Франсис Пол Уилсън
Петата хармония (6)

6

Мезоамерика

— Къде сме?

Уил гледаше през прозореца на очуканата двуместна чесна към тучните земи с цвят на зелена бирена бутилка, които се плъзгаха под него. Имаше чувството, че от дни лети над Мексико. Пътуването бе започнало рано сутринта от летище „Кенеди“. Преди няколко часа неговият DC-10 се бе спуснал през жълтеникавата мъгла, която в Мексико Сити минаваше за въздух. Уил мина през митницата и се качи на друг самолет за Вилаермоса Аеропуерто, където го чакаше тази таратайка с една перка. Така че след като за трети път бе излетял за деня, отново беше във въздуха.

Безсмислено бе да се опитва да завърже разговор. Дори да успееше да надвика оглушителния рев и вибрациите на самолета, от които костите ти се раздрънчават, елементарният му испански нямаше да го отведе кой знае къде в диалога с пилота Диего.

Беше го установил на летището, когато се опита да измъкне някаква информация от младия мексиканец. Разбра само, че Диего е пилотът, който Мая бе наела за него, но къде щеше да го заведе… „На юг, на юг отиваме.“ И толкова.

През целия полет Уил се взираше през прозореца.

Мексико го изненада, също като Франция, където бе очаквал цялата страна да прилича на Париж. Сега пък си бе представял пустинни пейзажи като във филмите „Великолепната седморка“ или „Дивата орда“, но земята под него повече напомняше Ирландия. Виждаха се единствено безкрайни зелени планини. Сетне планините изчезнаха, заменени от джунгли, но вездесъщият зелен цвят продължаваше да се стеле под тях, докато летяха все по̀ на юг и по на юг.

Юг. Вилаермоса беше в Табаско, в южната част на Мексико. По̀ на юг оставаха малко мексикански територии. После започваше Белиз или Гватемала. Уил не знаеше много за Гватемала, но и малкото, което знаеше, не му харесваше: партизани, военни патрули, контролни пунктове, ескадрони на смъртта — всички аксесоари на една бананова република. Хич не му се забъркваше в такива работи.

Червеят на безпокойството, червеят, с който Уил бе установил доста близки отношения през последните няколко седмици, започна да се гърчи под лъжичката по познатия му вече начин.

След срещата му с Дейв нещата се бяха развили ужасно бързо. Беше се обадил на Мая да й каже, че трябва да тръгнат веднага или изобщо да не заминават, и това сякаш я изплаши. Всичко зависи от подбирането на точния момент, каза тя. Налагаше се да хване самолета веднага, но преди това се бе обадила на неговия туристически агент да уреди подробностите около пътуването, а след това му заяви, че ще се свърже с него някъде тук… в Мезоамерика.

Потупване по рамото извади Уил от спомените. Диего казваше нещо неразбираемо, опитвайки се да надвика шума, и сочеше към дълга долина право напред. Уил видя продълговато петно от някогашна сеч в джунглата.

Какво? Да не би да му казваше, че ще кацат? Там? Господи, та това не беше място за кацане… дори не беше поляна. Не говореше сериозно този човек.

Когато чесната направи вираж, захождайки за приземяване, Уил разбра, че Диего наистина ще каца. Зарея поглед — където и да е, само не там долу. На запад, ниско над джунглата, бяха надвиснали буреносни облаци, които се движеха като голяма сива фрегата през зелено море, но май се отдалечаваха.

Никъде не се виждаше и следа от цивилизация. Нямаше ли някой град наблизо? Или поне село?

Диего остави самолета си да се спуска плавно надолу, на сантиметри от върховете на дърветата, и накрая направи едно травмиращо мозъка неравно кацане в изровената, покрита с локви каша от червена кал и трева. Последва трескав слалом между дупките, докато най-сетне спряха на по-малко от сто и петдесет метра от дърветата. Диего изгаси двигателя и тупна Уил по крака.

— Естамос аки^[1] — захили се той.

Уил се огледа.

— Къде, по дяволите, е това „тук“?

— Дотук. Дотук-дотук-дотук.

Джунглата се протягаше лакомо към периферията на сечището — сплетените й дървета се бутаха едно друго и се навеждаха над разчистеното място като тълпа, струпала се около катастрофа.

— Не ми прилича на място, където бих искал да съм — измърмори Уил.

Изведнъж му се прииска да се махне оттук, да си е обратно в добрите стари Съединени американски щати. Ако ще да е в приют за бездомници, пак щеше да е по-добре, отколкото да го оставят тук сам в тази чужда и изумително зелена пустиня. Страхът започна да впива нокти в сърцето му и да разкъсва гръдния му кош. Как успя да се забърка в тази каша? Къде му беше акълът? Имаше ли акъл изобщо?

Хич нямаше да излиза от този самолет. Тъкмо щеше да каже на Диего да обръща и да се махат оттук, когато от джунглата изскочи открит, очукан, оплескан с кал двуместен джип. Гумите му престанаха да се въртят, но джипът продължи да се плъзга напред, докато накрая спря и от него излезе дребен човечец със слаби като клечки ръце и тесни рамене. Беше облечен в нещо като туника, направена от груб бял памучен плат. Вниманието на Уил бе привлечено от мачетето, пъхнато в бродирания колан около кръста му. Мъжът притича бос до вратата на Уил и я отвори.

— Сеньор Бърли? — усмихна се човечецът.

Имаше кръгла глава, покрита с провиснала черна коса, и блеснали черни очи, а лицето му беше с цвят на печена ябълка. Усмивката му разкри големи бели зъби със златни контури; металът проблесна на слънчевата светлина, очертавайки горните му предни зъби като в картините на Старите майстори.

Уил се поколеба, изкушавайки се да каже, че сеньор Бърли няма да дойде, но Диего знаеше истината.

— Аз съм.

— Буено!^[2] Мая, тя ме изпрати. — Той подаде ръка, цялата в мазоли. — Аз съм Амброзио.

Уил стисна ръката му.

— Къде е Мая?

— Отиваме да я срещнем сега. Тя пристига преди два дни. Чака нас в планината.

— Каква планина?

— Не далече. Ще видите.

Нов миг на нерешителност: Уил изпитваше нужда да види нечие познато лице в това чуждо място.

— Хайде — подкани го Амброзио. — Трябва да тръгваме. Къде ви е чантата?

Уил не мръдна.

— Откъде познаваш Мая?

— Тя е от рода на Амброзио — обясни човечецът.

Време е да вземе решение: да остане или да тръгне. Какво ли би направил херцогът на негово място?

Потисна нарастващата в душата му тревога, предизвикана от цялата тази неизвестност, която го чакаше, ако слезе от самолета, пое дълбоко дъх и реши да продължи започнатото. С мъка измъкна големия си брезентов сак иззад седалките на самолета и скочи на земята.

Едно приключение не е никакво приключение, ако всичко ти е известно предварително; махни неизвестното и приключението се превръща в екскурзия.

Е, да, ама…

Докато гледаше как Диего обръща чесната и с рев се понася обратно по сечището, Уил не можеше да се отърве от ужасяващото чувство, че го зарязват насред джунглата. Помаха с ръка, но Диего не отвърна на жеста.

Амброзио взе сака и го метна на гърба си.

— Вървим сега. Да?

— Да.

Поне си имаше нещо като Петкан.

Тръгна, загледан в дивата зеленина наоколо. „Или съм много смел, или много глупав — помисли си той. — Но и в двата случая съм човек, който няма какво да губи.“

Дали това беше целила Мая, като го накара да се „разтовари“ от всичкото си имущество? Да го направи безразсъден?

Изглежда, действаше.

Усети, че подгизва от пот. Донякъде от нерви несъмнено, но жегата си беше голяма. А беше и влажно. Преди смяташе, че горещината и задухът в Ню Йорк са убийствени, но те бяха нищо в сравнение с тукашния климат. Бас ловеше, че можеше да хване шепа въздух в ръка и да изстиска от него чаша вода.

Мая го беше предупредила да се облече леко и в бяло. Уил се радваше, че я бе послушал. Освен това, докато шляпаше в калта към джипа, се радваше, че си беше купил водоустойчиви туристически обувки за пътешествието. Малки петънца от оригиналната тъмнозелена боя на возилото и ивици от брезента едва прозираха през дебелия слой червена кал, която бе полепнала навсякъде. Двата пресечени конуса на предното стъкло, изчистени от чистачките, приличаха на бдителни очи.

— Ние имаме много, много дъждове — каза Амброзио. Справяше се добре с английския, за радост на Уил.

— Спира ли въобще да вали понякога?

Амброзио подуши въздуха.

— Чак ни праща още две бури, мисли Амброзио, и после ни остави на мира.

— Чак ли?

— Богът на дъжда и бурите.

Уил изтръпна, когато Амброзио хвърли сака му в задната част на джипа.

— Там има компютър.

— Компютър? — възкликна той и облечените в злато зъби блеснаха. — Тук нямаме ток, сеньор.

— Аз имам батерии — отвърна Уил. Беше си донесъл няколко литиево-йонни батерии. — А и винаги мога да го включа в запалката на джипа.

Амброзио сви рамене и се намести зад волана.

— Няма да имате нужда от компютър там, където отиваме.

Уил си помисли, че това ще го решава сам, но не влезе в спор с дребния човечец.

— Мая далече ли е? — попита той.

— На километри е оттук, от другата страна на долината. Това е най-близкото място, където може да каца самолет.

— И къде е това?

— В джунглата.

— Знам, че е в джунглата. Ама в коя страна е?

— Страната на маите. Там, където е роден Амброзио.

— Но страната на маите може да означава Мексико, Белиз или Гватемала.

— Си^[3]. — Той запали двигателя. — Вие сте жаден?

Уил не можа да реши дали Амброзио избягва отговора, или е просто глупав. Но наистина бе жаден. Бутилката с минерална вода, която си бе купил на летището в Ню Йорк, отдавна беше свършила.

— Бих пил нещо — кимна той.

— Буено.

Амброзио включи на скорост и джипът подскочи напред — право във високия, грозен ствол на някакво палмово дърво. Уил извика изплашен, защото върху брезента над главата му падна нещо тежко и отскочи.

Амброзио изхвръкна от колата и извади мачетето от колана си. Вдигна бледозелен кокосов орех от земята, хвана го в ръка, направи шат-шат-шат с острието в горния край на ореха и после му го подаде през вратата.

Уил надникна през петсантиметровия отвор и видя, че кухината бе пълна с рядка бяла течност. Кокосово мляко. Отпи. Не беше студено, но хладно, с лек кокосов дъх и несъмнено освежително. Амброзио бе отворил един и за себе си и пиеше съдържанието му на големи глътки, без да обръща внимание, че тече и по брадата му. Хвърли черупката и погледна към Уил.

— Още един?

Уил още не бе изпил този.

— Но мас, грасиас^[4].

Амброзио се захили.

— Муй буено! Хабла еспаньол?^[5]

— Не толкова добре, колкото ти говориш английски, за съжаление.

Амброзио седна пак зад волана и този път потеглиха. Той насочи колата към отвор в зеленината и подкара джипа по тесен неравен път, по който се виждаха следи от едно-единствено возило и то беше джипът на Амброзио, минал оттук на идване.

Навлязоха сред дървета, с невероятно дебели стволове, огромни, наситенозелени и толкова стари — Уил за миг изпита чувството, че някак си се е върнал в периода креда и в сенките го дебнат динозаври. Джунглата бързо ги притисна отвсякъде и сечището се скри от погледа им.

Обзе го пристъп на клаустрофобия, но се разсея, щом Амброзио започна да му говори за местните флора и фауна: ниски палмети, флуоресцентни папагали, огромните листа на растението таро, тукани с оранжеви клюнове, мексикански смолисти борове, бърз кафяв заек без опашка, който Амброзио нарече пака, елегантни акации, бъбрещи маймунки и петниста боа, увиснала на евкалиптов клон.

Тук сякаш нищо не живееше само. Дърветата бяха окичени с лиани, някои от които излизаха от стволове с дебелината на мъжко бедро. Тези стволове от своя страна бяха осеяни с някакви сиво-зелени израстъци и от време на време с ярките цветове на орхидеята. Богатото разнообразие от форми на живот изпълни Уил с благоговение. Имаше чувството, че се носи по капилярите на някакъв огромен жив организъм.

— Виждаш ли онези дървета там? — Амброзио сочеше към група стволове с тъмна набраздена кора и високи листа. — Това е махагон. Много дзули идват тук да ги режат и да ги отнасят.

— Дзули ли?

— Чужденци. Идват и режат-режат-режат и никога не се помиряват с Юмцил. — Той хвърли поглед към Уил, сякаш очакваше поредния въпрос. — Юмцил е горският бог. Лошо нещо е да забравяш бога на гората.

— Ще го запомня. Чак и Юмцил са богове на маите, така ли?

— Си. Ние имаме много, много богове.

— А Мая, твоята роднина, почита ли тези богове?

Амброзио поклати глава.

— Мая е наполовина дзул. Тя си има свои начини и те са много по-стари от тези на маите.

По-стари ли? Уил съвсем не бе специалист по история, но все пак си мислеше, че преди маите не е имало кой знае какви цивилизации в Америка.

И освен това му се стори, че долови нещо ново в гласа на Амброзио, докато говореше за своята роднина, но не можа да разбере какво точно.

— Да не би да обижда боговете ви с различните си вярвания?

Амброзио се засмя.

— Не. Нашите богове не са ревниви като вашите.

— Като моите ли? — Уил бе престанал да ходи редовно на църква, откакто се бе изплъзнал от контрола на родителите си като юноша, но все пак се водеше презвитерианец.

— Боговете на дзулите са много ревниви.

— О, разбирам. Християнския Бог имаш предвид.

— И еврейския, и мюсюлманския. Всички искат да са единственият бог. Боговете на маите не такива. Всички живеят заедно. Така много по-добре.

— Няма спор. И какво мисли твоят народ за Мая и нейните „стари вярвания“?

— Понякога я наричат курандера — лечител, а някои й викат Иксчел — Жената от дъгата.

— Прекрасно име — каза Уил. Дали не се дължеше на нефритените й очи.

— А други дори й викат Кстабей.

Амброзио прехапа устни, сякаш бе казал нещо, което не е трябвало.

— Какво значи Кстабей?

Амброзио въздъхна.

— Кстабей е дух, който примамва мъжете дълбоко в гората и ги изоставя там.

Уил усети как вътрешностите му се свиват в страшен възел. Това ли е намислила и за мен?

— Но недей да вярваш на това — бързо добави Амброзио. — Просто една стара приказка, с която плашат младите мъже. Хората, които я наричат така, не разбират онова, което прави. А има и такива — обикновено вярващите в бога на дзулите — които й викат бруха.

Уил знаеше тази дума: вещица.

— А ти как й викаш?

— Амброзио я нарича сабия… мъдрата.

Сега Уил разпозна тайнствената нотка в гласа на Амброзио — беше благоговение.

— Мира!^[6] — викна неочаквано Амброзио и вдигна ръка.

Нещо ярко оцветено и пернато се стрелна през пътеката пред тях.

— Паун! — предположи Уил.

— Не, не, сеньор. Това е пуйка.

Пуйка в джунглата. Представяш ли си?

— Жалко, че си нямате Ден на благодарността тук — отбеляза Уил.

— Като в САЩ ли? — Амброзио поклати глава. — Не, сеньор. Ние не сме благодарни, че дзулите дойдоха в нашата родина.

Земята от двете страни на пътя постепенно започна да се издига, докато по едно време вече караха оградени от склонове като в дере. Пред тях се изпречи огромна локва, но Амброзио изобщо не намали. Вряза се във водата и разплиска огромни количества рядка кал с цвят на стара кръв, част от която обля предното стъкло и ги изпръска през вратите.

Джипът продължи движението си напред към отсрещния бряг на локвата, но двигателят изхърка и замря.

Амброзио изруга на няколко езика, завъртя отново ключа в стартера. Чу се вой, но двигателят не запали.

— Сигурно кабелите са се намокрили — предположи Уил, докато изтръскваше калта от дясната си ръка. Не знаеше какво точно означава това, но го беше чувал и му звучеше разумно. — Почакай малко да поизсъхнат.

Амброзио измърмори нещо от рода, че били „водоустойчиви“, и освободи предния капак. Уил отиде заедно с него пред джипа да му помогне да вдигнат капака.

Амброзио изпъшка, като видя оплескания с кал двигател.

Уил почти нищо не разбираше от коли. Можеше да погледне в коремната кухина на някого и да разпознае всеки орган и кръвоносен съд, да опише функциите им в най-малки подробности; ала застанеше ли пред автомобилен двигател, се превръщаше в безсловесен дръвник.

Само че нямаше нужда да си първокласен автомеханик, за да ти е ясно, че кал и двигател с вътрешно горене са две несъвместими неща. Моторът на джипа сякаш бе получил масивен кръвоизлив.

Амброзио работи над него половин час — бърса калта, подсушава кабели, преглежда връзките… но двигателят отказваше да запали.

Накрая вдигна глава и се втренчи нагоре. Какво гледаше? Не можеше да види небето през гъстата зеленина.

— Амброзио трябва да отиде за помощ — съобщи той на Уил.

— Докъде?

— Далече е.

Уил погледна дерето. Изглеждаше, че може да се върви по него.

— Добре — кимна той. — Да вървим.

— Не. Не натам. По този път километрите стават прекалено много. Твърде далече. — Вдигна ръка и посочи към гъстата джунгла. — Амброзио ще мине оттук.

— И ще ме оставиш сам?

Няма начин, Хосе.

— Така е по-добре — увери го Амброзио. Извади мачетето и насече няколко растения от джунглата. — Амброзио може да върви бързо по този път, но не и с теб. Тъмното ще дойде. — Посочи към джипа. — Ти оставаш. Ще вдигнеш прозорците и ще затвориш задната врата. Ще си в безопасност, докато Амброзио се върне.

Обърна се и заразмахва мачетето срещу храсталака.

— Чакай! — викна Уил, като едва се бореше с обземащата го паника.

— Не се страхувай — отвърна дребният човечец. — Амброзио скоро ще се върне!

И изчезна. Уил го чуваше как си разчиства пътя през гъсталака, но зеленината вече го скриваше от погледа му. Скоро и шумът от сечта бе погълнат от зелената стена.

Уил направи две крачки към мястото, където го видя за последно, после спря. Амброзио не вървеше по пряка пътека, той си я създаваше.

Прав е, каза си Уил. Само ще го бавя, ако тръгна с него.

Пък и идеята да се препъва през тази джунгла в тъмното, макар и с Амброзио…

И тогава неканени в съзнанието му се върнаха думите на Амброзио за Кстабей… духа, който примамва мъжете навътре в гората и ги изоставя там.

Е, аз съм доста навътре в гората. А ето че сега ме и изоставиха.

Не драматизирай.

Амброзио скоро ще се върне…

Уил бе убеден. Преценката му за хората невинаги бе безпогрешна, но Мая и Амброзио му изглеждаха добри хора.

Всичко ще е наред, каза си той. Това е просто злополука на пътя. Накрая всичко ще се оправи. Не позволявай несполуката да ти разваля приключението.

Някакво движение по земята привлече погледа му. През дерето се движеха парченца листа. Той се наведе да види по-отблизо. Не, парченцата листа не ходеха сами, носеха ги. Мравки. Цяла колона мравки…

Уил клекна и видя още една колона мравки, която вървеше в обратната посока — стотици, хиляди дребни листорезачки пътуваха по невидима двулентова магистрала, която пресичаше дъното на дерето. Натоварените мравки вървяха на запад, а онези с празните гърбове отиваха на изток за нов товар.

Изправи се, затвори очи и подуши въздуха. Миришеше на живот и смърт — миризма на парфюм от цветя и мускусната миризма на разлагащи се растения.

Заслуша се. Откакто бе пристигнал, ушите му се бяха задръстили от предизвикани от човек шумове: рева на чесната, мъркането на джипа, бърборенето на Амброзио. Сега тези шумове ги нямаше и шумът на джунглата изпълваше въздуха наоколо. Почукването на капки, останали от последния дъжд, които бавно се стичаха по листата и падаха на земята, силните остри подвиквания на птици, отривистите гласове на маймуните, крякането на дървесни жаби, и всичко това на фона на силното жужене на мухи и цикади.

Музиката на джунглата.

Ежедневният ритъм на живота в джунглата продължаваше необезпокояван, без да забелязва присъствието му.

Уил се плесна по врата, където нещо го бе ухапало, и на ръката му се запечата сплескан комар. Е, нещо все пак го беше забелязало. Май ще е по-добре да затвори джипа отвсякъде.

Отиде откъм задната му страна и намери крилата на вратата под своя сак. Намери и резервно мачете. Измъкна го и го стисна в ръка. Дръжката бе от евтина пластмаса, дългото равно острие бе матовочерно, с изключение на стоманения блясък по наточения ръб. Почувства се някак си по-добре, като разбра, че разполага с него. Изпробва няколко замаха и го пъхна в колана си.

Крилата на вратата лесно се припокриха, дръпна ципа и на покривния брезент. Ето. Вече бе добре защитен от мушичките.

Намести се зад волана и врътна ключа в стартера, ей така да опита. Нямаше късмет. Двигателят пак отказа да запали.

В затворения джип стана горещо и задушно, затова Уил отново излезе навън. Замисли се дали да не извади лаптопа си и да запише днешните събития, но беше жаден. Имаше си мачете. Трябваше само да намери кокосов орех и да го клъцне отгоре, за да го отвори, както бе направил Амброзио.

Тръгна нагоре по дерето да търси кокосови палми. След няколко десетки крачки чу шум от течаща вода. Сякаш идваше някъде отпред и вдясно от него.

Навярно поток или река. Дори по-добре от кокосов орех.

Докато вървеше и търсеше дупка в гъсталака, му се стори, че вижда ивица слънчева светлина зад дърветата, които ограждаха пътя. Значи имаше открито място сред високата растителност. Намери тясна пътека в храстите, сигурно бе направена от животни, изкачи се по склона и тръгна по нея.

Ходеше по леко нагорнище и първите няколко метра беше доста лесно. Докато вървеше, забеляза от дясната си страна тъмнокафява купчина, висока петдесет-шейсет сантиметра. Мравките, които влизаха и излизаха от дупките по повърхността на купчината, бяха поне десет пъти по-големи от онези, дето бе видял да носят парченцата листа. Потръпна от ужас, защото за миг си представи кошмара да се спъне и да падне върху това чудо. Продължи да върви.

След още пет-шест метра стигна до гъста плетеница от храсти и лиани. Проправилите пътеката дотук явно се бяха шмугнали през плетеницата. Уил нямаше намерение да опитва, но усещаше, че откритото място бе току зад това препятствие.

Измъкна мачетето и започна да сече. Не беше лесно и ризата му подгизна от пот, докато направи просека. Захили се. Беше успял да стигне до откритото място. Ала гледката пред очите му го накара да замръзне на място.

Пред него стоеше пирамида.

Насред сечището, окъпана в слънчева светлина, която падаше под ъгъл над върховете на дърветата. Уил бе чел доста за маите през изминалите няколко седмици и бе виждал снимки на храмовете и пирамидите от Тулум и Чиченица. Тази приличаше на тях, но беше по-малка и в много по-лошо състояние. Джунглата доста бе напреднала в стремежа си да върне отнетата й територия — увивни растения, мъх, тлъстиги^[7] и дори дървета с дълги змиевидни корени растяха върху разпадащите се стъпала и се грееха на слънце на покрива на храма, увенчал върха на пирамидата. Но възраждащата се растителност все още не бе успяла напълно да скрие очертанията на човешкото творение. Нямаше никакво съмнение — това бе неоткрит досега храм на маите.

И аз го открих!

Сърцето му запърха от радост. Нямаше и ден откакто беше пристигнал и виж какво откритие направи.

Кога ли за последно са идвали хора тук? — зачуди се той. — Преди век, преди пет века или преди десет?

Опиянен от подобна възможност, той си проби път през храсталака и приближи своето откритие.

Мина покрай наклонена, покрита с пълзящи растения колона, която отначало взе за изсъхнало дърво. И изведнъж се стресна, защото видя чифт очи, вперени в него. Разчисти растенията с мачетето, за да разгледа по-добре, и осъзна, че пред него стои един от каменните стълбове с гравирани върху тях изображения, каквито маите издигали около обществените сгради. Този май бе направен от червен варовик; стърчеше близо два и половина метра над земята, а вкопаната му част може би бе поне метър и нещо.

Под разчистената зеленина се очерта намръщено лице, подобно на азиатско, със сложно гравирана украса на главата, с отворени челюсти и оголени зъби. Нямаше гърди, на тяхно място стърчеше озъбената глава на ягуар. Лицето имаше студени безмилостни очи, които породиха смут в душата на Уил.

Тръгна към пирамидата — неговата пирамида — и заизкачва стъпалата. Тук звукът от буйно течаща вода се чуваше по-силно и той се поколеба. Беше ожаднял още повече след усилието да си направи просека дотук. Май щеше да е по-добре първо да намери реката, а после да изследва пирамидата.

Изведнъж се смрачи и Уил погледна нагоре. Черен облак на талази бе погълнал слънцето, което допреди малко грееше над дърветата. Тежък тътен възвести, че Чак — богът, за когото бе споменал Амброзио — се завръща да си довърши работата.

Уил погледна с копнеж към храма на върха на пирамидата, но реши да отложи засега влизането там. Не искаше идващата буря да го хване на открито.

Дъждът, ако не друго, поне ще реши проблема с жаждата.

Докато открие дерето, вятърът вече накланяше дърветата и отърсваше на земята остатъците от предишния порой. Силни гръмотевици и ярки светкавици, пробиващи си път през зеления балдахин над главата му, го накараха да се затича. Стигна до джипа тъкмо навреме.

Беше чувал за тропическите дъждове, но никога не му се бе случвало да изживее нещо подобно. Нямаше постепенно засилване — както в един момент бурята заплашва да се разрази, в следващия вече те залива с вода. Ако джипът беше в движение, Уил бе готов да се закълне, че щеше да е като да кара през Ниагарския водопад или по-точно някакво негово мезоамериканско подобие. Водата трополеше по покрива като с хиляди гневни юмруци, така блъскаше по брезентовото покривало, че Уил се сви на седалката от страх, че платът може да не издържи, да се скъса и пороят да го погълне.

Няколко малки струйки се спуснаха по вътрешната страна на брезента, преминали през пропускащи шевове, но нищо сериозно. Уил остана сух, но през прозореца не се виждаше нищо освен шуртяща вода. Светът му се бе смалил до размерите на тази малка, шумна, двуместна кутийка.

Бурята бушува поне час, после се отказа и тръгна нанякъде, оставяйки Уил в мокра тъмнина. Явно и нощта тук падаше така бързо и изненадващо както дъждът.

Уил отвори вратата и излезе от джипа за глътка свеж въздух. Обувката му затъна в течаща вода. Дерето се бе превърнало в поток.

Къде, по дяволите, беше Амброзио? Кога ли щеше да се върне? Надяваше се да не му се е случило нещо.

Уил скочи обратно на високия праг на джипа. Поне колата беше вече чиста. Той загреба шепа вода от брезента на покрива и я изпи.

При преглъщането усети по-отчетливо подутината в гърлото си, което му напомни за бомбата, която тиктакаше вътре. Пи още, после се плъзна в джипа и заключи вратата.

И какво сега? Седи сам в тъмното без никаква представа колко време ще трябва да кисне тук.

Защо пък да не се възползва от предоставеното му време?

Пресегна се зад седалката, отвори ципа на сака и извади лаптопа. Най-добре да започне дневника на приключението си тази вечер. Или пък не. Не бе сигурен, че може да устои на изкушението да започне записките си с „Беше тъмна и бурна нощ“.

Реши първо да изпрати някое и друго писмо по електронната поща. Натрака съобщение до Кели да й каже, че е пристигнал, където там се падаше — всъщност писа й, че е в Мексико и че е добре.

Пъхна картата за сателитна връзка в лаптопа и вдигна малката антенка. Брезентовият покрив на джипа нямаше да му пречи ни най-малко. Бяха му казали, че това е върхът на техниката за компютърна комуникация и че ще работи от всяка точка на света. В Уестчестър работеше добре, но истинският тест щеше да бъде сега.

След три безуспешни опита най-накрая успя да се включи в електронната си поща през сателита. Докато изпращаше писмото за Кели, видя, че е получил съобщение… от Терзиски. Отвори го и веднага го прочете:

Докторе,

Има проблем с потвърждаването на биографията на Мая Куенел. Несъответствия в първичните източници на информация. Продължавам проверките. Ще пиша пак.

Терзиски

Кратко и ясно. Прекалено кратко. Терзиски май си мислеше, че електронните съобщения са като телеграмите — беше го написал, сякаш му вземат такса за всяка дума.

„Несъответствия в първичните източници на информация…“ Какво означаваше това, да го вземат мътните? Детективът не бе заявил направо, че Мая е излъгала за миналото си, но определено намекваше това.

Чудесно. Уил бе зарязал западната цивилизация, за да броди из тази дива страна с жена, за която има несъответствия в първичните източници на информация. Надяваше се да получи по-ясни сведения от Терзиски, преди да е нагазил прекалено дълбоко в това… каквото и да бе то.

Но засега най-добре да се възползва максимално от ситуацията.

Не му се пишеше повече, затова прибра обратно лаптопа в сака, после провери закопчалките на брезентовия покрив да се увери, че всичките са здраво закопчани. Беше доста добре защитен от разни досадни същества от рода на насекоми и змии, но дали бе достатъчно защитен от големи хищници? Имаше ли такива животни тук? Спомни си главата на ягуара от каменния стълб. Да се надяваме, че не се мотаят наоколо, или пък, ако са наблизо — дано да се стреснат от размерите на джипа.

С мисълта, че ако заспи, времето ще мине по-бързо, Уил свали назад облегалката, намести се, доколкото можа, и затвори очи…