Кейлъб Кар
Господарят на времето (26)

26

В основата на онова, което започнахме да наричаме „номера с Вашингтон“, лежаха два комплекта фалшифицирани документи. Първите бяха предсмъртни признания на трима измъчвани от вина конспиратори, съучастници в убийството: Томас Джеферсън (чиито собствени прегрешения и двуличното му отношение към робството отдавна го бяха превърнали в лесен обект на какви ли не критики), Джон Адамс (чийто страстен и понякога ирационален федерализъм непрекъснато му навличаше всеобщ гняв) и един от лекарите на Вашингтон. Втората серия се състоеше от писмата на президента до близки приятели, в които той обявяваше намерението си да се обърне към нацията и да я предупреди за растящата власт на онези, които контролираха богатството на страната.

Докато ние със Слейтън съчиним писмата, Лион и Жулиен вече бяха подправили необходимата хартия и мастило; скоро документите бяха готови. Качихме се на кораба и се отправихме към Ню Йорк и Вашингтон, за да засекретим произведенията си в съответните архиви.

Скоро след отпътуването си решихме да пресечем Атлантика под вълните, тъй като небето може би още бе пълно с патрули, търсещи загадъчния кораб. Затова се върнахме в самотните води и се понесохме на югозапад плътно до океанското дъно, докато не стигнахме континенталния шелф. Тогава сякаш светът пропадна под нас.

Спуснахме се още по-дълбоко, пресякохме билото на големия подводен риф, наречен Бодливеца, насочихме се към Бодливата равнина на дълбочина почти хиляда метра: нечувано постижение за повечето конвенционални подводници, но очевидно пореден забележителен успех на нашия кораб. Пейзажът на морското дъно беше живописен (повече от предишния път, защото този път бяхме слезли много по-дълбоко), но така неизменната потискаща липса на някакви съществени признаци на живот се набиваше още по-силно в очи. Отново ме заля същата смесица от тъга и възхита от предишното плаване, а когато Малкълм ме помоли по интеркома да ида при него в наблюдателния купол, меланхоличният му тон сякаш съответстваше на скръбния ми вътрешен глас.

Когато стигнах при него, Малкълм беше сам, седеше в инвалидната си количка и наблюдаваше играта на мощните прожектори на кораба сред странния пейзаж навън. Пристъпих тихо към него, а той посочи към един стол наблизо.

— Седни, Гидиън — каза ми.

Разтриваше челото си със съкрушено изражение, но после изведнъж се сепна, докосна ръката ми и посочи през корпуса към една великолепна гледка: самотна риба, дълга около осем метра, странно създание, вероятно акула. Но движенията й бяха твърде бавни и провлачени за този вид, а очите й, за разлика от празните черни очи на посестримите й, блестяха ярко.

— Акула-сънливец — обясни зарадван Малкълм. — Дълбоководна риба. — Внезапно лицето му отново помръкна. — Прогонват я нагоре със звукови предаватели, които пускат на дъното на океана. Над нас сигурно има траулер — до довечера този звяр ще е мъртъв. Месото не е кой знае какво, но в някои части на Азия се смята, че очите й увеличават потентността. — Той въздъхна отчаяно. — Не мога да разбера защо хора, които се плодят като зайци, се тревожат толкова за потентността си.

Щях да отговоря, но Малкълм вдигна ръка и ме спря. Искаше да погледа мълчаливо как акулата-сънливец плува грациозно, но фатално към повърхността и смъртта. Когато отново се обади, едва долавях думите му.

— Какво нещо е да виждаш чудесата на света ясно, без медикаменти, Гидиън. Невероятно. — След няколко секунди забелязах, че зъбите му скърцат, а веждите му се извиват отчаяно. — Но толкова болезнено — прошепна той. Тялото му видимо се разтресе. — Болката увеличава като телескоп времето… заличава минути, часове, дни… — Той се приведе към стъклото и прошепна: — От колко време те гледам, бедни ми, обречени приятелю? — Струваше ми се невъзможно да издържи още дълго тази агония, без да изгуби самообладание; но едва когато акулата се изгуби от поглед, Малкълм се предаде и извади от джоба си спринцовката. — Нали ще ме извиниш, Гидиън? — попита той, като пъхна иглата във вената си и изпразни спринцовката в кръвоносната си система. После се облегна назад и за миг затвори очи.

— Малкълм — казах внимателно аз. — Извинявай, че те питам, но смяташ ли, че честотата и силата на пристъпите се увеличават?

Той кимна.

— Само да можех да си почина — каза той. — Но няма време. Не и сега. — Той си пое дълбоко дъх и най-сетне се обърна към мен. — Ти свърши много добра работа на острова, Гидиън. И другите също, разбира се, но понеже на теб ти е за пръв път, исках да ти го кажа лично — страхотна работа.

Усмихнах се облекчено.

— Полковник Слейтън и аз се притеснявахме, че не си толкова възхитен.

— Защото не участвах ли? Да, съжалявам. Но сега мога да работя само по няколко часа на ден и трябва да ги пестя. Това няма никаква връзка с работата ти, която е изключителна. Всъщност по-скоро се притеснявам, че проектът може би е твърде добър.

За миг спрях объркан.

— Не мислех, че една измама може да бъде твърде добра.

— Може, ако е създадена, за да бъде разкрита — отвърна Малкълм. — Не ти ли е минавало през ума, Гидиън?

— Какво?

— Че нашата работа още не е разкрита.

Съвсем се обърках.

— Мислех, че точно това е целта.

— Но не цялата. — Малкълм звучеше дълбоко разочарован. Това впечатление се засили, когато той завъртя ядосано количката си. — И половината не е! — продължи той с възродени от лекарството сила и ярост. — Планът беше в крайна сметка да ни разкрият — ние сеем тези фалшификации, за да покажем капаните на нашия век, а не за да пълним главите на хората с още безсмислена информация!

Свих рамене и се опитах да го успокоя.

— Това е вътрешно противоречие, Малкълм. Само умели измами могат да докажат тезата ти — но пък умелите измами трудно се разобличават. Накрая сигурно сам ще трябва да разкажеш какво си направил.

— Опитвах се! — възрази той. — Лариса сигурно ти е казала. Ние направо заявихме на американците, че кадрите с Форестър са фалшифицирани. И какво стана? Те все пак пратиха онези безпилотни чудовища в Афганистан! Миналата седмица разкрих на немското и английското правителство истината за писмата на Чърчил, а те какво ми отговориха? Немците не ми обърнаха внимание, защото нямат интерес да разкриват измамата, а англичаните казаха, че не могат да излязат с обяснения, които са странни, користни и следователно напълно неправдоподобни! — Той се помъчи да се овладее. — Не съм споделял с другите, Гидиън, и те моля да не им казваш, но понякога почвам да се съмнявам в цялата идея. Може да се наложи да направим нещо друго, много по-драстично.

Спомних си колко обичаше тайнствеността и се опитах да не издавам любопитството си.

— С това ли се занимаваш в момента?

— Не. — Резкият му глас и внезапно вкаменилото му се лице ме стреснаха; после Малкълм поклати няколко пъти глава. Изглеждаше силно притеснен. — Искам да кажа „може би“. — Той плесна с длан по облегалката на количката си. — Не ми се говори за това! Въпросът е вие е полковника да вградите в плана си някаква гаранция. — Той завъртя количката си към мен и вдигна пръст. — Искам да бъда сто процента сигурен, че в крайна сметка измамата ще бъде разкрита. Това е много по-сериозно от онази работа с Форестър. Тук си играем със самата душа на най-могъщата нация в света, една страна, която няма нужда дори да рискува живота на своите млади граждани, за да наложи политическия си морал. Не трябва да има гафове.

Беше ми малко трудно да се пренастроя, след като дни наред си бях блъскал главата как нашата измама да стане по-правдоподобна от всичко извършено досега. Мисленето ми беше толкова изкривено, че, току-виж, бях тръгнал да споря с Малкълм, когато по интеркома се разнесе гласът на Тарбел:

— Гидиън, къде си, в кулата ли?

Хвърлих още един озадачен поглед към Малкълм и докоснах едно табло наблизо.

— В наблюдателния купол, Лион. Трябвам ли ти?

— Не, стой, аз ще се кача при теб — отвърна той. — Имам нещо, което може да те заинтригува.

Почти цяла минута не проговорихме нито аз, нито Малкълм. Беше доста неловко. После той се обади много тихо и леко разкаяно:

— Знам, че всичко това ти звучи ужасно странно, Гидиън. И знам как се чувстваш след целия този труд. Но в тази работа е много опасно да не се главозамаеш от способността да мамиш толкова много хора едновременно. Аз съм не по-малко виновен от всеки друг. Ето защо…

— А, ето къде си бил! — извика Тарбел, докато прескачаше стълбите от контролното ниво. — Я, и Малкълм. На теб също може да ти е интересно, понеже засяга стария ни приятел мистър Прайс.

Лицето на Малкълм отново помръкна, този път още по-бързо.

— За какво говориш, Лион? — попита предпазливо той.

— Гидиън, или по-скоро неговият приятел мистър Дженкинс, попаднал на резултатите от някакъв друг проект на Прайс. Мислехме, че е филм, но сега не съм толкова сигурен, Гидиън.

Тарбел се спусна към един терминал и извика на екрана нещо; аз хукнах след него, но Малкълм ме изпревари.

— Вижте тук — каза накрая Лион. — Кодирани съобщения. След онази вечер, Гидиън, аз програмирах системата за глобално следене да търси съобщения с комбинации от ключовите думи „Дахау“ и „Сталин“.

Малкълм пое дълбоко дъх. Тарбел не го чу, но аз се обърнах. Той се беше притиснал към облегалката на количката и изглеждаше по-зле от всякога; този път обаче страданието не беше физическо.

— До днес нямах късмет — продължи Лион. — А после ми излязоха няколко съобщения наведнъж. Всички са от израелското разузнаване.

Застинах, без докрай да разбирам защо. Спомних си нощта, когато полковник Слейтън седеше и слушаше как агенти на Мосад говорят трескаво за терористи и немски концентрационен лагер.

— Явно знаят за лентата — продължи развеселен Тарбел, — но странното е, че я приемат за сто процента чиста монета! Пуснали са десетки разузнавачи да търсят един от техните, който пръв се е добрал до завършената версия на компютърните изображения. — Ентусиазмът му замря и Тарбел присви очи. — Тъкмо това не мога да проумея. Защо ще търсят един от своите…

— Името му! — Беше Малкълм, който най-сетне успя да преодолее шока и да проговори.

Тарбел се обърна.

— Не те разбрах, Малкълм!

— Как се казва, по дяволите! — извика Малкълм и стисна количката си толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

Тарбел се отдръпна леко.

— Не знам. Не го казват. Според мен нарочно.

С едно бързо движение на ръцете Малкълм бутна количката си към екрана. Прегледа за момент съдържанието му, а после сграбчи рамото на Лион.

— Събери всички долу, Лион — каза той, опитвайки се да овладее очевидно разразилата се в душата му буря. — И, моля те, веднага.

Тарбел знаеше, че няма смисъл да му противоречи. След като той излезе, Малкълм обърна количката си с гръб към екрана и бавно се върна до прозрачния корпус. Очите му бяха широко отворени и празни.

— Какво има, Малкълм? — попитах накрая аз.

— Ти си успял да разкодираш онези кадри? — попита той все така тихо.

— Макс успя.

Малкълм кимна за миг и промърмори:

— Много добре си вършеше работата твоят приятел мистър Дженкинс…

— Искаш ли Лион да донесе диска?

Малкълм вдигна ръка.

— Няма нужда. В мен е завършената версия.

Ситуацията започна да се изяснява, а кръвта ми отново се смръзна.

— Значи Прайс наистина ги е направил за теб.

— Да — кимна Малкълм. Направи пауза, която ми се стори много дълга, а после каза замислено: — Е, Гидиън, боя се, че проектът ти за Вашингтон ще трябва да почака. Ако не греша… — Той наведе глава и я обви с ръце. — Дано да греша. Всъщност трябва да се молим да съм толкова луд, колкото изглеждам понякога.