Дейвид Гемел, Стела Гемел
Гибелта на царете (16)

XIV
Поличби в звездите

Късно през нощта Калиадес отиде да намери Тудалияс. Един страж го упъти към укрепленията над Морската порта и той намери хитския принц загледан на север над озарения от луната Хелеспонт.

Пет галери бяха изтеглени на плажа долу, а екипажите им спяха на пясъка. В по-добри дни те се качваха в града, сгушен в полите на крепостта, за да пият и да си купят компанията на курвите. Но сега мястото бе изоставено, а населението бе избягало надалече от опасностите на войната. Корабите идваха за провизии, преди да продължат патрулирането си през проливите.

Тудалияс се обърна, но не го поздрави.

— Още ли си ядосан? — попита Калиадес.

— Ядосан съм почти цяла зима — отвърна принцът — и няма изгледи скоро да ми мине. Но не се безпокой, Калиадес. Не онова говедо подклажда яростта ми.

— Какво тогава?

Тудалияс се усмихна студено.

— Ще ми отнеме твърде много време да обясня. За какво ме търсиш?

Микенецът не отвърна веднага. Тудалияс беше принц, отгледан сред чуждоземни благородници. Калиадес нямаше опит с подобни хора. Обичаите и нравите им бяха непонятни за него.

Знаеше обаче, че хитът е горд мъж и затова трябва да подбира думите си внимателно.

— Тази вечер си изпуснахте нервите — каза той накрая. — Смятах, че не е добре да оставям нещата да се задълбочат през нощта.

— Носиш ми извинението му ли?

Калиадес поклати глава и отговори меко:

— Той няма нужда да се извинява. Ти го обиди първи.

В очите на Тудалияс проблесна гневна светлина.

— Нима очакваш аз да се извиня?

— Не. Банокъл ще е забравил инцидента до сутринта. Така е устроен. Той не е сложен човек и не таи ненавист в себе си. Всичко, което ти каза, беше вярно. Знам го. Дори Банокъл го знае. Важното е да оставим това зад гърба си.

— Ако той беше хитски генерал и някой от офицерите под негово командване му бе говорил като мен, щеше да бъде повикан убиец, който бързо да се отърве от него — отбеляза Тудалияс.

— За щастие Банокъл не е хитски генерал. И ако утре има битка, а ти си в смъртна опасност, той ще премине през огън и жупел, за да те спаси. Такава е природата му.

— Това вече го е правил — каза принцът и Калиадес видя, че гневът му утихва. Тудалияс отново се загледа в морето. — Никога не съм обичал Великата зеленина — отбеляза той. — Не разбирам защо мъжете копнеят да плават по нея с несигурните си дървени кораби. Вие, морските народи, сте мистерия за мен.

— И аз никога не съм обичал морето — отвърна Калиадес, — но пък животът ми е бил пълен с битки.

— И моят. Бях на петнадесет и нямах брада, когато татко ме прати да се бия в Кадеш. Оттогава насам водя постоянни войни с египтяните, а сега и с идоноите и тесалийците, които идват с микенците. Хората винаги говорят за абсолютна победа. Аз обаче никога не съм виждал такава.

— Нито пък аз — съгласи се Калиадес.

— И тук няма да видим такава — добави тихо Тудалияс. — Врагът ще дойде отново. Вече имам по-малко от триста мъже и тридесетина или повече от тях са ранени. Траките на Банокъл са неколкостотин, а имаме още двеста дарданци, мнозина от които са новобранци. Добави към това петдесетимата мъже от Троянския кон, които ни остави Хектор, и имаш по-малко от хиляда мъже, които да удържат царството.

— Пратих молба към Приам за подкрепления — отвърна Калиадес, — но се съмнявам да получим нещо повече от малко пешаци, след като Хектор и Коня се бият на юг.

— Можеш да удържиш крепостта няколко месеца — каза принцът, — но накрая ще умрем от глад. Ако врагът дойде многоброен, мисля, че ще е най-добре да оставим дарданците тук, а после да отстъпим с бой на юг към Троя. Така пак ще можеш да попълниш броя си и да контраатакуваш.

— Опасността в това е, че може да ни заобиколят, а после да ни спипат на открито — изтъкна Калиадес. — Ако сме изправени срещу леко въоръжени диваци, ще си пробием път. Но ако Агамемнон прати тежко бронирани микенски отряди, те ще ни нарежат на парчета.

— Толкова ли са добри?

— Повярвай ми, Тудалияс, няма по-добра пехота под слънцето. Всеки от тях е ветеран и се бият в сгъстена формация, четири или шест реда с преплетени щитове. Твоите хити са смели мъже, но плетените щитове няма да спрат тежки копия. Нито пък тънките ви саби могат да пронижат брони от бронзови дискове.

Внезапно на изток проблесна ярка светлина, която привлече вниманието им. Калиадес вдигна очи и видя падаща през нощното небе звезда. Само след миг още няколко прекосиха небосвода.

— Това е поличба — каза Тудалияс, докато ги гледаше. — Но за добро или лошо?

— В нощта, когато покорихме Спарта, в небето имаше подобни светлини — отвърна Калиадес. — За нас това беше добра поличба. Спечелихме.

— В онези дни ти си бил микенски войн — отбеляза хитът. — Може би знакът е добър за микенците.

Другият мъж се насили да се усмихне.

— Или може би това са просто светлини в небето.

— Може би — отвърна принцът със съмнение. — Говори се, че Агамемнон е коварен враг. Истина ли е това?

— Служил съм му през повечето време, в което бях войник. Той е отличен стратег. Открива слабостта на врага, а после удря в сърцето му. Без милост. Без жалост.

— Тогава защо такъв добър стратег хаби живота на хората си тук посред зима?

— И аз си задавах този въпрос — призна Калиадес и поклати глава. — Нямам отговор.

Хитът погледна към него.

— Може би задаваш грешния въпрос.

— А какъв би бил верният?

— Той поема ли рискове или предпочита предпазливостта?

И двамата се умълчаха. Накрая хитът попита:

— Дарданската флота сега е в Хелеспонт и бди за вражески кораби, нали?

— Да.

— И Агамемнон би очаквал да сторим точно това?

— Предполагам.

— Може би точно това иска. Защото ако флотата защитава Хелеспонт, тя не брани Троя.

— Той не може да атакува Троя през зимата — каза Калиадес — заради страха от бури или лоши ветрове. Заради липсата на провизии за войските му. Нахлуването — дори ако е успешно — няма да бъде координирано, ще е без подкрепления от юг или север.

Но още докато говореше, Калиадес усети как го пронизва внезапен хлад.

— Хектор и Троянският кон са далече на юг, защитават Тива — отбеляза Тудалияс. — Троянската флота е малка, тъй като Троя разчита на дарданските кораби на Хеликаон за защита. Тези галери са тук и пазят проливите от атака от север. Ако Агамемнон нападне Троя сега, насред зима, с всичките си войски и тези на западните си съюзници, той ще хване града неподготвен. И, както каза ти, ще удари в сърцето. Без милост. Без пощада.

 

 

Старият рибар Тимеон отказваше да проклина късмета си. Когато други мъже бяха спохождани от бедствия, те се гневяха на боговете или мърмореха срещу несправедливостта на живота. Но не и Тимеон. Късметът си беше късмет. Или беше добър, или лош, но на него му се струваше, че шансовете са еднакви. И най-често — ако човек проявеше търпение — рано или късно, късметът се балансираше.

Този сезон бе истинско предизвикателство за философията му. Старата му рибарска лодка бе започнала да пропуска вода, още когато рибните пасажи тръгнаха надолу от далечното Мрачно море, край брега към по-топлите води на юг. Тимеон бе пропуснал най-добрите дни, защото дъските на лодката се оказаха изгнили и поправката беше бавна и скъпа.

Щом съдът отново стана годен за плаване, той вече бе задлъжнял много. После двама от тримата му синове обявиха, че ще отидат в града, за да се присъединят към троянската армия. Това го остави само с младия Микос, който беше добро, но тромаво момче. Докато режеше една риба от улова преди осем дни, той се поряза и раната забра.

Сега рибарят бе принуден да излиза в морето сам. Не му беше лесно. Старите му мускули се напрягаха до краен предел, докато се бореше с пълната мрежа.

Другите рибари спяха, когато той избута лодката си в мрака и отплава от Залива на Херкулес, окуражен от гледката на пасаж делфини. Те също ловуваха, което значеше, че наблизо има други риби.

Над тъмното море се бе спуснала мъгла, но небето над него бе ясно и звездите блестяха ярко. Вятърът беше студен, но на Тимеон му се струваше, че усеща първия полъх на пролетта в него. Хвърли мрежите два пъти. И двата пъти ги извади празни.

Един делфин мина край лодката му, наблюдавайки стария рибар с тъмните си очи.

— Изглеждаш добре охранен — каза му Тимеон. — Какво ще кажеш да споделиш от вечерята си?

Делфинът се обърна по гръб, а опашката му хвърли пръски вода във въздуха. После отново се гмурна и изчезна в дълбините. Тимеон подготви мрежата отново. Очите му бяха изморени, а мускулите го боляха.

През небето проблесна светлина. Той вдигна очи. На изток падаха звезди, като бели ивици по самур. Дъхът му секна при тази красота. Изпита тъга от един щастлив спомен. Преди години, в нощта, когато се ожени за Мина, в небето също имате летящи звезди.

— Боговете ни благославят — каза тя, докато лежаха заедно на плажа, загледани в небето.

Отгледаха трима синове и пет дъщери. Достатъчна благословия за всеки мъж, казваше си той. Внезапно потрепери. Колко бързо летяха сезоните. Сега дори му изглеждаха по-бързи, отколкото на младини. Като дете дните му се струваха безкрайни. Спомняше си как копнееше да стане достатъчно голям, за да плава в лодката на баща си, да носи у дома риба, да го хвалят като велик рибар. Чакането му се струваше безкрайно.

Сега дните вече не бяха дълги. Профучаваха край него, твърде бързи, за да успее да ги улови. Мина бе мъртва от пет години, а му се струваше, че са минали броени дни, откак седеше до леглото й и я молеше да не го оставя.

Тимеон хвърли мрежата за трети път, а после бавно задърпа въжето. Почти веднага разбра, че е уловил нещо. Движейки се колкото се може по-бързо, той започна да го издърпва в лодката. В мрежата се гърчеха десетки големи сребристи риби. Използвайки всяка частичка от някога пословичната си сила, старецът задърпа въжетата. Рибите се изсипаха в краката му, махайки с опашки.

Двадесет медника само в една мрежа!

Късметът най-сетне му се беше усмихнал. Сърцето на Тимеон биеше силно и той се отпусна на седалката, бършейки потта от лицето си. Тогава видя от мъглата да се появява кораб. Беше странно да види галера посред нощ. Може би дарданци, помисли той, които патрулират в залива.

На носа имаше мъж, който измерваше дълбочината. Тимеон гледаше, докато корабът се приближава. Никой не го поздрави и галерата мина тихо край него. Рибарят събра мрежата си и реши да тръгва към дома.

После се появи друг кораб. И още един.

Светлината на зората озари небето в червено, докато още и още галери излизаха от мъглата.

Двадесет.

Тридесет.

Тимеон ги наблюдаваше тихо. Видя на палубите им бронирани мъже, които го гледаха смълчани. Вятърът се усили и мъглата изчезна. Старият рибар видя, че морето е пълно с кораби. Твърде много, за да ги преброи.

И в този момент разбра кои са те. Микенците бяха дошли и светът се бе променил.

Сърцето на Тимеон сега биеше като барабан. Страхът потече във вените му. Колко време щеше да мине, преди тези злокобни войни да решат да го убият?

Една галера мина край малката му лодка. Той вдигна очи и видя набит мъж с посребряла червена брада. До него имаше стрелци с поставени на тетивите стрели.

— Добър улов, рибарю — извика мъжът. — Тази нощ си бил късметлия.

Устата на Тимеон пресъхна.

— Не се чувствам голям късметлия — отвърна той, решен да не позволява на тези убийци да видят ужаса му.

Мъжът се усмихна.

— Разбирам те. Донеси улова си на брега и аз ще се погрижа да ти платят за него. Когато стигнеш, кажи на мъжете там, че Одисей те праща. Никой няма да те нарани. Имаш думата ми.

Одисей даде знак на моряка до себе си и греблата на галерата се спуснаха във водата. После тя продължи пътя си.

С натежало сърце Тимеон опъна изпокъсаното си платно и тръгна след нея.