърлото на бутилката към устните ми.

— Можеш ли? — пита тя развълнувана, в гласа й долавям и надежда, и страх, вкопчили се в битка.

Отварям уста и тя сипва няколко капки от млечната смес, която бе поддържала силите ми през последните няколко дни. Чудесно е на вкус и аз преглъщам.

Преглъщам!

Поглеждам към Мая и кимвам.

— Още, ако обичаш.

И гласът ми, макар все още дрезгав, все пак е по-ясен — натискът върху гласовия ми нерв е отслабнал!

Мая сипва още мляко в устата ми и плаче. Едва преглъщам — не от болка или притискане на гърлото, а защото и аз плача. Все пак гълтам — прекалено съм гладен и жаден, за да допусна каквото и да било да възпрепятства пътя на този чуден нектар на богинята… и между хлипанията тя продължава да ме храни — глътка по глътка…

— Стига ти засега — заявява Мая по едно време. — Ще ти стане лошо.

Кимвам. Иска ми се да изпия бутилката до дъно, но знам, че е права.

— Какво стана? — попитах аз.

— Ти ми кажи.

Разказвам й как съм паднал в тялото си, видял съм клетките си и съм се намесил в жизнените си процеси. Отначало кима, после се усмихва и усмивката й става все по-широка и по-широка, а накрая, когато й обяснявам как съм задушил основната част от тумора в мястото на възникването му, стисва ръцете ми, отмята глава назад и започва да се смее.

— Да! О, да, Уил! — вика тя и по бузите й се стичат сълзи. — Успял си. Открил си Петата хармония!

Така ли? Не съм съвсем сигурен. Беше се случило нещо прекрасно и преобразяващо… нещо, което най-сетне заслужава да бъде определено с тази изтъркана до смърт дума „невероятно“. Но какво?

— Да не би да е звукът, който чух вътре в себе си?

— Не, не — клати глава тя. — Петата хармония не е звук, тя е начин на съществуване, наличие на пълна хармония между теб и тялото ти. Тя е новото ниво на съзнание, за което ти говоря.

— Но аз мислех, че това са само приказки. Дори не съм си мечтал… Та аз съзнавах какво става на клетъчно ниво. Не, дори по-дълбоко — на молекулярно ниво.

— Не говори в минало време.

— Искаш да кажеш, че станалото тази нощ няма да е еднократно събитие?

— Разбира се. Веднъж придобита, Петата хармония остава в теб завинаги.

— И пак мога да се върна там, така ли? Когато си поискам ли? Защото още не съм свършил с тумора, има още много работа.

— Да, когато си пожелаеш. Ще трябва да се връщаш, докато изкорениш всички метастази, но почакай да събереш сили. Сега си изтощен.

Аз вече се чувствам по-силен. Изправям се да седна и ми се завива свят, но спира след няколко секунди — светът престава да се върти, но не и мозъкът ми. Затварям очи и се опитвам да анализирам случилото се, да намеря рационално обяснение.

Толкова е лесно да зачеркнеш преживяното през нощта, като го обявиш за сън или някакви сложни халюцинации. И все пак…

Притискам пръсти към гърлото си… възлестите образувания около лимфните възли са още там, но изненадващо по-малки.

Освен това факт е, че сега мога да гълтам и гласът ми се завръща.

Мога да се направя на идиот и да кажа, че продължавам да халюцинирам, а мога просто…

… да приема случилото се.

— Но защо ти трябваше през цялото време да си толкова потайна? Защо не ми каза какво ми предстои?

Тя се усмихва кисело.

— И как щеше според да реагира Сесил?

Права е. Абсолютно. Сесил щеше светкавично да се върне в Уестчестър. Дори сега част от мен се напъва и се мъчи да намери научно обяснение на станалото.

Погледът ми попада на зъбците, които все още стърчат в дупките и сочат четирите краища на света.

— Зъбците — казвам аз, протягам се и хващам огнения зъбец, защото си спомних как белязах с него две ракови клетки. — Те го направиха.

Мая клати глава.

— Какво има?

— Ти го направи — настоява тя.

— Какво искаш да кажеш?

Мая посочва хладния лъскав зъбец в ръката ми.

— Перото на Дъмбо — усмихва се широко тя.

— Да не би да твърдиш, че през цялото време съм имал тази способност?

— През цялото време — кима тя.

Събирам и другите три зъбеца.

— Тогава защо ме накара да мина през какъв ли не ад, за да се сдобия с тези неща?

— Ти имаше способността, но не знаеше как да я използваш. Не знаеше как да отключиш тази своя способност, а дори и случайно да откриеше пътя, беше заключен зад твърде много стени, за да постигнеш нещо. Първо трябваше да премахнеш стените, да свалиш пластовете, с които се бе отделил от истинската хармония с твоето собствено тяло. Обикновено минават години, докато човек намери пътя към Петата хармония, но ти нямаше години, затова трябваше да те поведа по трудния път. А за да се получи, трябваше да те накарам да пожелаеш силно да го постигнеш, за да можеш да направиш необходимия скок да го намериш. Зъбците ти помогнаха да се съсредоточиш, но способността винаги си е била в теб.

Сещам се за Савана и сега разбирам какво е имала предвид, като каза, че са унищожили нейния тумор. Но…

— Чакай малко. Ами Савана? И тя нямаше на разположение години. Не ми казвай, че и нея си я мъкнала тук и си я карала да лети с хвърчило и да танцува по разтопена лава.

Лицето на Мая става сериозно.

— Савана бе отворена. Не затворена като теб. Около теб имаше толкова много стени, Уил. Дори онази нощ, когато бяхме заедно и ти бе вътре в мен, аз се опитах да вляза в теб. Мислех, че стените ти ще паднат тогава, но не би. Макар и на гребена на страстта, ти не ме допусна до себе си, стените ти останаха между нас.

Сега разбирам защо бе ударила с юмруци по пясъка. Значи не е било от чисто сексуална неудовлетвореност.

— Със Савана беше сравнително лесно — каза Мая. — Тя нямаше твоите стени. Нито имаше твоите способности.

— Не разбирам.

— Нима още не си разбрал, че си специален? Че си курандеро.

— Лечител.

— Да. Като мен. Не са много хората като нас. Затова Майката искаше да бъдеш спасен.

— Значи не всеки може да направи това, което направих току-що?

— Всички имаме способността да се самолекуваме, но в различна степен — някои в много малка степен, други — в по-голяма. Савана е някъде по средата, но нямаше да може сама да се излекува. Нейният тумор беше много силен. Тя имаше нужда от помощ.

— И ти й помогна.

— Да. Понякога се появява някой, който не само може да излекува себе си, но може да помага и на други да се лекуват.

Надигам бутилката и отпивам от млечната смес, опитвайки се да проумея думите на Мая.

— Като мен?

Очите й греят.

— Да. Ти си роден лечител. Това е огън, който гори вътре в теб. Затова си пренебрегнал желанието на баща си и си предпочел медицината пред правото. Затова и личният ти живот е страдал от твоята отдаденост на работата, затова медицината винаги е била най-важното нещо в живота ти. Ти си лечител, Уил. Това е част от теб, както пръстовите ти отпечатъци и цветът на кожата. И сега ще можеш да продължиш да лекуваш, но по нов, различен и по-добър начин.

— Как? Като влизам в тялото на човека и оправям физиологията му, както направих със себе си преди малко ли?

Остатъкът от стария Уил се опитва да отхвърли подобна възможност, но аз му запушвам устата.

Приеми… приеми…

Мая кима.

— Ако пациентът ти позволи. Не можеш да влезеш в някого, ако той не иска. Те трябва да те приемат.

— Малко е… страшно.

— Да. Да, така е. Отначало е ужасяващо. И невинаги се получава. Понякога те пускат да влезеш, но организмът им се съпротивлява. Ала когато двамата с пациента сте в хармония, можеш да вършиш чудеса. Чувството е неописуемо, Уил.

Чувствам се смаян при мисълта за невероятните перспективи, които се разкриват пред мен. Можех да лекувам хората и да променям живота им за по-добро, да им давам втори шанс като този, който бях получил току-що…

И изведнъж ми става тъжно.

— Всичките тези години — въздъхвам аз. — Колко много щях да направя, ако знаех. Толкова време съм похабил. Иска ми се да ме беше открила по-рано?

— И на мен — тихо казва тя, впила очи в моите. — По много причини.

Хващам ръката й.

— Да. Защо трябваше да чакам да стана на средна възраст, за да те намеря… да намеря себе си? Нямаме време за губене, Мая. — В ума ми бликат хиляди възможности. — Можем да постигнем повече от това да лекуваме хората един по един. Можем да използваме способностите си, за да развием медицината като наука. Ние виждаме работата на клетките, болни и здрави. Представяш ли си какъв изследователски инструмент е това? Медицината може да влезе в своята златна епоха с наша помощ!

Тя клати глава.

— Времето не е проблем. Но да развием медицината като наука… това е сериозен проблем.

— Защо? Като видят…

— Но те няма да видят. Медицината, науката въобще, е пълна с хора като Уилбър Сесил Бърли. Помниш го, нали?

Истината в думите й залива със студена вода пламъка, разгарящ се в мен. Помня какъв бях преди седмица. Представям си какво щях да направя, ако някой бе дошъл при мен да ми каже: „Виждам как работят клетките“.

Разбира се, приятел. Аз пък имам летяща чиния на паркинга, която ще те върне на Алфа Кентавър.

Обаче не се предавам.

— Ще намеря начин. Но ще ми трябва време, а ние нямаме никакво време за губене.

— Не се тревожи за времето — казва тя. — Ще имаш колкото си поискаш. Но преди да отидеш където и да било, и да правиш каквото и да било, трябва да опознаеш силата си, да научиш докъде се простират възможностите ти, да свикнеш с тях, да изследваш всяка гънка и всяка ниша в тялото си. Трябва да намериш и унищожиш всички ракови клетки до последната. После трябва да потърсиш други проблемни места в тялото си и да се научиш да ги оправяш: да намираш стесняващи се артерии и да ги почистваш, да възстановяваш износения хрущял в артритни стави, да заменяш остарели и повредени клетки с нови…

Изумен съм.

— Нима мога да правя такива неща?

— Разбира се. Имаш пълен контрол над тялото си.

— Но ако мога да заменям застаряващи клетки…

— Да? — пита тя нетърпеливо.

— Тогава няма нужда да…

Бавна усмивка разтегля устните й и очертава трапчинките.

— Нали ти казах, че времето не е проблем?

И тогава бавно нарастващата в тялото ми сила изведнъж ме напуска. Трябва да се опра с ръка, за да не падна по гръб върху скалата. Упоритите въпроси и противоречивата информация за различните Маи Куенел в докладите на Терзиски пак нахлуват в главата ми.

— Мая — започвам аз. Гласът ми отново е пресипнал, но не от тумора. — Коя е Мая Куенел, завършила Сорбоната… през 1938?

— Аз.

— А Мая Куенел, арестувана в Орегон през 1972?

— Пак аз. Не можех да седя и да бездействам, докато те сечаха прекрасните древни гори на Майката, за да правят дървесна пулпа.

Затварям очи. Трудно ми е да го възприема.

— Мая… на колко години си?

— През март ще навърша деветдесет.

Каза го съвсем небрежно.

— Но очите ти… различни са от очите на онази полицейска снимка. Ти ли ги…?

— Промени? Да. Когато ме арестуваха и регистрираха, разбрах, че оставям след себе си снимков материал, който можеше да ми създаде проблеми след време. Реших, че е достатъчно да си променя цвета на очите от тъмнокафяв в светлозелен. Сега знам, че е трябвало да променя и пръстовите си отпечатъци.

— И това ли можеш да направиш?

— И ти можеш. Отнема много време и иска търпение, но е възможно да се правят много промени.

— Ала защо искаш да запазиш способностите си в тайна?

Тя стисва мрачно устни.

— Мислиш ли, че ако разкриеш способностите си пред света, хората ще те приемат с отворени обятия? Ще разбереш, че светът е пълен с лица и организации — особено научните общности и мразещите света религии — които ще виждат в теб заплаха. Трябва да стъпваме тихо, Уил. Трябва да си вършим работата скришом и винаги да се оглеждаме за други като нас.

Права е — някои могъщи слоеве в обществото наистина ще ни възприемат като заплаха, но въпреки това не съм убеден, че ще мога да запазя новата си сила в тайна завинаги. Мая е мъдра и много по-отдавна се занимава с това. Ще следвам съветите й… засега.

Тя сякаш чете мислите ми.

— Не си мисли, че ще можеш да се върнеш към онова, което си бил, и там, където си бил. Ако се опиташ, ще съжаляваш.

Мая става и ми подава ръце. Хващам се за тях и я оставям да ми помогне да стана. Мускулите им са слаби, краката ми треперят и се огъват, но аз успявам да се изправя и да блокирам коленете разгънати. Тя ме обгръща с ръце и шепне в ухото ми.

— Получаваш нов живот, Уил, но срещу определена цена. Старият Уил го няма вече. Ти излезе от какавидата, наречена Уилбър Сесил Бърли. Теглена е черта след тази част от живота ти и връщане назад няма. От този миг нататък ще виждаш света — живота, съществуванието, всичко — в нова светлина, която ще те държи винаги отделен на крачка от по-голямата част от човечеството. Ти ще си различен, Уил, и хората ще го усещат.

— Какво ме е грижа за другите хора, щом като имам теб? Защото… Обичам те, Мая. — И мисля, че никога не съм го казвал толкова искрено и толкова сериозно, колкото сега. Тя е повече от хубава, любяща, грижовна жена, тя е сродна душа. Ако има Шеста хармония — точно нея чувствам, когато гледам Мая. Всички други жени… всички други хора, които съм срещал в живота си, сякаш губят плътност, избледняват и изчезват, остава само Мая. — Обичах те вчера сутринта, обичам те и сега, и ще те обичам, докато дишам.

Чувам я да плаче. Опитвам се да се отделя от нея и да погледна лицето й, но тя се притиска към мен.

— Какво има?

— Бях толкова самотна.

И изведнъж си представям как се е чувствала през всичките тези години. Тя не остарява, а всички, които обича, остаряват и умират.

— Научи ме — моля я аз. — И заедно ще правим чудеса.

Мая се отдръпва на няколко сантиметра и аз виждам сълзи по страните й.

— Няма да сме заедно, за съжаление.

Нещо в гласа й спира дъха ми.

— Какво?

— Ще бъдем като две части на едно цяло, винаги. Ще останем тук заедно дълго време, докато те науча на всичко, което знам. Но след това ще трябва да се разделим.

Кожата ми изстива.

— Не! Какво говориш?

— Само за известно време, Уил. Не можем винаги да бъдем заедно.

— Защо?

— Гея иска да се разделяме за известно време. Толкова сме малко, а има толкова много работа. Сам виждаш. Но ти няма да ме загубиш, Уил. Винаги ще знаем къде е другият, винаги ще можем да се откриваме и когато се намерим, ще бъде сякаш никога не сме се разделяли.

Нейната увереност намалява болката в душата ми, но само малко. Имам чувството, че губя толкова, колкото и печеля.

— Ами във времето, когато не сме заедно? — питам аз.

— Ще пътуваш, ще усъвършенстваш способностите си и ще лекуваш хората. Ела.

Тя се отделя от мен, хваща ме за ръка и ме води към ръба на платото.

Заставаме един до друг, загледани към селото и океана. Започва нов ден за нас, а за мен започва един цял нов свят.

— Пред нас има много работа и много любов — прошепва Мая. — А двамата с теб имаме всичкото време на света, за да се радваме и на двете.