Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Killing Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
mladenova_1978 (2020 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2021 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Кейлъб Кар

Заглавие: Господарят на времето

Преводач: Зорница Димова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Балканпрес“ АД — София

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-009-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10990

История

  1. — Добавяне

32

— Започнахме да подхвърляме тази идея в Пентагона доста отдавна — обясни Слейтън, без да сваля очи от тъмния, обвит в мъгла хоризонт зад кораба. — Разбирате ли, от дълго време се опитвахме да решим проблема със съвременните методи за контрол. През последните петдесет години след всеки нов електронен детектор се появяваше по някое ново откритие в антирадарните технологии. А когато се намесиха компютрите, надпреварата стана много по-оспорвана. Всички велики сили търсеха някакъв изход, някакъв абсолютен отговор, но още нямахме необходимите технологии за нещо такова. Или поне така се смяташе. Всъщност семето на отговора беше посято години по-рано, по време на нарковойната — полицейската акция, както ни учеха да я наричаме — в Колумбия и Еквадор. И то посято от поделения под моя команда. — За миг през мрачното лице на полковника сякаш премина сянка на гордост. — Започнахме да използваме малки безпилотни самолетчета, оборудвани с множество камери и микрофони. Тактиката имаше страхотен успех, макар да нямахме представа, че сме открили отговора.

— Какъв отговор? — попита Лариса. — Тези устройства нямат нито детекторни, нито антирадарни способности.

— Именно — усмихна се леко Слейтън. — И не им трябват, тъкмо в това е красотата. Всички толкова бяхме свикнали да работим с електронно генерирана информация, че забравихме основните си, дадени от бога инструменти: своите уши и очи. Тъкмо в това се превърнаха тези самолетчета. Когато първите експерименти излязоха успешни, започнахме да миниатюризираме бордовото и аудио-визуалното оборудване. Успяхме да им придадем не само огромен обхват, но и способността да проникват през всяко детекторно поле, без да бъдат уловени. След войната в Пентагона се чу за тях и безпилотните „оси“ станаха нещо обикновено. После, когато преди десет години започнахме да произвеждаме все по-миниатюрни оръжия, нямаше как на някого да не му хрумне идеята за въоръжени „оси“. Те можеха да се насочат към далечни и дори охранявани цели, където да хвърлят конвенционалните или ядрените си заряди с абсолютна точност. Такава беше теорията. Предимствата бяха очевидни — белегът на Слейтън запламтя на бледата светлина в кулата, а гласът му отново зазвуча мрачно, — но такива бяха и опасностите. Всеки чужд шпионин в американска лаборатория би могъл да изнесе не само плановете, но и прототипите. За щастие имаше огромни конструкторски и системни проблеми, които изглеждаха неразрешими. Преди да напусна, бяхме изоставили този проект. Явно са го съживили.

— А може би не са — обадих се аз. — Полковник, нищо чудно апаратурата просто да отчита слаб метеоритен дъжд. Или някакъв космически прах.

Подобни опити за алтернативно обяснение бяха наистина твърде жалки и Слейтън ги отхвърли с презрение.

— Намери ми метеори, които летят под строй и сменят посоката си, докторе, и аз ще… — Внезапно лицето му замръзна. — Ето! — каза тихо той.

Продължих да се взирам в далечината, без да виждам някакви причини за тревога. Когато обаче се обърнах към Лариса, забелязах, че и тя се е вторачила в същото, което бе приковало погледа на полковника: на лицето й беше изписано същото безпокойство.

— Къде? — попитах аз.

В отговор Слейтън само се обърна, отиде до клавиатурата на командното табло и активира интеркома.

— Говори Слейтън — обяви той. — „Осите“ са на сто и петдесет метра от кърмата ни. Трябва да се движим колкото се може по-тихо, без излишни шумове. Говорете тихо. Най-важни са двигателите. Жулиен, трябва да ги сведем до минимална мощност. Джона, включи холографския проектор.

Припрените заповеди на полковника ме накараха да огледам стратосферата още по-внимателно, за да зърна мистериозните изобретения, които предизвикаха силната му тревога. Когато най-сетне ги видях, бях едновременно заинтригуван и изплашен: десетките „оси“ с размерите на баскетболни топки приличаха на нещо, измислено от Джон Прайс. Имаха големи „очи“, където, както разбрах впоследствие, бяха разположени сложни оптически уреди. „Телата“ им съдържаха летателна и насочваща апаратура, а в „крилата“ им се намираха също толкова сложни звукови приемници. Всичко това допълваше общото впечатление за огромни насекоми, от които стърчаха и блестящи антени: детонатори с механизъм, обясни накратко Слейтън. По-нататъшните подробности щеше да разгласи в друго съобщение.

— Не забравяйте, че ако съм прав, всяко от тези неща носи ядрено устройство, способно да унищожи кораба ни. Ще действаме изключително внимателно.

Като че ли в отговор на думите му „осите“ внезапно се стрелнаха напред и ни заобиколиха. Множество любопитни очички сякаш се взираха в нас заплашително. Следвайки заповедите на полковника, корабът ни постепенно забави ход почти до пълзене. Нервите ми бяха опънати до скъсване.

— Наистина ли някой може да взриви ядрено устройство на такава височина, полковник?

Той кимна, без да откъсва поглед от „осите“, които се стрелкаха около нас.

— Предполагам, че са въоръжени с рентгенови лазери. Те се зареждат от ядрена експлозия и имат огромен разрушителен потенциал, но ядреният разпад е минимален.

— Минимален ли? — прошепна Лариса.

— Очевидно смятат, че представляваме достатъчно голяма заплаха и рискът си струва — каза Слейтън. — Макар че явно не разбират точно каква е тази заплаха. Типично за начина на мислене на американската машина за национална сигурност, както ти сам писа, докторе.

— А дали холографският проектор ще ни предпази засега? — попитах аз.

— Би трябвало — отвърна полковника. — За невъоръженото око нашият кораб в момента изглежда като безобидна ивица атмосферна мъгла.

— А проекторът действа на тези „оси“ по същия начин, както и на окото — кимна Лариса.

— И така, предимството им отново се превръща в недостатък — завърши Слейтън. — Но както вече казах, още не сме започнали да излъчваме нов радарен сигнал. Можем да очакваме те да се придържат към стария сигнал, за да чакат някакво потвърждение за човешка или механична дейност. Трябва да продължим да се стараем да не вдигаме много шум — нито ние, нито корабът. — Като видя, че „осите“ все още не предприемат никакъв враждебен ход, полковникът се поотпусна. — За момента поне, изглежда, успяхме да ги заблудим. — Той си позволи кратка усмивка. — Чудя се какво ли биха казали приятелите ми там долу, ако знаеха, че преследват мен…

Макар холографският проектор да понамали напрежението, през началната фаза на пътуването ни сред „осите“ всички се движехме много внимателно и следвайки инструкциите на полковник Слейтън, говорехме тихо. Половин час подобно поведение беше достатъчен, за да ни накара да се поотпуснем, но нищо повече; аз все още стоях неподвижен до Лариса, когато я чух да говори с брат си чрез имплантираното комуникационно устройство. Тонът й беше успокоителен и съчувствен, а думите й създадоха у мен впечатлението, че напрежението от общата ситуация и от конкретния момент се е отразило и на Малкълм. Предположението ми се потвърди, когато Лариса попита дали не бих отишъл в кабината на брат й, където той се бил оттеглил, след като му се завило свят. Някой трябвало да говори с него по време на трудния преход, а тя смятала да остане на поста си, готова да стреля по „осите“, ако холографската система престане да действа.

Внимателно слязох по стълбичката и се промъкнах до кърмата на кораба. Когато влязох в кабината на Малкълм, която бе оборудвана като капитанска кабина на стар платноход, с широк затъмнен прозорец в най-задната част на корпуса, — отначало помислих, че той все още е в наблюдателния купол; но тогава зърнах преобърнатата му инвалидна количка до грубо издялана дървена маса. Проснатото му на пода тяло беше затиснато от нея.

— Малкълм! — извиках аз бързо, но тихо, защото „осите“ се виждаха през прозореца. Спуснах се към него, внимателно отместих инвалидната количка и го вдигнах, неприятно шокиран от лекотата на тялото му. Зад една преграда имаше капитанска койка и аз го положих на нея, разхлабих яката му и потърсих пулса му.

Но въпреки всичките си усилия не можах да го намеря.