Кейлъб Кар
Господарят на времето (23)

23

Докато продължавахме да чакаме Малкълм да излезе от лабораторията си и да обяви, че е време да се впуснем в поредната измама, от време на време ни беше трудно да запазим търпение, макар да признавам, че, както неведнъж изтъкна Лион Тарбел, за мен и Лариса беше по-лесно, отколкото за другите. Всъщност Тарбел толкова се вълнуваше от мисълта, че и други освен него имат физическа връзка, че първо едва не се изпържи в така наречения „костюм за виртуален секс“ (всъщност нищо повече от наполеонки от тънка гума с вградени мощни електроди), а няколко дни по-късно изкара малък реактивен хеликоптер от използвана за хангар плевня и замина за Единбург. Докато се приготвяше за излитане, аз му изтъкнах, че Глазгоу е по-близо, но на хитрото му лице се изписа дълбоко презрение.

— Пияни работнички и наркоманки! — изрева той. — Не, Гидиън, единбургските проститутки обслужват зажаднели за секс адвокати и перверзни политици. Те притежават огромен сексапил, те са за мен!

Двигателят изрева и Тарбел потегли.

Така започна една незабравима вечер. По изключение бях сам, защото Лариса беше решила да бди цяла нощ до леглото на все още болния си брат. Искаше да е сигурна, че си почива, а не работи в лабораторията си. Отново започнах да размишлявам какво ли го бе погълнало така всецяло; хрумна ми, че ако Лариса твърдеше, че не знае, вечно тайнственият и мълчалив полковник може да има някаква представа. Поразпитах и научих, че Слейтън се е усамотил в залата за контрол на комуникациите. Затова тръгнах да разбера дали с предполагаемите си психологически умения не мога да го накарам да ми каже с какво се занимава Малкълм.

Залата за контрол се помещаваше в сградата на някогашна кръчма срещу църквата, където се намираше проекторът на озоновото оръжие. Под кръчмата имаше подземно помещение от около сто квадратни метра, където се съхраняваше апаратурата за подслушване на електронните комуникации по света, както държавни, така и лични. Правителствата на Съединените щати и техните англоговорещи съюзници от десетилетия използваха подобна система, наречена „Ешелон“ и съставена от няколко такива инсталации за контрол, всяка от които заемаше голяма площ; за пореден път Малкълм беше постигнал следващото ниво на технологично развитие.

Почуках на имитиращата дърво врата няколко пъти, без да получа отговор. Но тъй като чувах неразбираеми шумове отвътре, предположих, че полковникът наистина работи. Затова влязох тихо и се озовах пред една от най-странните картини, които бях видял след пристигането си.

Лампите по тавана бяха изключени, прозорци нямаше, ала мракът се разсейваше от светлината на двайсетина монитора, не особено големи, но достатъчни, за да заемат по-голямата част от едната стена. Проблясващите по тези екрани форми отначало ми се сториха безсмислени, но когато очите ми привикнаха с леко стробоскопската светлина, осъзнах, че те са бързо менящи се блокове текст, закодиран и разкодиран, и тук-там схеми и диаграми. На всеки екран имаше нещо различно, а какофонията, която бях чул отвън, се дължеше на десетки аудиосигнали — някои разбираеми, други закодирани, но всички звучащи едновременно.

Слейтън седеше до контролния пулт сред всичко това с лице към двата най-големи монитора и ги гледаше, макар проблясващата по тях информация да се движеше твърде бързо, за да може да я разбере. Тъй като исках да го попитам какво, по дяволите, прави, а не можех да привлека вниманието му дори чрез най-гръмкото и театрално прокашляне, направих още една-две крачки навътре в залата. И тогава замръзнах.

Когато го заобиколих отстрани, видях, че по дългия белег на лицето му се стичат сълзи. Изражението му обаче беше каменно както винаги: само едва доловимото потрепване на мрачно стиснатата му челюст издаваше някакви чувства. При такъв човек обаче дори и това леко движение бе достатъчно красноречиво.

Стана ми ужасно неудобно и се опитах да се измъкна към вратата. Но преди да измина и половината път, видях ръката на полковника бавно да се протяга към пулта и да докосва с пръст един клавиш. Шумът в залата бързо утихна толкова, че само засили смущението ми. После, без да се обръща, Слейтън промълви:

— Това, което чувате и виждате, докторе, се излъчва от различни министерства на отбраната и разузнавателни управления по света.

— Аха. — Не можах да се сетя какво друго да отговоря.

— Кажете ми — продължи Слейтън, — вярно ли е, че човешкото ухо не е достатъчно чувствително, за да долови лъжата?

Изглежда, нямах друг избор, освен да продължа разговора.

— Обикновено да — казах аз. — Този тип интерпретации обикновено са емоционални преценки, а не сетивна увереност.

Полковникът изръмжа.

— Може би. Може би моето ухо просто е тренирано с годините. Но мога да ви кажа най-категорично, докторе, че това. — Той отново усили сигналите. — Това е звукът на лъжата…

Не знам колко време стоях там и гледах скованото тяло на Слейтън, който продължаваше да наблюдава огромните монитори. Най-накрая той се протегна, намали отново звука, попи открито е кърпичка белега и другата си буза и обърна стола си към мен.

— Мога ли да направя нещо за вас, доктор Улф?

— Аз… аз се чудех… — Докато търсех думите, ми хрумна, че Слейтън може би изпитва удоволствие от неудобството ми; но като се взрях по-внимателно в лицето му, не открих нищо, което да подкрепи това подозрение. — Всъщност става въпрос за Малкълм. Дали бих могъл да му помогна като лекар?

— Смятате ли, че има нужда от психиатрична помощ? — Колкото и да беше странно, въпросът звучеше съвсем искрено.

— Нямах предвид това — отвърнах аз. — Но аз наистина съм лекар и мога да позная хроничната болка. А Лариса ми разказа неговата… история.

— Така ли? — присви очи Слейтън. — Е, щом ви е казала това, трябва вече да сте заключили, че нито вие, нито някой друг може да направи нещо. Болкоуспокояващи и почивка — няма друго за него. И никога не е имало.

— Явно той няма проблеми с лекарствата — казах аз, откривайки пукнатина. — Но защо не си почива достатъчно?

Нещо смътно, наподобяващо усмивка, се промъкна в едното ъгълче на устата му.

— Умно, докторе — каза той. — Но не мога да ви отговоря на този въпрос. Никой от нас не може. По простата причина че никой от нас, дори Лариса, не знае какво занимание отнема съня му.

— Разбирам — казах аз. После огледах залата и добавих: — А вие?

Безплътната усмивка сякаш стана по-видима.

— Джона и аз сглобяваме и инсталираме холографски проектор за кораба. Той трябва да ни позволи да се движим, без да ни усетят, и да избягваме каши като тази вън Флорида.

— Възможно ли е това?

Слейтън замислено наклони глава.

— В Пентагона почти бяхме успели. Малкълм смята, че е изпипал подробностите.

— Разбирам — не отстъпвах аз, докато се разхождах насам-натам. — Но проекторът не обяснява всичко това, нали? — попитах аз, като посочих екраните.

Не знам каква реакция очаквах на такъв директен въпрос, но със сигурност не беше онази, която получих. Слейтън се засмя добросърдечно и протегна ръка към един празен стол до неговия.

— Седнете, докторе, и ще ви обясня — каза той. — Тъй като цялата идея зависи от вас…