Ръсел Къркпатрик
В земята пламък се крие (9)

Глава 7
Морал и чудеса

— Осъдени на смърт? — изкрещя Лийт. Викът му отекна като обвинение в опразнената стая, дочут само от останалите от Компанията и новоназначените им стражници. Главата му още бе замаяна от напрежението на Сбора, едва имаше силата да последва спътниците си, изведени от съвещателната зала на Ескейн, преведени през пустия град посред тъмна нощ — нямаше нужда да отбягват стражници — и отново затворени.

Запряни в малка стаичка, те се ядосваха и спореха, опитвайки се да осъзнаят събитията, които се бяха развили така бързо. Фарр крачеше напред-назад. Кърр и Манум си разменяха въпроси, коментари и планове от двата края на стаята. Понякога ругаеха Лийт и Стела за прибързаните им думи, казвайки всичко онова, което Лийт очакваше да чуе, което самият той би изрекъл на тяхно място — защо не са оставили по-възрастните да говорят, как могли да предполагат толкова на сляпо и прочие. Младежът слушаше безстрастно. Не можеше да стори нищо друго — те не знаеха какво е да се опитваш да задържиш фонтана от думи. Макар умът да го подтикваше да вземе участие в дискусията относно бъдещето им, Лийт можеше единствено да лежи на възглавницата си. Чувстваше се лишен от воля за действие. От онзи глупав сън насам бивам употребен. Бих го понесъл, ако някой бе поискал разрешението ми! Почти бе приел, че зрелостта означава жестоки ограничения върху свободата на действие, че трябва да прави множество неща, които не му се нравят, но никога не си бе представял, че няма да е в състояние да владее мислите си, да контролира собствените си думи.

Ти стори всичко по силите си — рече гласът на стеснителността му. Никой не може да те вини за провала на мисията. Фалта просто не иска да бъде спасена. Лийт кимна. Самият Най-възвишен не би могъл да очаква повече от него. Бе сторил достатъчно. А според гневните думи на Кърр даже повече от достатъчно.

<Говори с пазачите.>

Гласът бе толкова обикновен, тъй подобен на онези в стаята, че Лийт едва го дочу. Повдигна глава, но никой от Компанията не гледаше към него, така че отново я отпусна.

<Говори с пазачите.> Този път гласът бе по-настойчив. <Лийт, говори с тях.>

Лийт се изправи. Останалите бяха потънали в напрегнати тихи разговори, които нямаше как да е чул.

— Кой каза това? — рече той.

— Кое? — баща му се обърна към него.

— Нищо. Просто ми се причуват неща, гласове.

— Превъзбуден си. Лийт, никой не би могъл да стори повече от теб. Никой не те обвинява. Сега си почини, вероятно по-късно ще помислим за това и ще го обсъдим. Ще измислим нещо. Присъдата няма да бъде изпълнена веднага.

Така е — помисли си Лийт. — Единствената отстъпка, която председателствуващият старейшина направи по настояване на останалите си колеги. Несъмнено искаше да ни види екзекутирани на място, ако бе станало неговото. Какво го прави наш противник? В този ред размишления имаше нещо, някакво зрънце надежда, но Лийт бе прекалено изтощен да го проследи. Отпусна се обратно на възглавницата.

Приеми го, ще умреш. Лийт въздъхна. Ще ми се да можех да зърна слънцето за последно.

<Не ти остава много време. Просто започни разговор с тях!>

Лийт поклати глава. Махай се, остави ме на спокойствие. Той се задави, сетне прочисти гърло. Внезапен пристъп го накара да се превие на две. Страхотно — ще се задавя, чакайки да умра.

— Вода?

Лийт се извърна. Един от пазачите се бе надвесил над него с притеснено лице, държейки черпак с вода.

— Благодаря ти — каза той и отпи жадно, което само влоши кашлицата. — Ще се оправя.

Водата изглежда го успокои. Лийт приседна. На няколко фута от него пазачът коленичи, притеснението заменено със скука.

Нуждаем се от чудо — помисли си Лийт. Е? Много те бива да изпращаш сънища и да говориш умно. Какво ще кажеш да ни измъкнеш? Погледна към пазача. Би могъл да започнеш с него.

<Не, ти би могъл да започнеш с него, както предложих. Нужна е само една малка стъпка. Зная, че си уморен.>

Ти го направи! — упорито си помисли Лийт. Ама че странно. Прониза го мрачна догадка: дали не полудявам? Дали ще свърша като впиянчения брат на Стела, по цял ден да си говоря сам?

<Повярвай ми, чудото ще е по-добро, ако ти го сториш. Няма кой друг. Не ми остават други планово.>

Лийт сви рамене. Така или иначе няма да мога да заспя. Отвори уста да заговори. Глупава идея.

<После ще си говорим>, каза гласът.

 

 

— Как ти възложиха тази задача? — Лийт попита пазача, който се сепна при звука на гласа му.

— О! Предполагам мислят, че е добра тренировка за времето, когато си върнем Инструър — рече той след момент колебание. — Аз ще бъда сред важните — рече гордо. — Дори може да ме сложат да отговарям за пленниците, веднъж щом посекат Великата блудница.

Пазачът бе юноша, малко по-възрастен от Лийт. Слаб и източен, той се отличаваше с чертите на момчетата, растящи прекалено бързо — издължен, с огромни ръце и крака, гигантска адамова ябълка и неочаквано дълбок глас. Като Ланка от Бруксайд, припомни си Лийт. Надвих го в Пиесата.

— За кога е насрочена инвазията?

— Не ми е позволено да казвам — отвърна юношата.

Обзалагам се, че не знае! — помисли си Лийт.

— Но ще бъде скоро и тогава ще им покажем.

— Какво ще им покажем? — говореше заради самия разговор. Сторих каквото искаше, рече той на гласа. Стига ли? Нямаше отговор. Нямаше и да има. Всичко бе игра на въображението му. Наистина полудяваше.

— Ще им покажем, че Часовоите изобщо не е трябвало да бъдат натиквани тук, ето какво! — младежът издаде острата си брадичка. — Нуждаят се от нас. Само ние можем да се грижим за Фалта.

На Лийт му отне няколко мига да осъзнае думите.

— Часовоите? — изрече с изненадан глас. — Какво знаеш за Часовоите?

— Те са древен орден, много по-важен от крале, воини или мъдреци — гордо изрече юношата. — Още от брудуонската инвазия преди повече от хилядолетие Часовоите се опитват да предупредят хората за развалата и де… дека… тази дума все ме обърква — рече посрамено. — Както и да е, предупреждаваме хората, когато нещата се влошат и следим за злото и корупцията, опитвайки се да поправим нещата. Преди около десет години Съветът на Фалта заграби домовете и земите ни — е, тези на баща ми де, неговите и тези на други като него. Избягахме в Ескейн и оттогава неспирно планираме как да се завърнем.

С крайчеца на окото си Лийт видя Кърр да се поизправя.

— Чувал съм за Часовоите — рече Лийт, опитвайки се да поддържа гласа си спокоен. — Но мислех, че са пръснати из Фалта.

— Така е, но от останалите няма полза. Вдетинени старци, както казва баща ми. Ние сме единствените, които можем да въздадем справедливост.

Старият фермер се приближи небрежно, приседна на пода и запита:

— Колко от ескейнци принадлежат към Часовоите?

— Повечето — отвърна дългучът. — Дядо ми е един от тях, също и баща ми, както и всички старейшини.

— Дядо ти? Кой е той? — Лийт усещаше, че Кърр е разгневен и с право, смяташе. Пазачът не забеляза нищо и продължи да говори.

— Дядо ми е председателствуващият старейшина — рече доволно той. — Управлява Ескейн, а един ден ще управлява и цял Инструър.

— Ти — продължи Кърр — наричаш себе си Часовой. Знаеш ли защо се наричаме така?

— Защото…

— Защото наблюдаваме, а не говорим! — фермерът отвратено поклати глава. — Първото правило на Часовоя е, че всички имена и позиции трябва да останат скрити, да бъдат споделяни само с други Часовои, а ти разкри своето членство, това на баща си и дядо си. Как може?

— Но вие скоро ще умрете! Няма да навреди! Аз… откъде знаеш Първото правило? — по лицето на глуповатия младок започна да се изписва разбиране.

— Има само един начин, по който бих могъл да зная Първото правило. Сега освежи паметта ми — какво е Третото правило?

— Никой Часовой… никой Часовой не може с умисъл да застраши живота на друг Часовой — отвърна хлапето. — Но… ако знаете правилата, значи трябва да сте Часовои. Това означава, че не можем да изпълним присъдата си.

На Лийт му се стори, че долавя съжаление в думите му.

Кърр все така притискаше юношата.

— А Второто правило?

— Часовоите винаги трябва да се отзовават на Часовой в нужда, помагайки му с всичко по силите си.

— Поне си научил Правилата! — рече Кърр. — Жалко само, че наставниците ти са забравили да те научат да слушаш и да си мълчиш. Или може би самите те са забравили това умение? Дядо ти със сигурност не предостави особени доказателства.

Сега, момче, бих искал да поговоря с него. Доведи ми го! Той няма право да откаже — аз съм Часовой от шести ранг и той трябва да почете желанието ми. Нека дойдат и колкото е възможно повече старейшини. Мърдай!

Гласът му не бе по-груб, отколкото Лийт бе свикнал, но дългунестият юноша не бе привикнал и изчезна, стреснат.

Кърр се извърна към Лийт и го плесна по крака.

— Не се бях наслаждавал така от много време! — рече той. — Надут глупак! В земя на глупци! Мога да разбера обикновените хора да се крият тук, за да избегнат залавяне или смърт, но Часовоите са се заклели да се противопоставят на злото, не да бягат от него! Нищо чудно, че не видях и следа от тях в Инструър. Всички са били скрити в Ескейн!

Лийт едва бе осъзнал поредната вихрена промяна в събитията, когато старецът постави мазолестите си ръце на раменете му.

— Е, приятелю, отново сме в играта!

 

 

— В такъв случай имам малко алтернативи, освен да ви окажа съдействието, което изисквате — тежко изрече мъжът с нездраво лице, а подредените зад него старейшини се намръщиха.

— Нямаш никакви! — поправи го Кърр.

— Шести ранг! Даде ми тайните думи, така че съм принуден да ти повярвам. Как си достигнал шест ранга в място като Фирейнс?

Кърр поклати глава.

— Такава арогантност! Светът нито започва, нито свършва тук, много важни неща се случват без намесата на Инструър. Но все пак ще ти кажа как съм достигнал този ранг. Три ранга наследих от баща си, Лорнат от Сивитар, три заслужих в годините служба в суровите кътчета на света. Самият ти, първият Часовой в Инструър — прости ми, в Ескейн — си само шести ранг. Знай, че на една утрин езда от дома ми живее друг Часовой, от най-висшия, седми ранг, моят учител — вероятно най-великият жив представител на нашия орден.

— Лорнат от Сивитар е твой баща? — лицето на председателя бе станало още по-болнаво на вид, пожълтяло. — Сивитар на брега на Алениус?

— Знаеш за него? Изненадан съм! Изглежда си прекарал живота си в треперене зад стени, а не открито по бреговете на Великата река. Сивитар е мястото, където съм роден. Родом съм от Строукс, южняк, ала по-голямата част от живота си прекарах на север, за което не съжалявам. Поглеждайки сега към юга, виждам малко неща, които да ме накарат да негодувам за избора на баща си.

Нещо не бе наред с председателя.

— Лорнат от Сивитар е мой чичо — промърмори той задавено. Сега лицето на Кърр побледня.

— Твой чичо? — думите се отрониха с неохота. — Тогава ти… не може да бъде! Кажи, че не е така!

— Тогава името ти беше Кърнат — тихо каза мъжът и със зле прикрита злоба направи крачка назад. — Братовчеде! — изхрачи думата. — Не мислех, че някога ще те видя отново.

— Нито пък аз — дрезгаво рече Кърр. — Името ти помня, но не ще мърся устните си да го произнеса. Последно доказателство! Вдигни дясната си ръка!

Бе вдигната и всички видяха, че връхчетата на третия и четвъртия пръст липсват.

— Трябваше да се движиш по-бързо — бе единственият коментар на Кърр, процеден измежду стиснатите му устни.

— А ти — да се прицелиш по-добре — дойде горчивият отговор.

— Тогава нямаше да си тук.

— Възрастта е съсипала обноските ти.

— А на теб ума.

Останалите, Компанията и старейшините, удивено следяха тази размяна. Очевидно тези двамата се познаваха — за голямо взаимно неудоволствие. Що за зла случайност ги бе събрала заедно и каква надежда да постигнат разбиране съществуваше?

Председателят тогава се усмихна, гледка по-грозна от намръщването му, присетен от очевидна мисъл.

— Напомням ти за позицията ти тук. Ти си затворник, а аз съм твой тъмничар. Не се съмнявам, че Най-възвишеният те е довел тук, за да развеселиш последните ми години — много веселие ще изтръгна от теб.

— А аз ти напомням за дълга ти като Часовой, който застава пред всичко останало, включително отмъщението. Тук има свидетели, които също са Часовои, чийто дълг ги заставя да следят за изпълнението на клетвата ти, ако проявиш склонност да я нарушиш. Може да си ме затворил в Ескейн, но аз те държа в нещо далеч по-силно.

Манум се изправи.

— Достатъчно! — викна той. — Това не помага никому! Нека сведем всичко до основните неща. Ти, Кърр, поиска съдействие от Часовоите, искане, което старейшините очевидно не могат да откажат, а ти, председателю, желаеш да отхвърлиш искането. Какво казват старейшините?

— Законите на Часовоите са били изковани в Слънчевите земи и не важат в мрака на Ескейн — рече един.

— Но ако изоставим всички закони, какво ще занесем в Инструър, ако не режим по-беззаконен и от сегашния? — отговори му друг.

— Ако не заменим Съвета на Фалта, осъждаме себе си на черна гибел! — изръмжа председателят. — Години наред планирахме делото си, а в критичния момент вие ще го изоставите заради няколко думи от неприети странници!

— Странници поне за теб не са — каза плешивият, въвел Компанията в Ескейн. — Очевидно е, че ти таиш стара ненавист към този мъж, а нашите правила налагат подобни случаи да бъдат разрешавани от старейшините. По този начин ще открием на чия страна стои правдата и съответно кой е достоен за доверие. Със сигурност бих гласувал — като Часовой и служител на Часовоите — в подкрепа на Кърнат, дори и ако това означава да не се подчиня на председателстващия старейшина. Но нека чуем историите зад тази вражда, които ще ни насочат да вземем решение. Какво казват старейшините?

Мъжът с жълтеникаво лице се обърна към плешивия, в очите му проблясваха червени пламъчета.

— Ти си мой неизменен противник, който така и не може да смири завистта си. Защо да следваме съвета ти?

— Защото съветът му е добър — твърдо каза Кърр. — Поне аз съм готов да посрещна преценка и съм уверен, че старейшините ще открият, че правдата стои на моя страна.

Той се обърна към врага си и се взря открито в лицето му.

— Ти разполагаш ли с тази увереност? Знаейки каквото и аз, не би трябвало.

Председателят бе притиснат в ъгъла и го знаеше. Отчаяно поглеждаше от едно лице към друго, прочитайки, че старейшините вече бяха решили какви действия да се предприемат. Макар и предизвикан, все още се намираше на своя територия. Тази мисъл го успокои. Трябваше само да представи историята в своя изгода.

Същата нощ старейшините се срещнаха с Компанията в малка тухлена стаичка, пристройка към голямата зала, където се бе провел Сборът. Там изслушаха първо Кърр, сетне и мъжа с жълтеникаво лице.

Старият фермер им разказа за живота в Сивитар, за многото деца, играели по южния бряг на огромната Алениус и за трудните времена, които настанали. Защото жесток глад се спуснал над Строукс — дважди реколтата пропаднала, реката се свила в коритото си, търговците престанали да носят стоките си на пазара. Хората от Сивитар и околните земи започнали да мизерстват. Шайки изгладнели младежи кръстосвали улиците, заплашвайки и без това притиснатите граждани, застрашавайки не само малкото им принадлежности, но и живота им. Водачът на най-голямата шайка, каза им Кърр, бил самият председател, собственият му братовчед, черната овца в семейството.

Заедно с мнозина други, Кърр се присъединил към отрядите, сформирани да дадат отпор на мародерите. Някои от тези групи, призна той, не се отличавали особено от онези, които трябвало да отблъскват, но имало и такива, които спазвали поне отчасти някакъв ред. С напредването на засухата и глада младият Кърнат бил принуден да се научи да борави с меч, за да брани живота си. В един такъв случай се изправил срещу братовчед си, когото наранил.

— Няколко месеца по-късно дойдоха дъждовете — рече Кърр — и гладът приключи. Тогава мародери от Мерциум и Инструър дойдоха да задигат реколтата ни, защото в Уестрау все още имаше суша. Всички шайки обединиха сили, за да ги отблъснат и в продължение на много дни имахме успех. Ала една нощ те успяха да пробият защитата ни, убиха много от нас, а останалите плениха. Вярвахме, че сме били предадени. Един от нашите продал информация на мародерите, позволявайки им да ни изненадат. Този предател, не бил убит или затворен, а възнаграден с богатства и нова самоличност в друг град — вероятно един от тези, от които бяха дошли мародерите. Дълго време смятах, че братовчед ми е намерил смъртта си в Сивитар, но сега научавам, че не е така. Ала той не беше сред затворниците. Нито мъртъв, нито затворник. Искам да го запитам следното. Как е успял да избяга?

Мъжът с нездрав цвят на лицето се надигна бавно. По отпуснатите гънки на врата му Лийт можеше да прецени, че председателят бе стар поне колкото Кърр, когато двамата мъже се изправиха един срещу друг, приликата между тях бе очевидна за всички в стаята.

С любезен глас и изтънченост далеч над силите на Кърр, той разказа история, близка до разказаната от фермера, но с разменени роли. Кърнат бил главатар на шайка по брега на Сивитар, а той бил онзи, който се противопоставял. Що се отнасяло до предателството, нямало да обвини братовчед си в това, но дори и сега в ума му все още се прокрадвало съмнение. Защо му било на Лорнат да напуска Строукс, ако не за да предпази проблемния си син? Как могъл да си позволи пътуването на запад и север към Фирейнс? Сега, невярващо, Кърнат се бил завърнал, но не можел да избяга от греховете си.

— Смъртната присъда за Кърнат и шайката му ще остане, — рече председателят — защото на мен ми се струва, че и новите му приятели по нищо не отстъпват на старите. Защо иначе един брудуонец, заклет враг на всички фалтанци, ще се присъединява към тях? Братя старейшини, по мое мнение Пинионът е бил само оркестрирано събитие, което да приспи бдителността ни и да им предостави предлог да дойдат в Ескейн. Този мъж е готов да ни предаде на Аркоса на Немохайм и Съвета на Фалта, точно както предаде Сивитар преди много години.

Той се обърна към плешивия.

— А ти — рече той, — ти беше този, който ги доведе тук, заради което съучастничество те изключвам от старейшините.

Плешивият рязко пое дъх.

— Малко не ти достигна за смъртно наказание. Открия ли, че си знаел истинската им същина, ще прибавя теб и семейството ти към числото на осъдените.

— Великолепно изпълнение! — викна с горчивина Кърр и изръкопляска подигравателно. — Което не отговаря на зададените ти въпроси, но насъсква поданиците ти срещу нас. — Той се обърна към останалите старейшини. — Не виждате ли какво е направил? Казва нещо и всички вие приемате думите му на сляпо. Да не ви е подбрал за старейшини заради специалните ви качества на крепостни? Заради невъзможността ви да съставите и задържите едничка самостоятелна мисъл? Вие сте старейшини под неговото ръководство, защото не разполагате с водачески качества. Защото сте слаби овце, които се нуждаят от силен овчар и колкото повече ви удря с гегата, толкова повече ви се харесва! Глупци! Разполагате с цялата отговорност, ала не и с авторитета, цялата слава, но нищо от силата. Вие сте негови марионетки! Знайте това — с одобряването на тази смъртна присъда осъждате Фалта на по-бавна и по-болезнена, но също толкова неотклонна смърт. Историята ще запомни, че група безгръбначни мъже са били отговорни за падението на Фалта!

— Отведете ги! — каза жълтеникавият мъж и се изплю на земята.

— Всичките. Нека присъдата бъде изпълнена след един ден в Отпадника. Казах.

За последен път се вслушвам в думите ти… — мрачно си помисли Лийт.

 

 

— Е, поне се чувствам по-добре, след като го казах! — промърмори тихо Кърр. Бе минало известно време, макар никой от Компанията да не можеше да определи точния час. Вратата на малката килия, в която бяха оковани, бе охранявана от същите двама пазачи. — Но може и да не е бил най-разумният разговор, който съм водил.

Учтиво никой не каза нищо. Все още се опитваха да асимилират чутото.

— Никога не си ни казвал нищо от това — накрая рече хауфутът.

— Не смяташ ли, че би било от полза?

— Малкото, което помня от годините ми тук и дългото пътуване до Фирейнс, е смътно и объркано. Виж колко време ми отне да си припомня Фийрик — председателя, братовчед ми. Убеден съм, че изобщо нямаше и да го позная, ако не бях споменал бащиното си име. Вероятно така трябваше да си остане. Зла съдба разкри смъртния ми враг.

— Наистина ли го мразиш толкова? — запита Стела.

— Ако бе видяла гладните лица и колко цинично той и подобните му ги обираха… казвам ти, щеше да го убиеш с радост. Времената бяха много тежки. Бе толкова отдавна, преди повече от четиридесет години, а с радост бих ги оставил незапомнени. Никога не бих си помислил, че действията ми ще доведат до смъртта на приятелите ми.

— И сега какво? — запита Перду. — Решихме какво да предприемем, но пътят ни е запречен от Инструър и Ескейн.

— Ескейн не ме притеснява — каза Фарр. — Оръжията им са груби и зле поддържани, а дисциплината им е слаба. Можем да напуснем по всяко време.

— Успехът те е направил прекалено самоуверен — каза му Кърр. — Къде е твоето оръжие? Колкото и да са недостойни, все пак успяха да ти го отнемат.

— За мой срам — промърмори Фарр. — Първият враг, успял да го стори. Поне го сдадох доброволно.

— Което няма да направи вземането му обратно по-лесно! — отбеляза Манум. — А какъв шанс имаме срещу Ескейн без мечовете си?

— Не можем да разчитаме на сила — рече хауфутът. — Сблъсъкът може да доведе до разкритието на Ескейн.

— Отлично! — изръмжа винкулчанинът. — Нека Инструър свърши нашата работа.

— Да накараме враговете си да се сражават едни други… — поде Стела.

— Сетне в суматохата да избягаме от града! — заключи отшелникът.

— Само ако можехме да се измъкнем от тези вериги — припомни им Индретт.

— Тогава бихме стояли на брега на Алениус и бихме гледали как това място изгаря до основи! — обяви Перду. Още не бе забравил смъртта на Парлевааг.

— Не, не! — викна Хал. — Брудуо ще бъде единственият победител от цялата работа.

Отшелникът простена:

— Как може да се противопоставяш на разрухата на враговете ни?

Бе се уморил от този угнетителен, самодоволен младеж още преди известно време, ненавиждаше ролята му в Компанията. Един от Аркимм, Петимата от Ръката! Не виждат ли? Оказват му уважение, което той не заслужава. Дали е заради жалостта, която получава заради недъга си, или има и друго? И друг път бе чувал за подобни неща — някой, способен да зароби останалите с помощта на заклинания.

— Не искам да видя ничия смърт, но не можем да защитим всички, не и ако Ръката Божия внезапно не се сдобие с хиляда нови пръста.

— В Ескейн има стотици невинни. Не се ли противопоставяш на смъртта им?

Мъжът в синя роба сви рамене.

— Те ще умрат така или иначе, ако брудуонците завземат града.

— Ако можехме да изнамерим начин да напуснем Инструър без да предаваме Ескейн, щеше ли да го приемеш?

— Разбира се. Ако имаше. Ти виждаш ли такъв?

Хал поклати глава.

— Тогава не виждам алтернатива.

След допълнително разискване останалите също подкрепиха отшелника — с изключение на Хал и хауфута.

— В един съвършен свят бихме могли да спасим всички — рече Кърр. — Но светът не е съвършен, по време на приключението ни вече умираха хора. Брудуонците планират да избият много повече и да заробят останалите. Дори и невъоръжени ще представляваме повече от достойни противници за пазачите. Нека изчакаме шанса си.

— Значи избягваме от Ескейн. После какво? — хауфутът се чувстваше неловко. Трябваше да разбият вратата на килията, да отбягват ескейнци, да не говорим за опасността в Инструър. Откъде идваше тази нелогична увереност?

Фермерът бе неумолим.

— Тогава имаме още един проблем, с чието разрешение трябва да се заемем. Дотогава можем само да изчакваме.

 

 

Над Инструър се спусна здрач, удушил жаркото слънце. За поредна нощ над неспокойния град щеше да бъде наложен вечерен час. Аркосът на Немохайм едва сдържаше тревогата си. Пратеник на Рушителя! Тук в града, перчейки се с присъствието си, сякаш Инструър вече принадлежеше на господаря. Може и да е така, може и да е така! — помисли си Аркосът, докато бързаше към внезапно уредената среща. Проклето време! Насочи потното си туловище по коридора с колоните и зачака да издигнат Желязната врата. Зъбите му скръцнаха при вида на останалите членове на Съвета, изящно облечени, а на главното място — неговото място — стоеше пратеникът, за когото бе чул едва този следобед. Тук последва първият шок за Аркоса.

Деорк!

Висок, с гарвановочерна коса, масивна брадичка, дълги пръсти, харизматичен, със златен език и сила, обгърнала раменете му като мантия. Деорк, Пазителят на Андратан, един от най-доверените служители на Рушителя, подбран от брудуонското виеше командване преди десет години след безмилостното потушаване на джасуеянските бунтове. Черна репутация, добре заслужена. Болезнено съзнаващ неизгодната си позиция и всички очи, вперени в него, Аркосът от Немохайм се настани между колегите си от Строукс и Трейка. Копнееше да оправи гънките на червената си роба или нервно да се заиграе с пискюлите й, или пък да насочи ума си върху въпроса защо шпионите му не го бяха уведомили за самоличността на пратеника. Но привиквайки неумолимия самоконтрол, който му бе дал тази позиция — и който напоследък често изглежда го предаваше — Аркосът не стори нищо от тези неща. Защото Деорк имаше най-острия ум, който някога бе срещал — вероятно дори надминаващ неговия собствен. Умишлено са спретнали това! Някой желае да ме замести, а Деорк също е в играта, може би с благословията на господаря си. Трябва да работя бързо, да открия и притисна узурпатора, да използвам това за своя угода. Коварството и заблудата успяват там, където интелигентността се проваля. Свинските му очички се сведоха до малки цепки, вълнение забълбука във вените му. Игра! Игра на смърт! Игра, която ще спечеля.

Отдели момент да огледа присъстващите лица — лицата, които познаваше добре, предателите на Фалта, които Търговецът бе изброил точно. Строукс. Трейка. Вертензия. Фавония. Табул. Фирейнс. Асгоуан, най-верният му служител, за когото дори и Търговецът не бе знаел, съюзникът, когото пазеше в тайна дори от всезнаещия Рушител. И накрая Хаурн, неговият коз — скромен, незначителен мъж, принуден да предаде господарите си от Сна Вацта в деня, в който глупавите северняци бяха дошли с историята си — неговият глас бе решил гласуването. Погледна ги в очите. И тук дойде вторият шок.

Асгоуан!

С невероятно усилие на волята Аркосът на Немохайм се насили да се изправи и изрече формалното приветствие към госта.

— Истинска чест за нас е да посрещнем своя благодетел и дясна ръка на нашия господар.

Думите звучаха като проклятие. Постарай се повече! Не трябва да настройваш срещу себе си този мъж. Той държи живота ти в ръцете си. Тогава, разглеждайки чертите на брудуонския боец, Аркосът получи третия си шок.

Несъмнено в очите му съзирам смъртта си. Възнамеряват да ме заменят.

— Немохайм! — рече пратеникът на Рушителя, кимвайки с глава в указание, че може да седне. — Съжалявам, че се наложи да изчаквам.

Толкова прям! Толкова уверен в силата си! Плановете очевидно са добре изготвени. Дори и с тази осъзнаване възбудата не го напусна, напротив, усили се. Чувстваше как цялата му едра снага започва да трепери. Смъртта е най-крайното изживяване, припомни си той. Единственото нещо, което донася удовлетворение.

Разпери ръце в примиренчески жест.

— Аз също съжалявам за възникналата ситуация — рече внимателно, насилвайки се да мисли само върху настоящия момент, предоставяйки на коварството си време да напипа момента. — Такъв шанс, толкова въздигнат гост като теб да пристигне в мига на моя триумф. Но аз отложих момента, за да бъда на твоите услуги. При първа възможност бих искал да покажа нещо, милорд.

Това привлече интереса на Деорк. Бе спечелил малко време.

Пратеникът не бе доволен.

— Идвам с важни новини, чиято значимост можеше да бъде поверена само на вестител като мен. Месеци яздих сред гнусния климат и трудните пътища на земите ви, за да ги донеса и никак не ми е приятно да се налага да изчаквам заради подобните на вас — веждите му се доближиха под навъсеното чело.

Аркосът внимателно изучаваше Деорк. Външно пратеникът не се бе променил от последната им среща в Андратан преди около осемнадесет месеца, когато мъжът от Немохайм бе положил клетвата си за вярност към Черния престол. Пазителят на Андратан още тогава не бе човек, комуто да се гледа с лека ръка, а впоследствие очевидно бе израснал по някакъв неопределим начин. Разполагам само с един шанс. Изчакай възможност и удари бързо!

— Но чакането ти приключи, защото вече съм тук. Ако ни предадеш съобщението, ще може отново да поемеш на път, този път напускайки тази омразна земя.

Тъй де! Няма само той да показва увереност.

Очите на Деорк се разшириха, но не каза нищо в отговор на това безочие. Вместо това поде съобщението, произнасяйки отчетливо всяка дума, значението й непогрешимо.

— Наближава часът, в който нашият господар ще обгърне тази земя в обятията на своята благословия. Новото виеше командване се представи дори над очакванията. Следователно сме готови по-рано от предвиденото.

Следа! Ново висше командване, може би с Деорк начело?

— Напомням ви за позициите и властта, които ще бъдат ваши, останете ли лоялни — и за съдбата, която ви очаква, ако проявите безверие.

Дали не си представи косия поглед, хвърлен му от Аркоса на Асгоуан?

— Ще се отправим към Фалта в рамките на месеца. До пролетта армията ни ще стои пред тези порти, които вие ще отворите за нас. Този ден ще положи началото на Новата ера.

Думите бяха изречени с безцеремонност, която подсказа на Аркоса, че има и друго.

— Но със сигурност не си бил изпратен тук, за да ни кажеш това? Не би ли могло да бъде предадено по обичайните канали? — простодушно запита Аркосът на Асгоуан.

Било е нагласено! — помисли си Аркосът на Немохайм мрачно. Предател! Прекалено добре съм ти преподавал! Ала ученикът все още не е надминал своя учител. Познавам те, ти ще се окажеш слабата брънка в този заговор.

— Така е — продължи Деорк. — Бях изпратен с въпрос, който трябва да бъде отправен към водача ви.

Той се обърна към Аркоса на Немохайм, последният усетил пот по челото си. Има нещо в очите му… Слабост, слабост! Не бива да показвам слабост!

— Преди няколко месеца в тази земя бе пратен отряд, преследващ фалтански Търговец, узнал критични тайни и искащ да ги предаде на лоялни фалтанци, ако успеел да намери такива.

Той се усмихна презрително, без да скрива мнението си за насъбраните.

— Четирима воини от ордена на Махди Дащ, най-умелите ни бойци, били изпратени подир него — би трябвало да са заловили преследвания без затруднения или забавяне. Но не последваха други доклади от тях — с изключение на това, че един от четиримата е стоял в същата тази стая само преди няколко дни. — Той се напрегна и изсъска: — Така ли е?

Предаден! Несъмнено трябваше да предаде информацията в Андратан, но бе се надявал да залови и разпита изменника лично, с което да се сдобие с ценна информация и допълнителен престиж в очите на господаря. Но планът се бе провалил. Проклетите северняци бяха отвели брудуонеца изпод носа му, не пропускайки да пернат обонятелния орган на сбогуване. Оттогава бе погълнат от мисълта за отмъщение — сериозна грешка, както осъзнаваше сега. Може би не фатална. Погледна към Аркоса на Асгоуан, който не можа да скрие доволната усмивка от гнусното си лице. Ето това вече е фатална грешка.

— Наистина е така, милорд! — отвърна Аркосът, привидно невъзмутим. — И би било интересно да узная как Андратан е научил за нещо, което аз лично не съм разкрил.

Той се взря директно в колегата си от Асгоуан и бе възнаграден със страхлив поглед. Ще запомня този поглед и ще му се наслаждавам, ако това се окажат последните ми часове.

— Всъщност точно до този въпрос се отнася триумфът ми. Просто желаех да завържа висящите краища, преди да ги споделя с повелителя. Пристигането ти в Инструър ми разкрива възможността да подаря безценен дар, който съм сигурен, че ще допадне на човек с твоите вкусове.

Да, разбираш това. Зная какво правиш тайно на гнусния си остров, моя работа е да знам. Аркосът си позволи миг на облекчение. За пръв път от началото на срещата съзираше шанс и без допълнителни колебания се хвърли към него. За да успее, трябваше да убеди Деорк, че разполага с план — и че е безпрекословно уверен в успеха.

— Заповядай с мен, милорд, ако търсиш отговори, останалите също могат да дойдат, макар да зная, че сред вас има и такива, които замислят падението ми. Глупци! Нима мислите, че нямаше да се подготвя? Елате с мен в Пиниона и ми помогнете да задам въпроса на специалния гост, когото съм поканил там.

— А, Пинионът! — каза Деорк сякаш на себе си, разгръщайки дългите си пръсти. — Дълго време исках да го видя, макар слуховете да го представят само като бледа сянка на тъмниците в Андратан. Бих те помолил да ме разведеш, дори и да не беше отправил поканата. Защо не, наистина? Да идем!

Глупак! Едва удържаш желанието си! Така те е заробил Рушителят, шептеше се в Андратан, така ще те заробя и аз. В разгорещеността на своя ищах ще повярваш на всичко, което ти кажа.

— Много добре — рече спокойно Аркосът. — Аз ще водя. Последвайте ни, колеги съветници, настоявам.

И с това се изправи на крака, напускайки стаята със знанието, че ще бъде последван.

* * *

Времето минаваше бавно, докато Компанията изчакваше шанса си. Фемандерак бе успял да се сдобие с арфата си, убеждавайки пазачите в нейната безобидност и сега стоеше в ъгъла, настройвайки я. Един-двама от приключенците бяха утихнали, потънали в собствените си мисли, но останалите — потопили се в разгорещено обсъждане.

— Нека приемем, че мисията ни е от поне някаква важност за Най-възвишения — каза Перду. Той бе подел дискусията.

— Първо нека приемем, че съществува — контрира хауфутът. Сънят си е сън.

— Точно за това говоря — настояваше Перду. — Ако той съществува, човек би си помислил, че той проявява интерес към съществуването на хората си, потомците на Първородните. Следователно би се интересувал от мисията ни да предупредим Фалта. Дотук правилно ли е?

Останалите кимнаха.

— Тогава защо не ни спасява от затвора? Защо позволи да паднем в този капан? В легендите ви е почитан като творител на чудеса, къде са тогава?

— Едно чудо наистина би ни се отразило добре — съгласи се Индретт.

— Според мен един бог, който не демонстрира свръхестествени възможности, не е никакво божество, а само човешки конструкт — твърдо рече хауфутът. — Досега не видяхме никакви чудеса, само резултата от честни усилия, съпроводен от малко късмет — следователно Най-възвишеният е просто примамлива илюзия.

Заговори Хал:

— Пресмятал ли си цената на чудесата?

— Цената на чудесата? Каква цена? — искаха да знаят те.

— С всяка своя директна намеса в света Най-възвишеният губи възможност да обогати живота ни — каза сакатият. — Най-важното, което се случва, нещата от значение, са направените от нас избори. Семплите, честни усилия на обикновените хора, сражаващи се с живота, позволяват истинската хубост на характера да разцъфне у тях. Никакво чудо не е в състояние да повтори това. Ако Най-възвишеният реагираше на всяка криза с чудо, ние бихме останали неразвити и незрели, а светът щеше да е лишен от главната си красота.

— Но поне хората щяха да останат живи — хауфутът не се впечатли от тези думи. — Каква полза от красив характер, когато ще умреш?

— В много случаи тази красота е обогатена от посрещнатата храбро смърт или приета заради приятел — отвърна Хал. — Ала смъртта не е задължителният изход, когато Най-възвишеният оставя нещата да следват своя ход.

— Не ща чудеса! — внезапно каза Лийт, изненадвайки ги. Бяха го сметнали за заспал. — Не ми трябва магия! Или поне искам магия, която да е без значение, която да не променя нещата. Омръзна ми да бъда манипулиран от пророчества.

— Защо се страхуваш толкова от Огнебитието? — запита отшелникът. — Нима то се намесва в контрола ти върху нещата? Твърде неконтролируемо?

— Вземи пророчеството за пример. Когато пристигнахме в Бандитската пещера, ти ми сподели двете „слова“ както ги нарече. Първото се сбъдна. Както и двете предричания, които ми даде за потвърждение на думите си. Почувствах се сякаш друг направлява живота ми. Изглеждаше сякаш ти се перчеше със силата си.

— Значи са се сбъднали, така ли? Ако трябва да съм честен, не си спомням какво представляваха.

Лийт се почувства някак кухо.

— Първото бе важна догадка да избягаме от уайдузите в Адунлок. Двете предричания се отнасяха до падане във вода и несподелена тайна. Второто пророчество още не е сбъднало.

— Значи не би обърнал внимание на други пророчества?

— Не казах това — протестира Лийт.

— Двете се изключват взаимно — каза отшелникът. — Всяка употреба на Огъня — независимо дали за добро или зло — отнема своето от живота на онези, които го употребяват и онези, които извличат облага. Огънят ти дава контрол над нещата, но източникът на Огъня получава контрол над теб. Чудесата те разтварят към чудотворното.

— Значи се чувствам контролиран, защото съм контролиран?

— Нека кажем, че усещаш наличието на сили, многократно надвишаващи твоите и затова се чувстваш погълнат.

— Е, да следваме ли пророчеството или не? — запита Фарр. — Смятах, че вече сме решили това. Не ме интересува откъде идва насочването, искам да продължим напред. Прекалено много приказки и твърде малко действие.

— Следваме пророчеството! — обяви Кърр. — И ако отшелникът е прав, попадаме под магията му.

— Ако попадането под несъществуваща магия е най-голямата ни заплаха, то изглежда нещата се подобряват — отбеляза хауфутът.

— Нещата ще се подобрят при напускането на този отвратителен град — рече Кърр.

 

 

— Много добре! — рече Деорк. Езикът му цъкаше като търговец, отбелязващ наличен инвентар. — Красота.

— Благодаря — рече Аркосът на Немохайм. Усещаше възбудата на централната камера на Пиниона, но си наложи да запази контрол. Докато брудуонецът биваше, все повече и повече, запленен от несъмнената привлекателност на това място, умът на Аркоса неспирно летеше над различните възможности да се възползва от преимуществото си.

— Този за какво е? — обърна се Пазителят на Андратан към домакина си. Бе опрял ръка на малка масичка, в единия край на която имаше нещо прилично на менгеме.

— Един от моите — гордо каза Аркосът.

— Как работи?

— Ръцете идват тук… — каза Аркосът, посочвайки металния механизъм. — Сетне пръстите се разперват… би ли сложил ръка?

Деорк охотно се подчини.

— Сега, ако завъртя тези винтове… нали не е много стегнато? Добре — ръката е приклещена здраво. Всеки винт е самостоятелен, така че мога да раздалечавам пръстите — ето така.

— Отлично! — Пазителят потръпна при допълнителното пристягане.

— А ако дръпна този лост, целият механизъм се освобождава. Какво мислиш?

— Колко далеч могат да бъдат раздалечавани пръстите? — Деорк сви и разтвори юмрук, Аркосът се изненада да види занесен поглед в очите му.

— Стандартът е четири инча, повелителю.

— Добре. Поръчай един и за мен. Ще си го прибера при следващото си посещение тук, начело на брудуонската армия.

Аркосът кимна.

— Впрочем, тези уреди са прекалено чисти.

— Да, милорд.

— Най-важното оръдие на мъчението е страхът, а не болката. Целта ти е да ги накараш да осъзнаят, че са твоя играчка — забравена, изоставена, неподлежаща на спасение и помощ. Болката е само бонус! — облиза устни.

— Разполагаме с още много други инструменти…

— Да, видях ги. Сега нямаме време за това. Покажи ми затворника.

Прекосиха камерата, следвани от останалите Аркоси. В далечния ъгъл трепереше младеж, прикован към студената каменна стена. Не изглежда да ни предостави много забавление! — помисли си Аркосът. Жалко — нуждая се отколкото се може по-голяма занимавка.

Аркосът и брудуонецът продължиха с играта.

— Колко време е тук? — запита Деорк.

— Малко, не повече от ден.

— Недокоснат?

Аркосът кимна.

— Очевидно е простичък. Някой от Ескейн е сгрешил дълбоко, пращайки това хлапе в Инструър. Най-сетне може да научим местоположението на врага си.

— С какво ще започнем? — Деорк махна с ръка към съдържащите се в подземието уреди.

— Ти избери, милорд.

— Добре — рече брудуонецът. — Това е любимото ми! — рече след известен размисъл, посочвайки към проста пейка. — Имате ли метална мрежичка?

— Разбира се, милорд! — отвърна Аркосът. Лично той намираше Водната фуния за малко еднообразна. Сякаш прочел мислите на Аркоса, Пазителят на Андратан се обърна към пленника.

— Просто ще ти дам да пийнеш вода. Хубава голяма глътка.

По някакъв начин успя да вложи в тези си думи такава заплаха, че лицето на пленника побледня.

— Гледай какво правя. Слушай какво казвам! — рече на Аркоса. — Ще го накарам да моли за милост още преди първата глътка. Подай ми мрежата! Искам да обясня функциите й на нашия гост.

Докато нещастният младеж биваше свалян от стената, Аркосът забеляза ръцете на брудуонеца. Те трепереха.

Зад двете черни фигури стояха останалите Аркоси, някои отегчени, други ужасени от това, на което ставаха свидетели в отвратителното място. Ринн, Аркосът на Асгоуан, се опитваше да не гледа. Мразеше подземието и бе съвсем наясно какво му предстои да види — бе слизал тук и преди по покана на Аркоса на Немохайм. Но нямаше избор. Отказът, говореха инстинктите му, щеше да постави него и страната му в неизгодно положение пред Съвета. Виждаше как влиянието му в Съвета на Фалта доближава нищото.

— Погледни внимателно. Това е фина метална мрежа с малки кукички, която лесно влиза в гърлото, но се закача, което прави безболезненото й изваждане невъзможно. С нея в гърлото си можеш да пиеш, но не и да ядеш. Колкото повече упорстваш с криенето на това, което искаме да узнаем, толкова повече ще ти даваме да пиеш, а мрежата ще бъде натиквана все по-дълбоко в гърлото ти! Кимни, ако ме разбираш.

Застинал от страх, пленникът не помръдна. Деорк взе острата мрежа и я допря до бедрото му.

— Тогава позволи ми да спомогна за разбирането ти.

Със замах Деорк прокара мрежата по бледата, трепереща кожа. Момчето изпищя. Мъчителят му повдигна къс месо към лицето му.

— Сега ясно ли ти е? — меко запита той. Този път момчето закима енергично.

Страховете на Аркоса от Немохайм се потвърдиха — забавлението се оказа твърде кратко — а от гледна точка на Ринн, милостиво кратко. Изкуството на брудуонеца, макар и оценено от мнозина присъстващи, остана неразбрано от Аркоса на Асгоуан. Устата на пленника бе разтворена насила и мрежата поставена вътре. Сетне в гърлото му бе наляна вода, натикала мрежичката навътре. Брудуонецът бе невероятно опитен, говорейки почти безгрижно, докато внимаваше жертвата да е в състояние да отговаря на въпроси. И да моли за милост, отбеляза Ринн. Очевидно това най-много допадаше на брудуонеца.

Ето това ме очаква, ако предам Съвета — помисли си Ринн. Но как бих могъл да постъпя по друг начин, след като Съветът се подчинява на това чудовище?

— Ескейн? Къде се намира Ескейн? — разпитът бе неумолим. — Подай ми фунията! Ако мрежата отиде по-навътре, няма да можем да я изтеглим и животът ти ще приключи след дни — дълги, отвратителни, изпълнени с агония дни, в които ще кашляш собствената си тъкан… Какво каза той?

— Заплетен, милорд! — каза един от стражите.

— Чудя се какво ли означава това? — брудуонецът се почеса по главата.

Аркосът на Немохайм се надвеси над потръпващата конвулсивно фигура, привързана към масата.

— Аз мисля, че разбирам — рече той, опитвайки се да запази гласа си спокоен. — На път сме да отстраним огромна пречка от плановете на господаря. Ескейн е вплетен, вплетен в Инструър. Имам още някои въпроси към младия ни приятел, но той ще ни каже къде точно в Инструър се крият ескейнчани. Десетилетие на заблуда скоро ще приключи!