Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (7)

V
Мъже от мед и бронз

Андромаха влезе във високите си и просторни покои и поздрави двете си млади прислужници, които стояха във външната стая и бродираха тежко парче плат. И двете бяха от жените на Коня и носеха колани, изработени от бронзови дискове и златна нишка.

Андромаха си спомни първия ден, когато видя подобен колан. Бременността й бе напреднала и двамата с Хектор вървяха по Улицата на златарите. Млада жена със сплетена на плитка руса коса стоеше до масата на един от търговците. Туниката й бе дълга и бяла, а около бедрата й висеше коланът.

— Бих искала един такъв — каза Андромаха.

Хектор я изгледа странно.

— Мисля, че не знаеш какво означава този колан — каза той меко.

— Не, не зная.

— Ако някога получиш такъв, това ще означава, че аз съм мъртъв.

Тогава тя научи за жените на Коня — съпруги и дъщери на войници, убити в служба на Троянския кон. Коланите бяха изработени от дисковете на броните на падналите.

Прислужниците на Андромаха бяха сестри — чернокоси дъщери на войн на име Урсос, който бе умрял в битката за Дарданос. Те щяха да работят в двореца, докато им намерят подходящи съпрузи от редиците на Коня. По-голямата, Пентезилея, беше висока, с дълбоко разположени очи и силна брадичка. Сестра й Анио бе по-млада и по-нервна, стройна и красива.

— Можем ли да направим нещо за теб, господарке? — попита Пентезилея.

— Не. Ядохте ли?

— Да, господарке — отвърна Анио. — Има пресен хляб в кухнята. Да донеса ли малко?

Андромаха й се усмихна. Момичето бе само на петнадесет и отчаяно се стараеше да я зарадва.

— Не се нуждая от нищо в момента — каза й тя. — Защо двете със сестра ти не излезете да се разходите? Да опознаете двореца.

— Ние сме твои прислужници — каза твърдо Пентезилея. — Трябва да ти служим.

Андромаха въздъхна.

— Да, вие сте ми прислужници, а също така ще ми бъдете и приятелки. Не сте робини. Вие сте дъщери на герой. Ако се нуждая от вас, ще ви повикам.

— Да, господарке — отвърна Анио. — В покоите ви чака гост. Принцеса Касандра. — Внезапно лицето й придоби неспокоен вид. — Тя… — момичето заговори по-тихо: — Тя си говори сама.

— Прави го от време на време — отвърна Андромаха. — Не позволявай това да те притеснява.

Тя влезе в покоите си и чу гласа на Касандра:

— Не го видях, Диос. Не виждам всичко.

Звучеше разтревожена. Когато Андромаха влезе в стаята, видя, че момичето се е загледало в стената. Облечена в обичайните си черни дрехи и с коса, чиито диви кичури бяха грубо пригладени назад с гребен, тя изглеждаше съвсем сама.

Андромаха пое дълбоко въздух и се приближи към нея.

— Радвам се да те видя, Касандра — каза тя и седна на дивана наблизо. — Липсваше ми през тези няколко месеца.

Главата на Касандра се приведе напред и тя въздъхна.

— Знаеше ли, че Вора е умряла?

— Коя е Вора?

Очите на Касандра сякаш бяха загледани някъде много надалече.

— Вора беше делфин. Бе много стара. Кавала, нейният мъж, пее за нея. Ще прекара една година в пътешествие из Великата зеленина, пеейки песента й по всички места, които е обичала, а после ще я последва в океана на Южния вятър, за да бъдат отново заедно.

Андромаха се усмихна.

— Може би ще плува до Тера с нас.

— Не. Бои се от Тера. Не иска да ходи там. И мен ме е страх. А не очаквах.

Касандра въздъхна и се приведе напред с ръце в скута. Така изглеждаше отново като дете.

Андромаха постави ръка на рамото й.

— Няма от какво да се боиш. Тера е красиво и спокойно място. Там ще ти хареса.

— Тера е мястото, където ще свърши светът — прошепна Касандра. — Аз ще се понеса в небето като орел и трима царе ще умрат с мен…

Гласът й заглъхна.

Андромаха я целуна по бузата.

— Защо не излезеш в градините с мен? Можем да постреляме с лък. Преди ти харесваше. Ще ти оправи настроението.

Касандра изправи рамене и внезапно се усмихна.

— Разбира се! — каза тя. — Трябва да ги подготвим. Можем да започнем още сега. Това ще ми хареса. Много е важно!

Тя изтича до другата стена и взе два лъка и два колчана стрели от рафта. После изскочи във външната стая, следвана от Андромаха. Касандра се спря при сестрите.

— Оставете бродерията — нареди им тя и набута лъковете в ръцете им. — Трябва да се научите да стреляте! Жени на Коня със стрела и лък! — Принцесата се завъртя към Андромаха. — Виждаш ли? Виждаш ли, Андромаха? — Главата й се килна настрани и тя се извърна леко. — Какво? Да… — каза на стената. После кимна и въздъхна. Погледна Андромаха в очите и се усмихна тъжно. — Твърде рано е — добави след малко. — Но ще запомниш, нали, Андромаха? Жените на Коня? Ще ги научиш на стрелба с лък?

— Успокой се, малка сестро — каза меко по-голямата жена. Момичетата стояха неподвижно и наблюдаваха внимателно. Андромаха постави ръце на слабите рамене на Касандра. — Хайде, нека вземем лъкове и да излезем в градината — каза тя и взе оръжията от ръцете на сестрите.

— Но ще запомниш, нали? — извика принцесата.

— Да. Обещавам. Ще ги науча да стрелят. — Андромаха се обърна към двете си прислужници и попита: — Искате ли да изучите лъка?

— Аз мога да стрелям малко — каза Пентезилея. — Баща ми ме научи. И да, бих се радвала отново да опитам.

Андромаха усети как напрежението се оттича от Касандра. Младата принцеса погледна към Пентезилея и се усмихна.

— Ти ще бъдеш жена-войн на Троя и за твоята смелост ще се пеят велики песни. — Тя се отдръпна от Андромаха и каза: — Сега вече не ни трябват лъковете.

Андромаха върна оръжията във вътрешната стая и отведе принцесата през двореца към градините, където сенките се издължаваха. Хектор ги видя и тръгна към тях с малкия Астианакс, спящ в ръцете му. Андромаха се усмихна на съпруга си и той се наведе да я целуне.

— Прости ми, че те нараних днес — каза тя.

Хектор кимна.

— Вече е забравено.

Андромаха знаеше, че това е лъжа, но и че той я казва с добро.

Касандра пристъпи към него. Пое ръката му в своята, целуна я и я допря до бузата си.

— След утрешния ден никога повече няма да те видя. Ще ме запомниш с добро, нали? Не като малка побъркана жена. — Внезапно по бузите й покапаха сълзи.

Хектор веднага подаде спящото момче на Андромаха и вдигна Касандра в обятията си.

— Ще ми липсваш — каза той и я целуна по челото. — Обичам те и винаги съм те обичал. Ти си малката ми сестричка и имаш специално място в сърцето ми.

— Аз не съм луда, Хектор. Наистина виждам неща.

— Зная това.

В последвалата тишина един войник нахлу в двора и се затича към тях.

— Хектор! Господарю Хектор!

Той се спря, разколебан, сякаш внезапно бе осъзнал какви новини носи.

— Е? — попита Хектор, пускайки Касандра, за да се обърне към войника. — Говори, Местарес, приятелю. Никой няма да ти отреже езика.

— Става дума за Диос, господарю… бил е убит. В Долния град.

За миг последва тишина. После Андромаха осъзна, че чува туптенето на собственото си сърце. Нейният приятел Диос мъртъв? Изглеждаше й невъзможно.

— Виновен е микенският търговец Плотеус — обясни Местарес. — Той и синовете му. Нападнали го насред пазара. Плотеус е бил убит от някой в тълпата. Един от синовете му е избягал. Другият е заловен. Парис е бил там. Сигурно знае повече от мен.

— Парис? Той ранен ли е?

— Не, господарю.

Една слугиня влезе в градината и дотича до тях.

— Господарю Хектор — изплака тя. — Царят ви вика в двореца.

Лицето на Хектор бе станало пепеляво и той излезе от градината, без да се сбогува с Андромаха и Касандра. Слугинята се приближи към Андромаха.

— Да взема ли момчето, господарке? — попита тя меко.

Андромаха кимна и й подаде детето. Астианакс проплака тихо и положи глава на рамото на момичето. Докато слугинята се отдалечаваше, из градината повя хладен вятър и сухите листа се разшумоляха по пътеката. Андромаха видя, че Касандра стои неподвижно, а големите й синьо-сиви очи са пълни със сълзи.

— Ти знаеше, че той е мъртъв, нали? Говореше с духа му.

Касандра кимна.

— Дебелият търговец е имал слаби очи. Помислил е, че Диос е Хеликаон.

Андромаха си спомни, че същия ден бе видяла Диос. Носеше бяла туника, подобна на тази на Хеликаон. Одисей веднъж бе отбелязал колко си приличат двамата.

— Подобни са — бе казал той, — но са и много различни. Те са мед и бронз. И двата метала имат стойност. — Очите му заблестяха пакостливо. — Един мъж се нуждае от мед, за да си купи удоволствие при курвите. В битката обаче му е необходим бронз. Хеликаон е бронз. Диос е мед.

Гласът на Касандра преряза мислите й като нож:

— Диос ще бъде почетен в смъртта си. Костите му ще останат в града, който обичаше. Това е важно, знаеш.

— Да — отвърна Андромаха. — Сигурна съм, че е важно.

Касандра се приведе по-близо.

— Калиопа иска да я отведеш у дома. Можеш да я отнесеш в горичката, където е била най-щастлива. Където е стояла с теб в летните нощи. Спомняш ли си?

Андромаха не можеше да отговори, но кимна, а по лицето й се стичаха сълзи.

— Там ще можеш да говориш с нея — каза принцесата. — Ще я почувстваш в сърцето си.

По-възрастната жена поклати глава.

— Не. Не мога да я отведа у дома. Няма да позволя духът й да бъде окован.

 

 

Бледата предутринна светлина вече се прокрадваше през високите прозорци, когато Андромаха целуна спящия си син и си позволи да се наслади на топлината на бузата му до лицето си няколко мига. После се изправи и излезе от покоите.

Облечена в дълга до глезените туника от жълта вълна и обвита в тежко сивкавозелено наметало, тя тръгна през тихия дворец към нощта отвън. Касандра вече чакаше на вратата, също обвила слабата си фигура с тъмно наметало. Наблизо слугите държаха факли, които разкриваха колесница с четири седалки. Конете пръхтяха и потропваха нервно с крака под мъждукащата светлина.

Внезапно от мрака се появи Хектор. В пълно бойно снаряжение и готов за път, той вдигна Касандра и я завъртя високо като дете, преди да я постави внимателно в колесницата. Тя изглеждаше изненадана и доволна. После той целуна Андромаха и й предложи ръката си, за да се качи на свой ред в колесницата. Тя му се усмихна и го докосна по бузата. Бяха говорили дълго тази нощ. Днес Хектор щеше да язди на юг, за да защити земите на баща си, докато тя плава през вражеските води към Тера.

— Дано боговете те опазят от беди — каза той — и да те върнат при мен.

Колесничарят допря леко юздите до гърбовете на конете и заобиколена от отряд войници, колесницата потегли по каменния път към залива. Двете жени се държаха здраво, докато возилото се клатушкаше през разбуждащите се улици. При Скейската порта спряха, докато им отворят, и шумът от дървените колела, скърцащите юзди и пръхтенето на конете отшуми.

Андромаха изпита тъга, когато отново се замисли за Диос. Съжаляваше, че ще пропусне ритуалното сбогуване на следващия ден, но си обеща, че където и да нощува тази нощ „Ксантос“, ще каже своите собствени прощални думи за него. Колесницата потегли напред и тя сграбчи перилото, когато се заспускаха към плажа.

И там, в далечината, Андромаха видя могъщия „Ксантос“. Двойно по-голям от всеки друг кораб на Царския плаж, той лежеше наполовина във водата и наполовина на брега. Въпреки огромния си размер, бойната галера излъчваше грация и красота. Докато колесницата се спускаше по плажа, за да спре близо до нея, първите лъчи на изгряващото слънце пронизаха хоризонта, окъпвайки излъсканите дървени греди в злато.

Около неподвижния и излъчващ спокойствие кораб беше пълно с хора: мъже от екипажа, които се катереха по въжетата на горната палуба, брегови разпоредители и техните подчинени, които товареха стоки, ранобудни рибари и закъснели курви на път към дома, останали на брега, за да видят отплаването. Когато Андромаха слезе от колесницата, тя се зачуди за момент как щяха да се качат на борда, но когато се приближиха, от кърмата се спусна здрава дървена стълба. На върха й тя видя вдъхващата увереност фигура на Гершом, надвесен над парапета. Той им помаха и извика за поздрав.

После къдрокосият Ониакус дойде при тях по пясъка.

— Ще се справиш ли, господарке? Можеш да седнеш в примка, ако предпочиташ.

— И да ме вдигнат като добитък ли, Ониакус? Двете със сестра ми ще се справим и със стълба, благодаря ти.

Тя смекчи острите си думи с усмивка, спомняйки си, че човекът съвсем наскоро бе изгубил семейството си в Дарданос.

— Останалите ви вещи вече са на борда — каза той. — Разположихме ги в задната част на долната палуба.

— А махагоновата кутия? — попита Андромаха.

Ониакус кимна.

— В безопасност е, господарке, заедно с багажа ти. Лъкът ти също е там, както и два колчана в чудесно състояние. Да се надяваме, че няма да намериш друго приложение за тях, освен за тренировка.

Андромаха видя, че Касандра мисли да заговори и я изпревари:

— Благодаря ти, Ониакус. Ние пък последвахме съвета ти и си взехме допълнителни топли дрехи. Намаслени вълнени наметала и панталони.

— Това е хубаво. Времето може да стане свирепо студено и влажно.

Андромаха хвана ръката на Касандра и я поведе към стълбата.

— Ти се качи първа — каза тя. — Аз ще те последвам и ще задържа крака ти, ако се подхлъзнеш.

Момичето се засмя.

— Да не би да ме мислиш за някакъв разлигавен олигофрен, който никога не е изкачвал стълба?

Тя повдигна тъмната си, дълга до коленете туника и почти изтича догоре, хващайки Гершом за ръката, за да прескочи парапета. Андромаха я последва.

Когато вече бяха стъпили твърдо на задната палуба до руля, тя се огледа, за да намери Хеликаон. Него още го нямаше на борда и Андромаха изпита известно разочарование. Часа от моряците на кораба вдигаха товари от брега — бали богато украсен плат, здрави дървени сандъци, мрежи, пълни с хляб и плодове, както и стотици малки амфори, завързани заедно с канап и защитени отстрани със слама. После други моряци спускаха стоката в трюма.

Ониакус прескочи парапета и отвори капака на палубата до краката на Андромаха. Той слезе до втората палуба, на гребците, и поздрави мъжете долу. След това оживените разговори там се възобновиха, докато те си разменяха истории и се информираха какво са правели другарите им по време на почивката. Всички звучаха весели при мисълта, че най-сетне потеглят.

Андромаха също усещаше това — радостта, течаща по златния кораб. Хвърли поглед към Касандра. Очите на момичето блестяха, а бузите й бяха зачервени и тя се оглеждаше около себе си с удивление. Заради странността й бе лесно да се забрави, че Касандра все още е почти дете — при това дете, на което му предстоеше да потегли на велико приключение.

— Нека да ви разположим — каза Гершом. — Скоро ще отплаваме. — Той се загледа в Касандра, сякаш я познаваше. — Елате — каза накрая и поведе двете жени по централната палуба.

Андромаха видя, че по „Ксантос“ има белези от битки. Някои дъски по палубата бяха обгорени и се нуждаеха от подмяна, а част от десния парапет бе грубо поправена с обикновени греди. Трима дърводелци тъкмо заменяха част от левия парапет. Работеха почти трескаво.

Тъкмо когато стигнаха до гнездото в центъра на кораба, където бе стабилно закрепена корабната мачта, Андромаха видя, че около широкия дъбов пилон е построена дървена пейка. По нея на равни интервали имаше разположени сплетени въжета, за които човек да се държи. По края на седалката се виждаха наполовина довършени дърворезби.

— Очакваме доста свирепо време — обясни Гершом. — Дори на най-опитните моряци им призлява при зимните бури. Центърът на кораба се люлее най-малко при бурно вълнение. Елате тук, ако се почувствате зле или се задава буря.

Андромаха кимна и погледна към Касандра. Сега момичето изглеждаше малко изплашено и лицето й бе пребледняло. Гершом продължи към предната палуба. Хвърляйки по някой поглед през отворените капаци, Андромаха видя как гребците заемат местата си по седалките на долната палуба. Те се смееха и викаха, подмятаха си мехове с вода напред-назад. И въпреки че държаха очите си настрана, тя знаеше, че всички са наясно с присъствието на двете принцеси, вървящи над главите им.

На предната палуба бе издигнат жълт навес, който да гарантира малко лично пространство на жените. Гершом обясни, че тук е мястото, където ще спят и ще прекарват времето си, докато плават. Андромаха бе свикнала на подобни условия по време на пътуванията си към и от Тера, но Касандра изглеждаше потресена.

— Толкова е тясно — прошепна й тя.

Андромаха тъкмо щеше да изтъкне, че предната палуба на „Ксантос“ бе по-голяма от всяка друга из Великата зеленина, когато на кораба се възцари тишина. Тя се обърна и видя, че Хеликаон се качва на задната палуба. Дългата му тъмна коса бе вързана на опашка и той носеше проста туника в избледнял син цвят. Сред екипажа веднага се усети промяна — тишина, която, на Андромаха й се искаше да вярва, показваше уважение, а не страх. Тя усещаше силата у него. Усещаше я директно в кръвта си и затова отмести лице, почервеняла.

Осем едри моряка изтичаха по палубата и разделяйки се на групи от по четирима, развързаха двете дълги въжета, закрепени за здравите халки. Андромаха изпита любопитство.

— Какво правя те? — обърна се към Гершом.

— Готвят се да издърпат котвите. „Ксантос“ е тежък звяр и потегля трудно. Спускаме котвите на известно разстояние от мястото, където ще излезем на брега. После, когато мъжете дърпат въжетата, корпусът на кораба се изтегля във водата.

По целия Царски плаж Андромаха видя как мъжете тичат към кораба. Моряци от други кораби, рибари, уредници и дори чуждоземни търговци — всички работеха заедно, опирайки рамене в златния корпус на „Ксантос“, за да го избутат в залива.

За един миг изглеждаше, че галерата няма да помръдне. После някой извика: „Отново!“. Последва пауза, гредите изскърцаха, разнесе се силен звук, подобен на стон, и корабът се придвижи метър напред, после още един, а след това рязко се плъзна във водата и заплува. Мъжете на предната палуба завързаха въжетата, оставяйки каменните котви, от които се оттичаше вода, в специално подсилени участъци от корпуса.

Хората на плажа нададоха възглас, когато осемдесетте гребла на галерата излязоха навън. После изотдолу се разнесе тилният глас на Ониакус, който даваше ритъм на гребците:

Един бе гребец

и казваха, че лош е,

един бе стрелец,

нещастен бе той.

 

Един бе курвар

и казваха, че луд е,

един бе певец,

и щастието не позна.

„Ксантос“ плавно се отдалечи от брега. Вятърът идваше от север, от Тракия, и галерата напредваше бавно известно време, докато гребците се бореха със силния вятър, за да излязат от плиткия залив на Троя. Корабът сякаш се влачеше през лепило.

— Нека ускорим темпото, мързеливи копелета такива! — извика Ониакус. — На четири!

Един въртеше меч коварно,

един съкровище таеше,

един с огромен чеп бе горд,

един бе просто късметлия.

Греблата пронизваха вълните и корабът ускори темпо, но движението бе трудно, защото приливът и вятърът се опитваха да обърнат огромната галера обратно към Троя. Двете жени стояха хванати ръка за ръка, наблюдавайки Златния град, който се смаляваше бавно пред тях.

— Никога повече няма да видя Троя — каза Касандра.

Андромаха я бе чувала да го казва и преди и не знаеше какво да отговори, затова замълча, постави ръка на рамото й и нежно я обърна, за да гледат в посоката, в която пътуваха.

— Трябва да гледаме напред — каза тя, — а не да мислим за мъката си.

В ума й нахлу спящото лице на сина й и сърцето я заболя.

— Корабът е много бавен — каза Касандра, загледана в мътната вода, лазеща под тях. Изглеждаше разочарована.

— Скоро ще излезем в открито море. Тогава ще видиш своя Делфински залив и Царска радост.

Носът на приливите бе най-северната точка, до която щяха да пътуват. После корабът щеше да завие на юг за дългото пътуване надолу по брега. Докато „Ксантос“ излизаше от залива на Троя, свирепото течение го сграбчи. Корабът подскочи, а после набра скорост. Носът започна да се люлее. Умението на гребците започна да си проличава, когато всички от дясната страна, която бе по-близо до брега, забиха гребла във водата и ги издърпаха плътно до себе си, докато онези от обратната страна вдигнаха своите почти в същия миг. „Ксантос“ се изправи. Гершом извика някаква заповед и шестима моряци скочиха да изтеглят рейката. Голямото платно се разгърна и задърпа неистово вървите си. Черният кон се появи пред всички и мъжете нададоха възглас. Гребците изтеглиха греблата си. Силният северен вятър изпълни платното.

И „Ксантос“ се втурна напред по своя път на юг.