Ръсел Къркпатрик
В земята пламък се крие (5)

Глава 3
Пинионът

Членовете на Компанията крачеха по коридора — победени, изчерпали варианти, насочили мислите си към дома. Със сигурност сторихме всичко по силите си! — помисли си Перду. Време е отново да се върна при семейството си, да видя вожда, да разкажа на фенните за храбрата смърт на Парлевааг. Вероятността от брудуонска инвазия изглеждаше по-малко вероятна в такова древно място като тази Съвещателна зала. И какво като инвазията дойде? Фенните ще оцелеят. И тогава друга мисъл — заслужава ли си Фалта да бъде спасена?

Кърр знаеше, че най-разумно би било да напуснат Инструър незабавно и да поемат на дългото пътуване към дома, но сърцето му не искаше да му позволи да признае поражението. Започна да обмисля току-що приключилия разговор. По-голямата част от него вече се бе изпарила от ума му, ала фермерът диреше някакъв по-добър начин, по който можеха да представят по-добре случая си. Вместо да потвърдят правотата на каузата им, разкритията на Манум за двуличието в Съвета изглежда бяха натежали против Компанията. Можеше ли да бъде подходено по друг начин? Щеше ли да е по-добре да оставят предателите неназовани? Щяха ли да имат по-голям успех, ако не бяха довели брудуонеца със себе си? Както и да извърташе вариантите из ума си, въпросите оставаха без отговор.

Неговото усещане за провал бе споделено и от останалите северняци. От мястото си в края на Компанията Лийт погледна към Стела. Светлата й, дълга до раменете коса, висеше пред лицето й, скривайки очите, които сутринта бяха обгръщали света с такъв ентусиазъм. Мисълта за нея, дори и след дългото пътуване заедно, просто го парализираше. Не можеше да я погледне открито, още по-малко да говори с нея или да й предложи безмълвна утеха.

Майка му крачеше до него, говорейки само когато някой се обърнеше към нея, мислите й очевидно се намираха на съвсем друго място. Чувството на изоставеност, което Лийт бе изпитвал докато баща му бе в Брудуо, беше заменено от празнота, мъка по изгубеното и липса на желание за разпалването му отново. През последните няколко дни тримата бяха разговаряли малко помежду си, сякаш в мълчаливо потвърждение на промяната.

А Хал? Лийт не можеше да разбере брат си. Решението на Съвета трябваше да нанесе на него и безценната му вяра в Най-възвишения съкрушителен удар. В крайна сметка тъкмо той бе казал на Компанията, че Най-възвишеният щял да се погрижи за всичко. Е, бяха опитали, бяха казали истината на Съвета — и се бяха провалили. Но, далеч от разочарован, Хал единствен от Компанията не изглеждаше притеснен от поражението. Може би той понася разочарованието по друг начин — помисли си Лийт във внезапно осенение. Може би той е по-нисш, а не по-въздигнат от нас. Може би не разполага с възможността да прояви загриженост.

И може би е прав, продължи размишленията си той, докато крачеха из прашните улици на Инструър. Ето ни, няколко мига след като Съветът отсъди, че брудуонска заплаха не съществува, а пазарите са пълни както винаги. В подобен слънчев следобед бе трудно да се въобрази някаква заплаха за гълчавите пазари, музикантите и акробатите, гледките и миризмите на този град, изникнал сякаш от самата земя. Хората и градът щяха да бъдат вечни.

* * *

Компанията остави Съвещателната зала зад себе си и бързо пое по Витулианската алея, покрай кулата на Дома на почитта и към квартирата. Високите постройки от двете страни изгубиха цвета си, когато умореното слънце най-сетне намери хоризонта, вдигайки и последните лъчи на златната си благословия, превръщайки великолепието в мрачина. Инструърчани изчезнаха от улиците, оставяйки пътниците сред отпадъците и кучетата, вечерният час почти бе настъпил.

Пред тях и вляво малка група мъже се бяха облегнали на невисока стена. Когато приключенците се приближиха, един от мъжете се отдели от групата и като застана в средата на пустия път, викна:

— Спрете!

— Стражи — промърмори Кърр.

— Не, не са стражи — поправи го Фарр. — Виж, не носят инструърски ливреи, а одеждите им са от Строукс.

По-голямата част от южен Инструър бе доминирана от безличните, но удобни кафяви одежди на хората от най-населеното фалганско кралство, а северната част на града бе предимно населена с люде от Деювър, отличаващи се с по-пъстри одеяния. Необичайно беше да се видят хора от Строукс в северната половина, особено толкова близо до вечерния час, когато не разполагаха с време да избегнат стражата.

— Тогава да видим какво искат — каза Кърр.

— Трябва да сте си по домовете! — викна им мъжът. — А не да крачите по улиците след забраната, лесна плячка за всяка банда негодници! — Той се изсмя с неприятен звук. Кърр съжали, че не са си взели мечовете.

— Прибираме се от аудиенция със Съвета на Фалта и не се притесняваме от вечерния час — храбро изтъкна Кърр. — Що се отнася до негодните, градската стража ги държи настрана от улиците.

Това спечели още един грозен кикот от мъжа, запречил пътя им, повторен и от останалите му приятели край стената.

— Да видим тогава дали стражите ще ги защитят! — викна един.

Мъжът на улицата изтегли меча си от захабената ножница. Приятелите му се отдалечиха от стената, също пристъпвайки на прашния път. Безмълвно изтеглиха оръжие, разпръсвайки се. Компанията безпомощно гледаше как водачът им прави знак на един от останалите да пристъпи напред.

— Покажи ми го.

Мъжът имаше превръзка, но Лийт пак го разпозна, докато онзи крачеше към Компанията с изваден меч. Внезапно осъзна причината на тази среща, осъзнаването съпроводена с ледени тръпки.

— Това са стражи, но не в униформа — просъска Лийт в ухото на Кърр. — Този с превръзката е…

Но вече беше късно. Мъжът посочи Лийт с оръжието си.

— Ето този е! — викна с груб глас. — Мой е!

— Дадени са ти заповеди! — мрачно каза водачът. — Вземете него, баща му — онзи до него — и оня черния — да, този. Останалите ги оставете. Подчинявай се или никаква превръзка няма да ти помогне!

Всичко свърши за миг. Преди да успеят да протестират, Лийт, Манум и брудуонският воин бяха отделени от спътниците си и вече крачеха по тясна улица, учтиво подпомагани от остриетата на меч. Повечето от негодяите потънаха в сенките, но четирима останаха с Компанията, за да се убедят, че няма да последват спътниците си.

След проточили се минути един от мъжете излая:

— Да ви няма! Прибирайте се бързо, преди стражата да ви е сварила на улицата!

Подчерта думите си с удар по раменете на Фарр с плоското на меча, сетне се извъртя и побягна, следван от другарите си, в посоката, където Съвещателната зала се извисяваше в мрака.

Винкулчанинът понечи да ги последва, но Кърр го сграбчи за рамото.

— Мисли с главата, а не със сърцето си, приятелю! — тихо каза той. — Това бяха стражи, а не бандити. Отведоха другарите ни. Помниш ли какво каза Аркосът на Немохайм за Манум и сина му?

Фарр изръмжа, сетне отвратено се изхрачи.

— Що за място е това? Сърцето на прекрасна Фалта е прогнило черно. Колкото по-скоро съм у дома, толкова по-добре ще се почувствам!

— Но междувременно приятелите ни се нуждаят от помощ — рече Кърр, сетне се обърна към феннито. — Отведи Компанията обратно до квартирата. Двамата с Фарр ще потърсим помощта на стражата. Там все трябва да има някой, устоял на покварата.

— Ще дойда с вас — каза Фемандерак. — Поне до Дома на знанието. Архиварят ме очаква, не искам да нарушавам думата си.

Останалите членове на Компанията протестираха, че те също искат да помогнат с нещо.

— Няма смисъл да отиваме всички — каза им фермерът. — Вече няма нищо, което бихте могли да сторите. Вървете и разкажете на Фоилзи за станалото.

Кърр, Фарр и Фемандерак поеха обратно по Витулианската алея, оставяйки другите за миг сред празната улица. Накрая, сред мълчание, нарушавано само от риданията на Индретт, Компанията закрачи бавно към къщата на Фоилзи.

 

 

Под огненочервеното небе в северните обширни степи на Канабар фигури в кафяви роби и шипести камшици издаваха отсечени заповеди, отправяйки хиляди воини напред и назад из полето с механична прецизност. Андратан бе решил, че тази война ще бъде последната, позволявайки си да инвестира още малко време в подсигуряването, че и стратегия, и изпълнение ще бъдат безупречни — това бе причината за многото седмици маневри в тази пустош. Командирите бяха наясно с нуждата от съвършенство. Говореше се, че лично Онзи от Андратан ще направи преглед на войските, напускайки острова за пръв път от поколения. Гибел очакваше показалите се като несъответстващи. Изплющяваха камшици, редици воини маршируваха наляво и надясно, мечове просъскваха и биваха прибирани обратно в ножниците. Думи, изкрещени на странен език, отекваха из прашните поля като проклятия срещу самия живот. Не пестяха усилие. Всички бяха наясно, че най-голямото изпитание щеше да бъде наближаващата визита на техния Водител. Като се изключи това, дори предстоящата инвазия криеше малко страхове.

 

 

— Просто ми кажете в какво е обвинен! — каза Кърр, малко по-силно отколкото бе възнамерявал. Стражникът все така не му обръщаше внимание, което само подклаждаше объркването на стареца.

— Ние сме фалтанци! Идваме от Фирейнс! Правата ни са гарантирани от Феалтския договор!

Това вече докара отговор от страна на стража — сбръчкване на горната му устна.

— Смятам, че забравяме един важен факт за този град — рече Фарр, сетне се обърна към мъжа зад бюрото, измъкна шепа монети от кесията си и ги изсипа на масата.

— А, фирейнчаните — стражът ловко изсипа монетите в едно чекмедже, сякаш правеше нещо съвсем в реда на нещата. — Най-сетне говорите достатъчно ценно, за да ви чуя.

— Какво е станало с нашите спътници? Защо бяха арестувани? В какво са обвинени? — Кърр усещаше, че търпението му се изчерпва това обикновено не отнемаше особено време, но последното бе особено скъсено след деня, в който Съветът бе отхвърлил молбата им, а сетне и спътниците им бяха отвлечени.

— Три въпроса! Не съм сигурен, че ги чух и трите… — стражникът погледна многозначително към кесията на Кърр.

— Много добре. Ще сметна това като дарение за семейството ни.

— Мисли по-скоро като за спонсориране на местните механджии — сладко отвърна стражникът. — Виждате, че съм много зает човек, така че ще бъда кратък. Приятелите ви бяха арестувани и затворени по изключително сериозни обвинения. Според благонадежден свидетел един от тримата нападнал инструърски пазач, който след нанесените повреди е възпрепятстван да изпълнява службата си. Както без съмнение сте в състояние да оцените, управата на този град се отнася към подобни действия изключително сериозно.

— Колко лошо е наранен въпросният пазач? — вече набръчканото чело на Кърр се сдоби с още гънки.

— Понесъл е наранявания в областта на главата от изклю…

— Да, зная, от изключително сериозна натура. Но я кажете, как би могло обикновено хлапе като Лийт да надвие тежковъоръжен стражник? Ако прилича на вас, не мога да си представя някой да го нарани.

Ласкателството нямаше ефект.

— Просто препредавам информация.

Кърр въздъхна дълбоко, измъквайки кесия от джоба си.

— Колко?

Стражникът изглеждаше шокиран.

— Тези обвинения са сериозни! Не можете да го освободите, като ме подкупите.

— Убеден съм, че са сериозни — рече Кърр без следа от ирония в гласа си. — Тогава кого да подкупя?

— Капитанът ми ще знае. Изчакайте тук! — стражникът изчезна в коридора.

— И сега какво? — попита Фарр. — Какво ще ги спре да ни издоят, сетне да откажат да освободят Лийт и баща му?

— Нищо — каза фермерът с глас, в който се просмукваше изтощение. — Ако бях подозрителен, щях да си помисля, че искат да направят престоя ни в Инструър невъзможен. Усещам, че ако тайната ни още не се е разчула из целия град, то след няколко часа ще бъде.

Пазачът се появи отново, придружаван от своя началник. Но още преди да се е приближил до Кърр и Фарр, последният започна да оплаква сериозността на обвиненията, повдигнати срещу техния приятел, и колко малко можел да стори по въпроса. Изглежда им предстояха множество подобни дни.

 

 

— Тази е особено прашна — вмъкна между киханията Фемандерак. Отне му само няколко мига да си припомни защо не обичаше да се рови из древните ръкописи — алергиите му се бяха завърнали, по-силни от всякога.

— Това е защото е от склада, комуто предстои препис — предъвканият глас на архиваря долетя иззад лавица овехтели свитъци. — За последно някой е докосвал томовете пред теб преди близо двеста години.

Въпреки праха, това е моето призвание — потвърди философът, докато разлистваше първата от подвързаните с кожа книги. Да забравим нациите — у дома съм в книгохранилищата под земята. Музика има в тези томове, музиката на миналото, аз съм един от малцината, които могат да я чуят. Ала докато четеше, мислите му се насочиха към събитията от днешния ден.

От тях го изтръгна архиварят, поставил купчина книги на стола до философа.

— Пропусна тези — любезно каза остроносият инструърчанин. Бяха в задната част. Лично аз не ги бях видял преди. Може би ще представляват интерес за теб.

Фемандерак ги огледа, сетне внезапно затвори книгата, която четеше и придърпа стола с купчината.

— Откъде са дошли? — попита рязко той.

Архиварят се намръщи. Изглеждаше объркан от внезапната смяна на тона.

— Както казах, бяха в задната част на чекмеджето, от което взех последните ръкописи.

— Да, но откъде идват? Как са попаднали в архива?

Стройният философ предпазливо взе най-горната книга. Върху древната кожена корица огромно жълто слънце залязваше зад висока кула.

— Не зная — каза архиварят. — Тези корици са ми неизвестни. — Той повдигна втората книга, дебел том, изобразяващ силуета на огромна птица на фона на пълна луна.

— Но не и на мен — промърмори Фемандерак. — О, не и на мен! Приятелю, това тук може да е по-ценно от цялото злато и сребро в града вкупом.

— Какво представляват? — запита архиварят с разпален интерес.

— Виждал съм подобни в библиотеката на родината си — десет тома, от които пет липсват — дойде бавният отговор. — Вероятно тези са липсващите книги.

— Сигурен ли си?

— Ако съм прав, на останалите три корици трябва да открием висока синя вълна, разплискваща се край деликатна кула, златна стрела с дълги червени пера и две ръце, сключени в приятелство! — изрецитира Фемандерак.

Докато той говореше, архиварят подреждаше книгите по пейката. Фемандерак се опиваше от вида им с гладни очи.

— Петте липсващи книги — тихо рече той. — Слънцето, Марисуонът. Вълната, Стрелата и Ръцете — замлъкна, а когато продължи, гласът му бе предрезгавял от емоция. — Животът ми е изпълнен със смисъл!

— Имате и други такива книги? Какво ги прави толкова ценни? — гласът на архиваря потрепваше.

— Никога не съм чел останалите, макар да съм ги виждал — рече философът. — Те са заключени в стъклена кутия, дълбоко в Залата на знанието в земята на дедите ми, свещени реликви, почитани над всички съкровища на родината. Всяка от тях има картина върху кожената си подвързия — Фонтанът, Долината, Огънят, Облакът и Скалата.

Рецитирайки имената им, той се опираше на дълбоко запечатан облик, който се разстилаше пред очите му.

— Защо са ценни?

— На повече от две хиляди години са — каза Фемандерак. — Какво ги е съхранило е отвъд силата ни да разберем, през цялото това време не се е налагало на учените ни да ги преписват. Били са създадени в Дона Михст, Долината на Първородните, и съхраняват историята и културата на предците ни. Родината ми би платила цяло състояние за тези томове!

— А тя е…

— Даурия. Каквото е останало от Долината на Първородните.

— Но… тази страна е мит! — архиварят почеса оплешивяващата си глава. — С удоволствие ти помагах, защото много малко хора се интересуват от миналото. Но сега ми казваш, че си пристъпил сред старите ми книги право от една приказка. Как да ти повярвам?

— Няма значение дали ще го сториш, защото съм тук. От Даурия идвам — земя отвъд Десика, Дълбоката пустиня. И в тази земя миналото се цени повече от настоящето — за което и плащаме дан. Там пет книги са нашето най-голямо съкровище. Сега откривам, че още пет наистина съществуват, както ни учеше Хаутий и ръцете ми ги докосват. Това ли е времето да те заблуждавам с излишни неистини?

— И тези книги се появяват по същото време, когато ти се появяваш в Инструър? Не е ли това прекалено голямо съвпадение?

— Не, разбира се — отвърна Фемандерак. — Далеч от съвпадение, било е неизбежно! Сам каза, че съм изглеждал решен да изчета всичко в архива ти. Как биха останали скрити тези книги?

Архиварят кимна, очевидно съзирайки смисъла на аргумента.

— Нека приемем за момент, че идваш от Долината на Първородните. Как сте изгубили тези пет книги?

— Винаги сме смятали, че са били разрушени от огромните вълни, които прокудили Първородните от Долината — каза Фемандерак, замислен. — Останалите пет, говори легендата, били намерени да се носят из водите от клана Рехтал, решил да остане в Долината. Но сега виждам, че не е било така. Някой от онези, които останали в Дона Михст, трябва да ги е взел и донесъл тук, нарушавайки волята на Най-възвишения. Каква ли вреда е била нанесена?

— Какво пише в тях? — архиварят обожаваше история, макар дори неговата страст да отстъпваше пред разпалеността на чужденеца, нямаше търпение да зачете. Посегна да вземе книгата с Вълната.

— Почакай малко! — заповяда Фемандерак и архиварят отдръпна ръка. — Книги като тези трябва да бъдат разгръщани внимателно, инак съдържанието им може да бъде взето недостатъчно на сериозно. В продължение на две хиляди години сме предполагали относно липсващите томове. Знаехме имената им, които били споменати в петте тома в библиотеката ни, както ни разкри Хаутий, но можехме само да гадаем за съдържанието им. За Слънцето се предполагаше, че съдържа списък с хората, преведени при Най-възвишения след живот на вярна служба. Книгата на Марисуона знаехме под друго име — Песента на лозианите, отбелязваща онези, които отхвърлили Огъня на живота и напуснали Долината. Подозирахме, че Сключените ръце съдържат историята на Домаз Скреуд, разказвайки непокорството на Първородните и възхода на Рушителя, написана от Уайд от рода Уента. Златната стрела символизира отсъждането на Най-възвишения, повечето учени се обединяват около мнението, че тя съдържа закони. За Вълната се смяташе, че разказва за разрухата на Долината или символизира благословията на Най-възвишения.

Пое лек дъх през побелели от напрежение устни.

— Сега ще узнаем.

 

 

Пинионът беше дълга и ниска сграда в близост до центъра на града, разположена до много по-високата Съвещателна зала, в отлика от която бе лишена от всякаква украса. Имаше само по една врата във всеки край, а прозорците не бяха кой знае колко на брой. Инструърската стража се помещаваше на горния етаж, видим за жителите — през тези казарми бяха отведени Манум и Лийт.

Момчето погледна разтревожено към отпуснатата фигура на баща си, влачена пред него. Търговецът бе предизвикал търпението на стражите и си бе спечелил удар по главата, накарал го да замълчи. Някъде отзад вървеше и брудуонецът, тих и невъзмутим. Докато Лийт се влачеше разранен от оковите през дългото помещение, което изглежда се простираше безкрай, към него се извръщаха глави, привлечени от светлата му коса, вероятно чудейки се от кой край на Фалта се е дотресъл. Скоро щяха да узнаят. Стражите в Инструър с право се гордееха с успеха си да окуражават словоохотливостта на гостите си.

Вито каменно стълбище отвеждаше от средата на дългата стая към долните нива на сградата. Макар да се водеха тайна, обикновеният инструърчанин знаеше достатъчно за тези долни нива, за да изпитва силно желание никога да не ги види отблизо. Построени чрез принудителен труд в годините на брудуонската окупация преди хилядолетие, тези нива бяха точно копие на подземията на Андратан. Множество ужаси се бяха случили във въпросните недра по време на вражеското управление. След прогонването на завоевателите, много от оцелелите бяха настоявали за разрушаването на подземията, но градската управа бе решила да ги запази, първоначално за невинни цели — складиране на зърно и прочие — но впоследствие долните нива бяха започнали да си възвръщат изгубената репутация. Лийт не знаеше нищо от това, докато стражниците го блъскаха надолу по осветеното с факли стълбище, ала страхът, увиснал над него от времето на арестуването, бе склещил раменете му като черна мантия.

В дъното лежеше най-ниското ниво на сградата и тъкмо там бе отведен Лийт. Но аз едва наскоро избягах от това… — помисли си, изблъскван в килия, където хвърлиха и отпуснатото тяло на баща му. Инструър трябваше да бъде убежище! Често говорехме за него като място на надежда, като край на пътуването ни, а сега се намирам в тъмница, по-гнусна дори и от Адунлок. По подобие на уайдузката крепост всяка килия в Пиниона имаше прозорче, но за разлика от Адунлок, то гледаше навътре към мрака, а не навън към слънцето.

Вратата бе затръшната. Лийт едва не се задави, когато вонята от килията блъсна ноздрите му. След като очите му най-сетне привикнаха с липсата на светлина, той забеляза отходна кофа в единия ъгъл, която изглежда не бе изпразвана от доста време. В другия край на килията различи фигури да седят, лежат или крачат край стената.

— Добре дошли в странноприемница Пиниона! — долетя лаконичен глас. — Какъв закон нарушихте, та си спечелихте почивка тук?

Дебела жена на средна възраст пристъпи напред с протегната ръка.

— Името ми е Клотиър. Твоето?

Лийт стисна ръката й — или по-точно, тя стисна неговата. Здраво.

— Аз съм Лийт, от севера — изскърца той.

Долетя смях.

— Не обръщай внимание на мама Клотиър! — говорещият се оказа обагрен с пъпки младеж, не по-голям от Лийт. — Аз съм Ленан. Запознай се със семейството.

През следващите няколко часа опозна „семейството“ добре, докато си разменяха истории. Петнадесет човека бяха натъпкани в помещение, малко по-голямо от килията, която Лийт и Фемандерак бяха споделяли в Адунлок. Мама Клотиър бе прекарала там най-дълго — поне шест кръвотечения според нейния календар.

— И още ще поостана — изръмжа тя. — На никое от децата ми не им дреме къде съм. Даже и да не беше тъй, пак нямаше да могат да си позволят да ме измъкнат.

— За какво си тук? — Лийт започваше да се привързва към тази жена и нейното „семейство“.

— Никаква идея. — Тя сви рамене. — Грабнаха ме от улицата и бум! Ей ме на.

— Натоварила се до пръсване с бижута от пазара при кулата — прошепна Ленан. — Тя е градската напаст.

Почит към широкоплещестата жена, примесен с нещо като обич, изпълваше гласа му. Лийт кимна.

— Ами ти? — неколцина любопитни лица се извъртяха към него.

 

 

Архиварят оправи пламъка на свещта, а Фемандерак посегна към тома с голямата синя вълна.

— Старият глупак Пириний е бил прав — прошепна той. — Казваше, че томът с Вълната съдържа Домаз Скреуд. Ето! — повика приятеля си. — Чуй това.

И зачете:

Над тези, които огъня напуснаха към изток,

простираше се снежеста стена, и тъмно бе.

Земя плодиста се простираше отвъд,

сютила ширести поля, високи хълмове.

Тази злачна земя пожелаха людете от Долината,

где надеждата отново щеше да покълне.

 

Нявга гордите валове са сринати,

кулите всевечни сронени на прах.

Отвъд стените с лишеи обринати,

не носи се ни смях, ни кикот на деца.

Че зар морето, планините и въздигнатата кула

от колони три, стои едва една.

— Това е откъс от ридание, песен несъмнено сътворена по време на дългото пътуване на север и на запад към Фалта. Тези редове трябва да са били добавени, след като Първородните са напуснали Долината. Дори е могло да бъдат написани тук, точно в тази зала. Това разрушава всички теории след изгубването на първите Пет книги. Изглежда, че вместо да са били приключени преди разрухата на Долината, Десетте книги все още са били писани по време на заселването на Фалта. Но как е възможно книги още в процес на създаване да включват препратки към съдържанието на други такива, писани, поне отчасти, на хиляди мили разстояние? — Той вдигна очи, объркан. — Или напусналите Долината Първородни и останалите в нея представители на рода Рехтал са могли да общуват помежду си много по-добре, отколкото се е смятало досега, или… или това ще обясни нещата, които Хаутий бе писал за споделянето на умове. Споделяне на умове! Пириний винаги твърдеше, че Хаутий е бил много по-мъдър от всички онези учени, които го подлагали на съмнение.

Той се изсмя, без да обръща внимание, че архиварят нямаше как да знае кого има предвид.

— Наричаха Пириний новия Хаутий, може би наистина е бил, може би. Но това е книга, която заслужава да бъде оценена. Твърде е късно, за да започна да я изучавам точно сега. Такива съкровища!

— Може да минат години, преди да напусна това място! — Той затвори книгата почти благоговейно, сетне взе последния том, докосвайки страниците с нежността на любовник.

Минутите се удължаваха в часове, а часовете се простряха далеко в нощта, докато Фемандерак стоеше потънал в последния том, Книгата на Златната стрела, съпътстван от архиваря. Наистина съдържаше закони, но различен тип, непредположен от учените в Даурия. Нямаше легални изисквания, периоди, никаква система, която се придържаше към видимите елементи от живота — подобно на тези в Инструър и Даурия. Цялата дискусия между тези страници произтичаше от предпоставката, че главната цел на човечеството е да се влее в единство — и всеки закон бе изработен предвид тази цел. За Фемандерак, който специализираше в изучаването на разгръщането на системата от морални кодове, тази книга бе истинско разкритие, експлозия от светлина, която го остави без дъх.

Бе ни казано всеки месец да прекарваме един ден без никаква работа, с което да изразяваме почитта си към Най-възвишения. Но тук е обяснено, че денят за почит се нарича Днес, че оставаме безделни като загърбим опитите си да следваме морала. Така че следваме закона всеки ден, а неведнъж месечно, когато се опитваме да правим точно обратното!

Той продължи да чете. Учителите в родината му често изтъкваха добродетелите на пожертвованията в памет на великия Фонтан. Всъщност мнозина настояваха за данък — десятък, събиран от всички селяни в полза на учените. Но тук пише, че сърцето бива пристегнато от десятъка, ала ободрено от доброволно предоставения дар. Кой би предположил? Нима сме възприели съвсем погрешно Най-възвишения? Дали не почитаме друго божество — или собствените си добри дела?

Умът му се олюляваше на ръба на разбирането. Студените сърца търсят да увият божествата си с външни неща, предлагат жертвоприношения, парадират добрината публично, за да се оттеглят в усамотената си мрачина. Но сгрятото от огън сърце отрича голите кости на законите, за да прегърне наследеното от Най-възвишения, което сетне разцъфва.

Даурия несъмнено бе най-цивилизованото място на света, факт, потвърден от пътуванията на Фемандерак. Случващото се в този град не би било търпяно у дома. Ала според тази книга ние в Даурия сме сгрешили напълно! Законите ни забраняват убийството, но не казват нищо за омразата, наказват разврата, а гледат леко на предателството, разраняват кожата, но оставят сърцето недокоснато. Не сме по-различни от фалтанци и дори брудуонци. Може би дори сме по-лоши от тях, живеейки самодоволно в служба и отдаденост, студените ни сърца недокоснати от изискванията на повелите.

Погледна отново корицата на смаялата го книга. Златната стрела. Силата на Най-възвишения за правда, добрина, изстреляна от лъка му, разкъсала кожата на людската упоритост, възпламенявайки човешкото сърце. Повдигна безценната книга от пейката, усещайки собственото си сърце да пламва. Уморен съм от законите, които пристягат глезените ми като морска трева, удавяйки ме с лъжите си, превръщайки деяния от обич в обикновени дела от дълг. Какво, о, какво сме си причинили?

Парче пергамент се измъкна от книгата и падна на пейката. На него бяха изписани — от груба ръка, която не приличаше на почерка в книгата — следните бездарни стихове:

Стрела-метал, изстреляна със сила,

пламтяща воля на могъщо Име,

за власт над всеки бунт родила —

едно да бъдат нации обединими.

 

От бунтовни лапи скрита,

плътовни намеци не пие.

Над земята, през водата —

в земята пламъкът се крие.

Моментално Фемандерак остави настрана книгата на Златната стрела. Обърна се към архиваря, който четеше от Слънцето.

— Какво е това?

Пълничкият мъж погледна пергамента и изписаните отгоре редове, сетне премести поглед към стройния чужденец.

— Не зная. Не зная нищо за тези книги.

— Но очевидно не е част от оригиналната книга, така че трябва да е добавено по-късно. Мисли! Виждал ли си този почерк преди?

— Какво е толкова важно за това парче пергамент? — архиварят изглеждаше объркан от откриването на съкровища в плесенясалите стаи. Вероятно беше малко посрамен, че чужденец бе направил тези открития. Посрамен и може би малко обиден.

— Какво знаеш за Джугом Арк?

— Моля? Джугом…? Нищо такова не съм чувал.

— Наричали са я Стрелата на единението.

— А, Стрелата! — архиварят изглеждаше радостен отново да се намира на сигурна почва. — Е, зная каквото и всички, разбира се, каквото ни казваха в училище — Стрелата била изстреляна от Най-възвишения към Рушителя, откъсвайки ръката му. Станала ценна реликва на Първородните, гарантираща водачество на този, който я притежавал. Казваха ни, че Раупа и Фурист, двамата водачи на Първородните, си оспорвали Стрелата и това разделило Фалта на северни и южни нации. Фурист я отнесъл някъде на юг, където тя била изгубена — архиварят почеса теме. — Тя била символ на благосклонността на Най-възвишения и с изгубването й фалтанци загубили и контакт с него. А, да — и който притежава Стрелата, владее единението на Фалта. Каквото и да значи това.

— Къде може да е? — промърмори Фемандерак. — Само до това ли опира всичко? Единение?

— Кое къде може да е? Стрелата?

— Виждал ли си други книги, съдържащи същия почерк? Наистина е много важно.

Архиварят дълго време изучава редовете, сетне бавно се изправи, отиде до една висока лавица и свали книга от нея.

— Какво откри?

— Още нищо, само догадка — и то смътна. Тази книга описва развитието на различните писмени стилове. Погледни! — насочи вниманието на Фемандерак към една от страниците. — Тук, на върха, има коментар в съвременен стил. За последно книгата е копирана — погледна към корицата, — преди около седемстотин години. Виждаш ли правите линии и наклона на буквите? Леко наляво. Типично за прецизността, официалността и консерватизма, характеризиращи типичния инструърски ръкопис. Погледни и лигатурите.

— Къде?

— Точно това имам предвид, няма такива! Оставили сме ги още преди векове. Погледни сега към парчето пергамент. Кръгли букви, наклонен надясно. Определено има ритъм, думите се сливат като песен. В библиотеката няма книги с такъв стил. Твърде е стар. Припомни си, че прекопираме всеки ръкопис поне веднъж на всеки двеста години.

— Сега следвай описанието. Ето — тлъстичък пръст указа въпросния пасаж. — „В ранните години учението било съсредоточено в ръцете на скривенерите, най-известен от които е бил Дакру от рода Уента, последният от онези, които напуснали Долината.“ Той е написал Домаз Скреуд. Следва описание на използвания от него стил.

— Да, чувал съм за Дакру. Но никой в Даурия не е писал изследване върху почерка му.

— Чел съм това преди много години. Слушай — „Дакру има интересния навик да добавя малки щрихи към някои от главните си букви, сложна особеност, която често е обект на възхита, но е трудна за копиране“ Като тази! — посочи към парчето пергамент. — Виждаш ли Н-то в „Над“? Това трябва да е написано или от Дакру, или от някой опитен и педантичен преписвач. Погледни лигатурите, „пл“ почти се сливат в главно „ПГ“.

Объркано погледна към високия философ.

— Няма съмнение! — рече той. — Това парче пергамент е почти на две хиляди години.

Фемандерак кимна бавно.

— Никога не съм чувал за подобен фрагмент, издържал толкова дълго — почти на себе си продума той. — Като се изключат Петте книги. Може би се е запазил сред страниците на Златната стрела. Но си прав, това потвърждава съмненията ми. Това е загадка, написана в характерния стил на гатанките от Долината на Първородните. Единствената разлика е, че тази загадка е предназначена да бъде приета на сериозно.

— За какво се отнася тя?

— Несъмнено Джугом Арк, Стрелата на единението.

— Не виждам препратка към нея — рече архиварят.

— Първите два реда са достатъчни — „Стрела-метал, изстреляна със сила, пламтяща воля на могъщо Име“. Към какво друго би могло да се отнася това?

Архиварят сви устни.

— И за какво може да говори „едно да бъдат нации обединими“? Единението е често срещан лайтмотив в легендите за стрелата. Приятелю, това следва класическата структура на гатанката — първата строфа посочва темата, а втората дава нужната информация.

— Която е? — инструърчанинът се почеса по челото.

— Първият куплет указва, че стрелата е била скрита и намеква защо. Вторият куплет ни казва къде може да бъде намерена.

— Искаш да кажеш, че гатанката е като карта, посочваща къде е скрито съкровище? — Фемандерак долови съмнението в гласа на другия.

— Точно това е.

Архиварят се изправи и скръсти ръце пред гърдите си.

— Тогава трябва да е измислица, защото в ума ми няма никакво съмнение, че Стрелата на единението никога не е съществувала.

— Не е съществувала? Как можеш да казваш това за такава важна част от историята ни? Неотдавна се напрягаше да си спомниш изобщо за съществуването й. Какво те кара да си толкова уверен сега, че е просто мит?

— Несъмнено не е имало нищо подобно. Ние, потомците на Първородните, винаги сме имали слабост да придаваме на обикновени символи човешки качества и дори свръхестествени сили, сякаш се опитваме да компенсираме изгубеното. Легендите ни са изпълнени с дирене на разните измислени места — Кантара, домът на вечния живот, Бир Биркат, езерото от чисто злато. Трябва ли да продължавам?

— Не. Достатъчно беше ясен. Учените от Даурия са допускали твърде много грешки, тълкувайки неясни пасажи буквално, основавайки доктрините си връз тях — вероятно рискувам да задълбоча грешките им.

Коментарите на Фемандерак не направиха впечатление на архиваря, който продължаваше да построява аргумента си.

— Дори Фуирфадът, обиталището на Най-възвишения, може да е символ.

— Огнението да е просто символ? — философът се опита да овладее възмущението си. — Дори в Даурия никой не се е осмелил да каже нещо подобно. Някои от нас посвещават живота си в изследване на Фуирфада. Смяташ ли, че щяхме да го правим, ако го възприемахме символично?

— Може и да има посветени на Фуирфада животи, ала тази нощ ти каза, че в архивите ми си открил неща, които тези векове следовство не са разкрили — отбеляза архиварят, демонстрирайки проницателността си. — Отговори ми на следното. През всичките си години на изучаване изпитвал ли си Огъня по начина, по който е описан в Домаз Скреуд?

Философът поклати глава.

— През двете хиляди години от разрушаването на Долината, имало ли е и един случай на човек, който да го е изпитал?

— Но това е в съответствие с думите на Най-възвишения! Част от наказанието ни е било да изгубим Огнедара. Сегашната му липса не изключва наличието му в миналото.

— Не, но това повдига друг въпрос. Тези писания са изцяло в съответствие с човешката нужда да създава мистерия, за да оправдае морала — или съответната му липса.

— Значи не вярваш в Най-възвишения?

— Не познавам някого в Инструър, който вярва.

— Вероятно това обяснява моралното състояние на Инструър — дойде хапливият отговор.

Архиварят повдигна вежди.

— Липсата на вяра в Най-възвишения по никакъв начин не е намалила придържането ми към морала — викна в отговор той. — Сегашното състояние на града е точно каквото човек би очаквал от време, когато примитивните вярвания биват заменяни с почитащи човека, празнуващи живота кодове. В рамките на едно поколение ще изпитаме златна епоха, непознавана досега.

— Страшно сходно с Кантара и Бир Биркат — каза малко грубо Фемандерак. — Ако си толкова убеден в бъдещето, защо изучаваш миналото?

— Изучаването на миналото ме доведе до тези заключения — отвърна архиварят. — Сред синовете на Първородните имаше такива деяния на злина и несправедливост, че само можех да се съмнявам във въздигнатите твърдения, които те отправяха за своите предтечи. По мое виждане пътят към бъдещето лежи в отхвърлянето на грешките от миналото, особено религиозните структури.

— Хубаво виждане за един архивар — изкикоти се Фемандерак.

— Но още не си ме убедил в несъвършенствата на моралния им код или несъществуването на Джугом Арк. Неследването на моралните повели е грешка на индивида, не на морала. А що се отнася до Стрелата и вероятното съществуване на легендите, още не си разгледал твърдението ми, че идвам от Долината на Първородните.

— Това ме обърква — призна архиварят. — Ако се има предвид, че казаното от теб е истина, а не просто погрешна представа, произтекла от самозаблуди, тогава ще трябва да повярвам на думите ти.

— Да повярваш на думите ми? Клетвите не са ли част от стария морален код?

— Не съм казал, че преходът ще бъде лесен — архиварят се усмихна, изричайки уклончивия си отговор.

Фемандерак се изправи и протегна уморените си мускули.

— Въпреки това ценя откритията, които направихме тази нощ, последното може би повече от останалите. Би ли ми позволил да направя копие от гатанката?

 

 

Минаващото за нощ се спусна над Пиниона, макар инквизиторите в централната камера изглежда да не се нуждаеха от сън, наслаждавайки се да лишават и затворниците от него. Съкилийниците на Лийт по някое време успяха да се унесат в неспокойна дрямка — нещо, което му убягваше. Манум дойде в съзнание. Някъде преди това брудуонецът бе отведен от килията — може би преди около час. Лийт го зърна в червеното сияние на централната камера, приведен назад над нещо в сенките. Ще го измъчват.

Разказа на баща си събитията, довели до удрянето на стража, обяснявайки, че това е престъплението, заради което е затворен.

— Не, това е просто претекст — рече Манум. — Двамата с теб сме тук заради репутацията на дядо ти. Брудуонецът е тук, защото може да разполага с полезно за интструърци знание. Несъмнено Аркосът на Немохайм е заръчал това.

— Дядо ми?

— Модал. Баща ми. Шпионин за краля на Фирейнс, макар и не толкова таен, колкото смятах. Щом са говорели за него зад Желязната врата, значи е бил замесен в повече, отколкото ми е казвал.

— Дядо?

— Лийт, в това няма нищо тайно. Той вече е бил ветеран, когато аз съм се родил, беше убит рано. Познавах го съвсем бегло. Това е.

Лийт усети нещо уклончиво в бащиния глас.

— Мама каза, че било дълга история.

— Също каза и че голяма част от нея не е известна — кратко отвърна той. — Сега времето ни притиска, сине и трябва да помислим как да избягаме от това място. Ако само главата не ме болеше толкова.

Лийт търпеливо чакаше, сядаше на пода, потънал в мисли. Опитваше се да не поглежда към вратата на килията, през която щяха да дойдат стражниците. Но не можеше да не се замисли над съдбата си. Някъде в мрака отвъд килийното прозорче брудуонецът издаваше приглушени звуци на болка. Лийт усети да се напряга при всеки мъчително поет дъх. Ако са успели да причинят толкова болка на един Повелител на страха, какво ли ще сторят с мен?

Накрая звуците привлякоха Лийт до прозореца. Погледна към прорязаната от червено мрачина, където различи две фигури да правят нещо отвратително с брудуонеца. Не можеше да различи точно какво, но изглежда го правеха с часове.

Дотук със защитата на Хал, помисли си Лийт, усещайки истински страх да се заражда във вътрешностите му. Скоро аз ще бъда на негово място. В този миг брудуонецът повдигна глава и осветеното от проблясваща факла лице му се усмихна насред мъчението.

Младежът трябваше да напрегне всичките си сили, за да не извика уплашено.

Що за магия има тук?

Зачака до прозореца, не обръщайки внимание на настойчивия бащин шепот да се махне оттам, загледан в стражите, за които бе убеден, че бяха наранявали брудуонеца. Изръмжаването и стоновете продължиха, но сега вече Лийт знаеше, че е преструвка — можеше да усети фалша в звуците.

Накрая двамата пазачи се умориха и потънаха в мрака. След около минута минаха покрай вратата, раздрънчали ключове и разговаряйки нецензурно. Изтропаха нагоре по каменните стълби, сетне капакът изскърца и се затвори.

Щом ехото им затихна, брудуонецът нададе гърлено ръмжене и рязко дръпна веригите. Вместо да се тресе, той ги опъна с постоянен натиск, продължил много по-дълго, отколкото Лийт бе смятал за възможно. Манум се присъедини към сина си, гледайки удивено как с изблик на сила воинът се отскубва от машината, към която бе прикован.

 

 

— Може би трябва да се прибираш — рече Фемандерак след дълго мълчание, забелязвайки сведените рамене на спътника си. — Вече трябва да е ранна утрин.

— Да — отвърна архиварят. — Но тогава ти също трябва да вървиш, защото ключовете са у мен. И преди да си го казал, не, нямам ти доверие. Видях жадното пламъче в очите ти, когато откри книгите. Ако оставя ключовете у теб, убеден съм, че няма да устоиш на изкушението.

Философът се изсмя гръмко.

— Сигурен съм, че си прав! Макар да призная, че не бях мислил за друго, освен да остана тук колкото е нужно. Няма да спя, дори и да се прибера у дома за няколкото оставащи часа мрак. — Той се изсмя отново. — След време — обгърна рамото на архиваря с голямата си кокалеста ръка — съм убеден, че ще станем приятели.

— Тогава си съгласен да оставиш книгите за утре — или по-късно днес.

— Да — неохотно каза Фемандерак. — Не се съмнявам, че ще са тук, когато се завърнем. Били са скрити за две хиляди години. Няколко часа няма да са от особено значение.

Фемандерак хвърли един последен обичлив поглед към купчината книги, сетне, неспособен да устои, още веднъж ги подреди върху пейката, така че и петте корици да са видими. Обърна се и последва архиваря през множеството тесни извити коридори на старата сграда.

 

 

Отвратителни звуци се носеха от централната камера на Пиниона. Изглежда и трети пазач бе дошъл да поработи. Колкото и да бяха ужасни, Манум бе благодарен, тъй като те прикриваха стърженето на метал в метал, докато брудуонецът увиваше веригите си около решетките на прозореца.

— Още колко? — попита Лийт, неспособен да скрие притеснението си. Един или двама от съкилийниците им потръпнаха при усилването на агонизиращите писъци — очевидно инквизиторът бе усилил усърдието си над младата жена, която — както мама Клотиър им бе казала — била изведена от килията, за да се отвори място за Манум и Лийт.

Решетките проскърцаха в отговор, ужасяващо силно в моментната тишина. Под неспирния натиск на нечовешки силния войн те се извиваха все повече и повече, докато накрая не се отвори достатъчно място за двама да се промушат.

— Хайде! — прошепна Манум. Ненужно, тъй като Лийт вече се промъкваше през отвора.

Внимателно пристъпиха в камерата — напомняща пещера стая, изпълнена с озадачаваща колекция машини с различна големина и форма, които им предоставяха предостатъчно прикритие. Брудуонецът бе изчезнал. За малко двамата северняци се скриха зад голям инструмент, приличащ на бъчва, над чието предназначение нямаха никакво желание да се замислят. Вслушваха се за някакви звуци, които можеха да издадат присъствието на стражи, но чуваха само тихото хленчене от другата страна на камерата.

Внезапно отекнаха ботуши. Манум наблюдаваше целенасочения ход на един стражник измежду летвите на бъчвата. Само един! — помисли си. Добре. Давайки знак на Лийт да остане скрит, той се плъзна иззад различните прикрития, следвайки стражника — тогава видя брудуонеца, който се преструваше на изгубил съзнание, привидно прикован към дървен инструмент за мъчения.

Някъде пред него отекна смразяващ кръвта писък. Появявайки се в центъра на камерата, Манум зърна стражника да приближава нажежена дамга към голотата на момиче, което не изглеждаше по-възрастно от Стела. Отчаян, той се огледа трескаво, съзирайки еднофутов метален прът на пода. Докато го повдигаше, момичето изкрещя, раздиращ ушите вой и Манум изруга силно. Повдигна острието и без да се замисля го заби дълбоко между раменете на стража.

Пазачът изръмжа, сетне се полуизвърна, очевидно неосъзнаващ, че му е нанесен смъртоносен удар. Падна на колене, изтръгвайки заострения метал от ръцете на Манум, опита се да повдигне глава. Невиждащите му очи погледнаха в посоката на Търговеца. Сетне от устата му бликна кръв и той се строполи с гъргорене.

Манум въздъхна облекчено, благодарен за липсата на шум. Лийт се стрелна до него и взе късия меч на пазача. Пристъпи към момичето, което се взираше в него с ужасени очи. Тя изпищя с цяло гърло, когато острието се приближи до тялото й, за да разкъса въжетата. Манум потръпна, макар умът му да го уведоми, че писъкът бе напълно в реда на нещата и нямаше да привлече вниманието на още стражници.

Лулеанският младеж се обърна да отиде до брудуонеца, изправяйки се срещу лицето на затворник, застанал до прозорчето на една от килиите.

— Пуснете ни! — проплака мъжът. — Пуснете ни!

— Мълчи! — Лийт яростно му направи знак. — Не искаме да ни чуят.

Но мъжът нямаше намерение да утихва.

— Пуснете ме! — продължи да вика той, сграбчил решетките.

Лийт притича, размахвайки заплашително меча.

— Тихо! — изкрещя той. Мъжът се отдръпна от прозореца, но продължи виковете си от вътрешността на килията.

Събудиха се и други затворници, някои от които се присъединиха към виковете. Измъчваше ги отчаяние, ужасяващ страх се бе пропил до костите им от гледките, на които ставаха непрекъснато свидетели. Нямаше как да ги накарат да пазят тишина.

— Не! — раздразнено каза Манум. — Не, не, не!

Нямаше какво друго да се направи. Наведе се и претърси джобовете на убития пазач, сетне откри търсените ключове прикачени на колана. Давайки знак на Лийт и брудуонеца да го последват, той се втурна към прохода, отвеждащ към външния коридор. Трябваше да освободи затворниците.

Ако само останат тихи, може и да успеем… — каза си Манум, ала те нямаше да пазят тишина, всеки настояващ да бъде освободен преди останалите. От първата отворена врата се стрелнаха осмина, но Търговецът зърна още няколко да треперят вътре, очевидно твърде наплашени от стражите, за да излязат.

Може би пазачите не чуват суматохата, а може и да мислят, че е нещо нормално — опита се да се успокои Манум, но докато тази мисъл проблясваше из ума му, чу капакът към караулното да се отваря. Забърза, устоявайки на изкушението да погледне назад. Вратата на втората килия не искаше да се отключи, така че той я изостави, загърбвайки ужасените викове на заключените вътре и пое към третата килия. Зад него долетя вик — очевидно страж бе открил освободените затворници. Всичко се обърква.

Лийт се появи откъм прохода, свързващ централната камера с външния коридор. Бе вдигнал меч, брудуонецът го следваше — гол, изпонарязан и с белези по лицето, но без сериозни рани. Мрачният воин носеше изнамерен отнякъде стоманен лост, а почервенялото му лице бе сковано в маска на смъртта. Манум си припомни, че този вдъхващ страхопочитание убиец бе най-неопитният от четиримата брудуонци, които бяха надвили по склоновете на Щефл.

Пинионът съдържаше повече килии, отколкото Манум можеше да отвори във времето, с което разполагаше. Вече започнал, отваряше врата след врата, но едновременно с това съмненията му нарастваха. Колко животи щеше да коства това? Затворниците се изливаха от тесните килии, блъскайки се по коридора, но във всяка килия оставаха по неколцина, прекалено изплашени, за да излязат.

От коридора отдясно долетяха викове. Лийт изтича в тази посока и в миг се озова насред неравностоен бой между двама стражи и група невъоръжени заключеници. Трима затворници вече лежаха на пода, всеки наранен по някакъв начин, но не смъртоносно. Коридорът не бе достатъчно широк да позволи нанасянето на завършващ удар. Останалите отстъпваха пред размахванията на стражевите остриета. Със странен вик Лийт се хвърли върху пазачите.

След миг двамата стражи лежаха на пода, наранени от резките, светкавични удари на Лийтовия меч. Младежът стоеше замаян насред коридора и дишаше тежко. По-дребната му фигура и лекото острие му бяха дали предимство. Ала не му остана време да се радва. Капакът се отвори и друг стражник слезе по стълбите, погледна тъмниците и изтича обратно нагоре. Лийт се втурна подире му. Когато капакът се захлопна пред носа му, младежът осъзна безизходността на положението им.

Той се върна обратно в коридора, където го очакваше брудуонецът. Воинът, все още гол, но напълно невъзмутим, стискаше железния лост. Дали ще ме нападне? — зачуди се Лийт. Може би, да мисли за този убиец като питомното създание на Хал, бе грешка. Но тогава, защо му бе на брудуонеца да спасява двамата с баща му? Във въздуха имаше толкова страх, че не можеше да бъде сигурен в нищо.

Капакът се отвори отново, този път, за да пропусне орда стражници, които бързо се изляха надолу по стълбите, крещейки. Беше в капан — пазачите над него, а долу брудуонецът.

Лийт направи избор и с вик се втурна към брудуонеца. За негово облекчение последният се отдръпна, позволявайки му да мине, сетне го последва тичешком. Сега бяха преследвани от стражници, всеки от които носеше двуостър меч. Начинанието им бе на път да се провали.

 

 

Посред нощ Индретт седеше на леглото си, в невъзможност да заспи, знаейки несъмнено, че някъде там в мрака синът й и съпругът й са в опасност. Жената се бореше с тежестта на мъката си, усилена заради преоткритата по Западния път обич и раздялата заради уайдузите и сега в Инструър.

На вратата се почука. Беше Хал, който с голяма мъка се бе извлякъл нагоре по стълбите на мазето.

— Зная — каза той, преди Индретт да успее да рече нещо. — Освободих Ахтал. Брудуонецът Ахтал! — отвърна в отговор на въпросителния й поглед. — Всичко би могло да се случи. Нека поседим заедно. Ще разбера, ако той умре.

 

 

Затворниците претърсваха централната камера, дирейки каквото и да е остро или тежко нещо, с което да се въоръжат. Вериги, железа за дамгосване, парчета дърво — всичко, което можеше да послужи, отиваше в ръцете на ужасените бегълци. Не хранеха илюзии какво щяха да им причинят стражите, а много от тях започнаха да съжаляват за оставянето на килиите отворени, тъй като мнозина доброволно се връщаха обратно, посрещнати с подигравки.

Изтласкани назад от стражите, Лийт и Манум се намериха първо в далечния край на прохода, обхождащ килиите, а сетне и във вестибюла на вътрешната камера. Зад тях се скупчваха освободените затворници. Безмълвно стражниците оформиха клин и с извадени мечове закрачиха неумолимо напред по коридора. Озоваха се в централната камера, заобиколени от гневни затворници.

За момент всичко утихна, сетне предводителят на стражите излая някаква команда и пазачите атакуваха. Макар затворниците да се сражаваха храбро, отстъпваха по въоръжение и по умения. Падаха един по един, замаяни, ранени и неколцина убити. Тогава сред телата започнаха да попадат и стражи. Лийт видя брудуонския воин да се присъединява към битката, размахал желязото си с безотказен ефект. Виковете в тясното пространство измъчваха отвратително ушите на Манум, който в един момент не можеше да понесе повече.

— След мен! — викна той и като повали един пазач, се втурна към прохода. Беше време да се отправят към казармите, да сложат по един или друг начин край на това.

 

 

Моментално Лийт се присъедини към баща си, радостен да се отдалечи от откритото пространство, където бе уязвим за превъзхождащите фехтовални умения на врага. Затворниците ги последваха през централната камера, гонени от повечето стражи. Двама войници запречваха коридора, но бяха сразени от мечовете на Манум и Лийт. В тила на събраната от кол и въже група вършееше брудуонецът, удържайки самостоятелно напора на стражниците, поваляйки множество от тях с жестоки удари на стоманения прът.

Лийт започна да се чувства като в сън, изгубвайки представа за реалността на надвисналата над тях заплаха, замислен колко отделено изглежда това сражение. Тези стражници не са нищо повече от безлични падащи сенки. Не съм поглеждал в очите на никой, повален от мен. Някакво движение се стрелна от лявата му страна. Удар разкъса ръкава и поряза ръката му, изтръгвайки го от транса. Още пазачи!

 

 

— Нагоре и навън! — викна Манум. — Следвайте ме!

Изкачи се по стълбите, извъртя се и за щастие видя Лийт все още да го следва. Тесният коридор бе изпълнен с хора, потънали в ръкопашен бой, тъй като условията не позволяваха употребата на мечове. Виковете на болка, страх и въодушевление се смесваха в груб, накъсан шум, който ги изблъскваше нагоре по стълбите.

Сега стоеше точно под капака и за миг сведе поглед надолу. Жълтите униформи на инструърските стражи отстъпваха по брой, но притежаваха превъзхождащо въоръжение. Само въпрос на време е — осъзна горчиво той. Дори въртящият се стоманен лост на брудуонеца скоро щеше да бъде залят от дисциплинираните остриета на градската стража. Манум опря рамене в капака, отвори го и изкачи последните няколко стъпала към казармите. За негово удивление помещението бе празно.

 

 

Аркосът на Немохайм ненавиждаше да бъде безпокоен нощем, особено когато не бе сам. Особено недоволен биваше, когато бе дал изрични инструкции на прислужника си относно това.

— Брудуонският затворник, милорд! — почтително каза прислужникът му, знаейки, че в зависимост от настроението на господаря му, животът му може да бъде спасен единствено чрез убеждаването на Аркоса във важността на проблема.

— Какво за него? — изръмжа задъхан Аркосът, почервенял от гняв. — С него не трябваше да бъде правено нищо до сутринта, когато щях да разполагам с достатъчно време.

— Да, милорд, но изглежда някакъв спасителен отряд се е наел да го изважда от Пиниона.

— Спасителен отряд? Какво става? Говори!

Добре — бе привлякъл вниманието на господаря.

— Изглежда някой се е промъкнал в Пиниона и е освободил затворниците. Понастоящем градската стража се опитва да овладее безредиците. Смятах, че ще искате да бъдете запознат с тази ситуация.

Мъжът затаи дъх и зачака.

Аркосът се бореше с нощната си риза, сякаш тя бе въплъщение на гнева му, най-накрая успявайки да я закопчае.

— Добре си сторил — рече тихо, дори внимателно. — Нареди да повикат капитана ми. Ще изпратя личната си стража да се оправи с проблемите. Ако имаме късмет, може да заловим още награди, които да проучим.

Облиза пълните си устни.

— И още нещо, нека се знае, че лично ще присъствам на потушаването на бунта.

— Да, милорд — прислужникът кимна, поклони се и започна да се оттегля.

— А ти, пиленцето ми — каза Аркосът, обръщайки се към бледата, трепереща фигура в ъгъла, — ще чакаш тук, докато се върна. Нека тази мисъл изостри желанието ти.

Червената му бойна роба едва му ставаше и като я пристегна, той напусна стаята. Прислужникът заключи след него и се облегна облекчено на вратата, гледайки как Аркосът крачи по коридора.

* * *

Това някакъв капан ли е?

Манум бе объркан от липсата на стражници в казармите. Бе си въобразявал, че горе ще ги очакват много други. Но изглеждаше, че повечето от пазачите спяха по домовете си. Може би всички стражници бяха слезли долу, а може би останалите бяха изтичали да събудят колегите си. Във всеки случай скоро ще се махнем оттук и ще поемем към дома. Инструърци няма да забравят тази нощ! Благодарейки на късмета, който изглежда още не ги изоставяше, той викна Лийт и останалите.

Зад него затворниците се блъскаха нагоре по стълбите. Възрастен мъж загуби равновесие и падна върху изхабените стълби. За момент онези отдолу забавиха яростното си втурване напред, но виковете зад тях станаха по-силни, лишавайки от разум ужасените затворници. Някой стъпи на гърба на стареца, но немощният му вик бе удавен в суматохата на битката.

Търговецът затича през празното помещение към вратата. Зад него Лийт изрече напрегнато:

— А брудуонецът?

— Със сегашното развитие на нещата носим отговорност за още мнозина други. Той може сам да се погрижи за себе си.

— Аз не виждам нещата така — рече Лийт. — Ти остани тук с останалите, докато аз го потърся.

— Млад глупак! Само се надявам, че ще е останало достатъчно от него, за да му устроим погребение.

— Да, татко — Лийт направи подигравателен жест на покорство.

— Ти не си единственият, комуто е позволено да поема рискове.

Сега хората избликваха от капака. Лийт видя, че напук на перченето си, няма как да си пробие път надолу, така че нервно зачака потокът от хора да намалее — първо младите мъже, сетне по-възрастните и жените, накрая млада майка с остатъците от семейството си. Мнозина носеха странно застинало изражение на лицата си и втренчени очи — резултат от съзираното насилие. Някои просто крачеха механично, една част успокояваха останалите, а един или двама се строполиха на дървения под. Едър младеж, понесъл окървавен стражески меч, грабна капака и го затръшна, сетне бързо зарези.

— Какво правиш? — викна Лийт.

— Спирам пазачите, ето какво! — грубо каза мъжът.

— Но…

— Долу не е останал никой, освен пазачи! — изръмжа онзи. — Видях ги да обикалят из килиите, извличайки затворниците и накълцвайки ги на парчета. Всички са мъртви.

Възцари се изпълнена с неверие тишина. Всички мъртви? Как биха могли инструърчани да причиняват това на свои съграждани?

— Ами мъжът с големия железен лост? — след всичко това, след цялото страдание и смърт, Лийт не можеше да си представи, че брудуонецът не е избягал.

Мъжът сви рамене.

— Не го видях.

 

 

Търговецът отпусна глава в ръцете си. Брудуонецът убит, покрай него още множество други. Смъртта изглежда ходеше по петите му, неотменно крачейки подире му през света. Осени го ужасна мисъл — дали Рушителят умишлено не го е пуснал като някакъв вид ускорител на разруха? Гръмоотвод, призван да привлича мрачната сила на Брудуо?

Зад тях отекна остро пропукване. Манум се извъртя — звукът идваше откъм капака.

— Бързо! Всички навън! — викна той. Лийт се опита да насочи затворниците към изхода, но те се движеха бавно, прекалено бавно. Всеки миг стражниците можеха да нахлуят.

Дървото се разцепи и с рев гола фигура изскочи от стълбището. С плавно, бързо движение застопори счупените врати с железния си лост, сетне насочи непреклонните си черни очи към удивения Търговец и сина му.

— Вървете! — каза той.

Поведоха затворниците — вероятно не повече от петдесетина, прецени Манум, оставяйки поне още толкова мъртви в подземието — през вратата на дългото помещение и навън в прохладната нощ. Търговецът и синът му жадно поемаха сладкия свеж въздух, обърсвайки мечове в раздраните си роби. Тогава дочуха слабо металическо дрънчене. Долиташе откъм сенките между казармата и Съвещателната зала. Имаше нещо в мрака.

Фигура, която не можеше да бъда сбъркана, едра и заплашителна, пристъпи в лунната светлина.

— Значи това е храбрият спасителен отряд! — разнесе се познатият пронизителен квик. — Хубаво. Ще си доставя удоволствието да обсъдя опита ви за бягство на място по мой избор. Може би няма да ви допадна толкова без протекцията на мизерния Аркос на Сариста.

Не правеше усилия да скрива триумфалната нотка в гласа си.

— Стражи! — викна той.

Въоръжени мъже в пурпурни роби пристъпиха в съвършен синхрон от сенките, извадили закривени ятагани. Смехът на Аркоса от Немохайм меко се разля наоколо.