Сюзън Елизабет Филипс
В името на любовта (7)

6

Брам имаше ключ от къщата на приятелката си. Или живееше с нея, или прекарваше много време там, което обясняваше защо се нуждаеше от апартамент само с една спалня. Джорджи го последва по стъпалата в преддверието с бронзови аплици и светлокафяви стени.

— Трябваше да ми кажеш по-рано за нея.

Той кимна към задната част на къщата.

— Кухнята е натам. Ще й е нужно кафе. Ще я подготвя за срещата, докато ти го свариш.

— Брам, идеята не е добра. Казвам ти като жена, че…

Но той вече бе изчезнал нагоре по стълбите. Джорджи се отпусна на най-долното стъпало и зарови лице в шепи. Приятелка. Брам винаги е бил заобиколен от красавици, но досега не бе чувала да има сериозна връзка. Сега й се искаше да не беше прекъснала Тревър, когато понечи да й сподели някои клюки за живота на Брам.

Накрая стана и се огледа. Приятелката му явно притежаваше съвършен вкус за декориране на интериора, при все че не разбираше от мъже. За разлика от множеството по-стари къщи в стил испански хасиенди, тук подовете бяха от светло дърво и или бяха оригинални, или бяха умело изработени, за да приличат на грубите селски подове, което придаваше топлина и уют на стаите. Диваните и креслата бяха удобни, с тапицерии в приглушени тонове, по които бяха пръснати красиви индийски възглавнички и тибетски покривки в охра, маслиненозелено, ръждиво, сребристосиво или с цвят на потъмняло злато. Поредица от френски прозорци откриваше изглед към задната веранда, откъдето лъчите на сутрешното слънце струяха щедро върху пищните лимонови и кумкуатови^[1] дръвчета в декоративни керамични делви. В старинна маслинова амфора растеше пищна лоза, която се виеше от едната страна на камината и масивната каменна полица, украсена с резба в мавритански стил.

Стените на добре оборудваната кухня с лъскави уреди бяха с груба мазилка, а подът бе облицован с плочки в топъл земен цвят с тъмносини акценти. Над централния кухненски блок висеше полилей от ковано желязо с абажури с калаено покритие. Еркерът с шестте сводести прозореца, които бе видяла отвън, оформяше кът за хранене. Джорджи намери кафеварката и свари кана кафе. Досега не бе чула писъци от горния етаж, но това беше въпрос на време. Отнесе своята чаша на покритата веранда със същите вити каменни колони в червеникавокафяв цвят и сини и бели испански плочки на пода като при предната веранда. Филигранните метални фенери, мозаечните маси с извити крака от ковано желязо, орнаментираният дървен параван и мебелите, тапицирани с пъстроцветни марокански и турски платове, я караха да се чувства, сякаш се бе озовала в някой стар ориенталски квартал. Гъстите лози, ниските палми и бамбуковите стъбла създаваха усещане за уединение.

Джорджи загърна раменете си с памучен шал и се настани в удобния шезлонг. Само лекият звън на медните вятърни звънчета нарушаваше хладната утринна тишина. Брам очевидно не познаваше добре приятелката си. Жена, притежаваща такъв дом, няма да приеме спокойно новината, че любимият й се е оженил за друга, независимо какви обстоятелствата са го принудили на подобна стъпка. Беше глупак, ако си въобразяваше подобно нещо, което бе странно, защото Брам никога…

Джорджи подскочи толкова рязко, че кафето се разплиска върху ръката й. Облиза го, остави чашата върху купчината списания и се втурна вътре. Изкачи стъпалата на един дъх и намери главната спалня, където Брам лежеше по лице, дълбоко заспал върху огромното легло. Сам.

Джорджи бе забравила най-важното правило, когато си имаш работа с Брам Шепърд — никога да не вярва на нито една негова дума.

 

 

За малко да му излее кофа със студена вода върху главата, но размисли. Колкото по-дълго той спеше, толкова по-малко ще й се налага да общува с него. Слезе долу и отново се настани на верандата. В осем часа се обади на Трев, който, както се очакваше, едва не й спука тъпанчето:

— Какво, по дяволите, става?

— Истинска любов — осведоми го тя.

— Не мога да повярвам, че той се е оженил за теб. И още по-малко мога да повярвам, че си го убедила на подобна щуротия.

— Бяхме пияни.

— Повярвай ми, той не може да е бил толкова пиян. Брам винаги знае точно какво прави. Къде е той сега?

— Спи на горния етаж във великолепна къща, която очевидно е негова.

— Купи я преди две години. Само един бог знае как е успял да плати първата вноска. За никого не е тайна, че не е финансово обезпечен.

И тъкмо заради това Брам се бе съгласил да продължат с този брак. Заради петдесетте хиляди долара на месец, които му бе обещала.

Но Трев не знаеше за този „съпружески хонорар“.

— Той е решил, че ти си неговият пропуск към професионален възход. Тази публичност и твоята репутация може да му помогнат да получи някоя и друга прилична роля. Брам се преструва, че не го е грижа, задето е останал без работа по своя вина, но повярвай ми, не е така.

Изнервена, Джорджи слезе от верандата в двора и се загледа в къщата. Втора редица вити колони се извисяваха над първата, поддържайки покрива на терасата, опасваща целия горен етаж, по чиито стени с червеникавокафява мазилка пълзяха гъсто заплетени лози.

— Едва ли е чак толкова закъсал за пари — усъмни се тя. — Къщата е невероятна.

— И е ипотекирана до покрива. Брам направи сам по-голямата част от ремонта.

— Няма начин. Той спомена за някаква безумно влюбена в него жена, която е платила част от сметките.

— Възможно е.

Искаше й се да научи повече, но когато го притисна, Трев на бърза ръка й затвори устата.

— И двамата сте мои приятели и не желая да бъда въвличан в тази история. Макар че определено настоявам да ме поканите на вечеря, за да се полюбувам на искрите, прехвърчащи помежду ви.

Джорджи видя, че на мобилния си телефон има трийсет и осем есемеса, като десет от тях бяха от баща й. Можеше да си представи колко е обезумял, но все още не бе готова да говори с него. Преди два дни Ейприл бе заминала със семейството си за фамилната ферма в Тенеси. Джорджи набра номера й, но щом чу гласа на приятелката си, се разчувства, защитните й прегради рухнаха и тя прехапа устни.

— Ейприл, няма начин да знаеш, че всичко, което смятам да ти разкажа, са куп лъжи, така че с чиста съвест можеш да разпространиш информацията на всички.

— О, слънчице… — Ейприл звучеше като загрижена майка.

— Двамата с Брам се срещнахме случайно в Лас Вегас. Помежду ни мигом запрехвърчаха искри и ние осъзнахме, че винаги сме се обичали. Решихме, че сме изгубили твърде много време, докато сме били разделени, затова се оженихме. Ти не знаеш със сигурност къде сме в момента, но предполагаш, че все още сме заключени в апартамента ни в „Беладжио“ и се наслаждаваме на импровизиран меден месец. Представяш си колко се радват всички, че Брам Шепърд най-сетне е улегнал и помъдрял, а светът е получил хепиенда, от който бе лишен с прекратяването на сериала „Скип и Скутър“. — Въздухът заседна в гърлото й като бодливо кълбо. — Би ли се обадила на Саша, за да й разкажеш това, което току-що чу? Ако се появи Мег…

— Разбира се, скъпа, но наистина съм много разтревожена за теб. Още днес ще взема обратния полет и…

— Не. — Съчувствието в гласа на Ейприл едва не я накара да избухне в сълзи. — Добре съм. Наистина. Само съм малко разстроена и не съм съвсем на себе си. Обичам те.

Тя затвори и се застави да погледне реалността в очите. За известно време се налагаше да остане в тази къща. Публиката очакваше, че като щастливи младоженци двамата няма да се разделят нито за минута. Щяха да минат седмици, преди Джорджи да може да отиде някъде без него. Отпусна се отново на шезлонга, затвори очи и се опита разумно да обмисли всичко. Ала тъй като нямаше лесни отговори, накрая задряма под звъна на медните вятърни камбанки.

Но когато след два часа се събуди, не се чувстваше по-свежа и отпочинала. Неохотно се запъти към горния етаж. От дъното на коридора се разнасяха оглушителни латино ритми. Решена да разузнае какво става, тя мина покрай спалнята на Брам и зърна куфара си, оставен в средата на пода.

Да бе, как ли пък не! Тази няма да я бъде!

Ако й бяха предложили да отгатне как изглежда спалнята на Брам Шепърд, Джорджи щеше да си представи нещо като дискотека с пилон за стриптийзьорки, но щеше да сгреши. Голият сводест таван и стените с груба мазилка с цвят на кафява елда създаваха впечатление за богатство, елегантност и чувственост, но без следа от пошлост. Правоъгълни кожени панели в бронзова решетка служеха за табла на огромното легло, а удобният кът за отдих бе разположен в кулата, която Джорджи бе видяла още с идването си.

Когато влезе да вземе куфара си, музиката спря. Миг по-късно Брам се появи на вратата на спалнята с мокра тениска с логото на „Лейкърс“ и сиви спортни шорти. Само като го видя толкова бодър и пращящ от здраве, гневът й избухна:

— Запознах се долу с приятелката ти! Тя падна на колене и ми благодари, задето съм я отървала от теб.

— Надявам се, че си била любезна с нея.

Дори не благоволи да се извини за лъжата си, но Брам никога не й се бе извинявал за нищо сторено. Джорджи се приближи към него.

— Няма никаква приятелка и никакъв апартамент. Това е твоята къща и аз настоявам да престанеш с лъжите.

— Не можах да се сдържа. Ти ми действаш на нервите. — Той я подмина невъзмутимо и се насочи към банята.

— Говоря сериозно, Брам! Заедно сме в тази история. Колкото и да ненавиждаме създалата се ситуация, официално сме един екип. Ясно ми е, че ти не разбираш какво означава това, но аз — да. Един екип може да работи само когато членовете му действат заедно.

— Добре. Пак започваш да ми лазиш по нервите. Опитай се да се развлечеш с нещо, докато се къпя. — Изхлузи тениската и се скри в банята. — Освен ако… — подаде глава през вратата, — не искаш да скочиш под душа и да си поиграем на някои водни игрички. — Отправи й престорено сладострастен поглед. — След вчерашната нощ… не бих казал, че си нимфоманка, но си доста близо.

О, не. Нямаше да я победи толкова лесно. Джорджи вирна брадичка и му отвърна с не по-малко жарък поглед.

— Боя се, че ме бъркаш с онзи немски дог, който имаше някога.

Той се засмя и затвори вратата на банята.

Младата жена грабна куфара си и го изнесе в коридора. Отново я налегна усещането, че се е озовала в капан, и сърцето й бясно се разтуптя. Спря се и си заповяда да се овладее. Довечера все трябваше да спи някъде. Беше зърнала къща за гости отзад в двора, но Брам със сигурност имаше някаква прислуга, затова не биваше да се настанява толкова надалече.

Огледа горния етаж и откри пет спални. Брам използваше едната за килер, другата бе превърнал в добре оборудвана фитнес зала, а третата беше просторна, но празна. Само стаята до главната спалня беше обзаведена с двойно легло с табла, украсена с резба, и скрин в същия мавритански стил. Светлината проникваше през френските прозорци, водещи към задната тераса. Стените в прохладно лимонов цвят контрастираха приятно с тъмното дърво и многоцветния ориенталски килим.

Утре секретарят й щеше да донесе дрехите й, но дотогава Джорджи разполагаше само с един чист комплект дрехи. Разопакова куфара и отнесе тоалетните си принадлежности в принадлежащата баня, изградена от стъклени панели, с под, облицован с аленочервени теракотени плочки. Отчаяно се нуждаеше от душ, но когато се върна в стаята, за да свали дрехите си, завари Брам проснат на леглото, облечен с чиста тениска и карго шорти, балансирайки върху гърдите си чаша с нещо, което приличаше на уиски. А дори още нямаше два следобед!

Брам завъртя чашата между пръстите си.

— Не е уместно да спиш тук. Икономката ми живее над гаража. Опасявам се, че тя ще забележи, ако спим в отделни легла.

— Ще си оправям леглото всяка сутрин, преди тя да го види — изрече Джорджи с престорено сладникав тон. — Колкото до моите вещи… кажи й, че съм превърнала стаята в гардеробна.

Той отпи от уискито и разтвори кръстосаните си крака.

— Държа на това, което ти казах вчера. Ще играем по моите правила. Редовният секс е едно от тях.

Тя го познаваше прекалено добре, за да се престори на изненадана.

— Живеем в двайсет и първи век, Скипър. Мъжете вече не отправят сексуални ултиматуми.

— Е, аз отправям. — Той надигна стройното си тяло от леглото и в този миг й заприлича на светлокафяв лъв, готов да се нахвърли върху жертвата си. — Няма да се откажа от секса, което означава, че или ще ти изневерявам, или ще правим това, което правят всички семейни двойки. И не се тревожи. Вече не си падам толкова по садо-мазото, както някога. Не че съм се отказал напълно… — Насмешливият му тон й се струваше още по-унизителен от грубото презрение, което тя помнеше. Той отпи лениво от уискито. — В града има нов шериф, Скутър. Двамата с татенцето вече не държите козовете. Играем с нова колода и сега е мой ред да раздавам картите. — Вдигна чашата си за подигравателна наздравица и изчезна в коридора.

За да се успокои, Джорджи си пое дълбоко дъх дванайсет пъти, после още шест. Знаеше, че няма да е лесно да се превърне в целеустремена и самостоятелна жена. Но все пак тя държеше чековата книжка, нали? И това й вдъхваше увереност да приеме предизвикателството. Определено, абсолютно, безвъзвратно беше готова да откликне на предизвикателството.

Беше напълно сигурна в това.

 

 

Брам тъкмо се спусна по стълбите и мобилният телефон в джоба му завибрира. Преди да го вдигне, той се оттегли в най-далечния край на дневната.

— Здравей, Кейтлин.

— Виж ти, виж ти… — отвърна му познат женски глас. — Може да се каже, че си пълен с изненади!

— Животът винаги трябва да е интересен.

— Какъв късмет, че снощи пуснах телевизора, иначе нямаше да чуя вълнуващата новина.

— Може би ще ме сметнеш за безчувствен, но не фигурираш в първата десетка на списъка ми с контактите.

Докато тя продължаваше да излива възмущението си по телефона, той зарея поглед през френските прозорци към верандата. Обичаше тази къща. Това беше първото място, където се чувстваше у дома, или поне така си представяше, че трябва да бъде истинският дом, какъвто никога не бе имал — спокоен и уютен. Разкошните имения, които бе наемал, докато се снимаше „Скип и Скутър“, приличаха повече на студентски квартири, тъй като с него винаги живееха поне четирима от така наречените му приятели. Половината от стаите се озвучаваха от шумни видеоигри, в други се чуваха страстни стенания, а навсякъде се търкаляха празни бирени кутии и опаковки от пици, пържени картофи и сандвичи. И беше пълно с жени, много жени — някои от тях умни и порядъчни момичета, които заслужаваха нещо по-добро.

Докато слушаше с едно ухо натякванията на Кейтлин, той прекоси задния коридор, спусна се няколко стъпала надолу и се озова в малка кинозала, която сам бе оборудвал. Чаз сигурно бе гледала филм предишната вечер, защото още се усещаше леката миризма на пуканки. Младият мъж отпи от питието си и се отпусна в едно от удобните кожени кресла с падаща облегалка. Празният екран му напомни за настоящото му положение. Беше проиграл шанса на живота си, когато безотговорното му поведение сложи край на сериала „Скип и Скутър“. Също като своя старец, който бе прецаквал всяка възможност, изпречила се на пътя му. Какво да се прави, наследственост — крушата не пада по-далеч от дървото.

— Търсят ме по другата линия, скъпа — прекъсна той нескончаемия монолог на Кейтлин, когато най-сетне му писна. — Трябва да затварям.

— Шест седмици — изстреля тя. — Само толкова ти остават.

Като че ли можеше да забрави.

Брам провери съобщенията си и изключи телефона. Не можеше да вини Кейтлин за горчивия словесен порой, с който го заля, ала в момента имаше много по-голям и важен проблем. Когато узна, че Джорджи смята да прекара уикенда в Лас Вегас, той реши да я последва. Обаче играта, която самият той бе започнал, внезапно придоби безумен обрат, който изобщо не беше предвидил. Със сигурност и през ум не му беше минавало да се жени.

Сега трябваше да измисли как да обърне тази фарсова ситуация в своя полза. Джорджи имаше хиляди основателни причини да го ненавижда, хиляди причини да се възползва от всяка негова слабост, която можеше да открие. А това означаваше, че трябва да й позволи да види само онова, което тя очакваше да види. За щастие, и без това имаше възможно най-лошото мнение за него, а той нямаше намерение да прави нищо, което да го промени.

Почти изпитваше жал към нея. Джорджи беше добра и отзивчива по душа, така че двамата не бяха равностойни партньори. Тя винаги поставяше на преден план интересите на околните, а после обвиняваше себе си, ако същите тези хора я подведат или предадат. Той, от друга страна, беше егоистичен и самовлюбен кучи син, отраснал с правилото, че трябва сам да се погрижи за себе си. Затова не изпитваше никакви угризения на съвестта да я използва. Сега, след като най-сетне знаеше какво иска от живота, щеше да преследва целта си с всякакви средства.

Джорджи Йорк нямаше никакъв шанс.

 

 

Джорджи си взе душ и си направи сандвич с пуешко месо. Отиде да потърси нещо за четене в трапезарията, която служеше и за библиотека. В средата на стаята бе поставена масивна кръгла черна маса за хранене пачи крак, испанска или навярно португалска изработка, над която висеше меден полилей в мавритански стил. Помещението изглеждаше удобно и уютно. Високи до тавана лавици изпълваха всички стени, с изключение на тази с френските прозорци, през които се излизаше в градината. Освен книгите, по лавиците се виждаше интересна смесица от екзотични сувенири: звънчета от остров Бали, късчета кварц, средиземноморска керамика и малки картини от мексикански самобитни художници.

Дизайнерката на Брам бе създала уютен дом, предразполагащ към приятно прекарване на времето, но съдейки по разнообразните колекции, тя или не го познаваше достатъчно добре, или не я интересуваше, че недоучилият й клиент от бедняшки чикагски квартал едва ли ще оцени усилията й. Джорджи отнесе богато илюстрирания албум с репродукции от съвременни калифорнийски художници до люлеещия се кожен стол в ъгъла. Ала с напредването на вечерта тревогата й растеше и й ставаше все по-трудно да се съсредоточи върху албума в ръцете й. Време беше да се залови сериозно за работа. Може би Брам не виждаше необходимостта двамата да съставят общ план за контакти с пресата, ала тя смяташе, че е наложително. Те трябваше да решат колкото може по-бързо кога и как да се появят отново пред обществото. Джорджи остави настрани албума и отиде да го потърси. Когато не го откри никъде в къщата, пое по чакълестата пътека, извиваща се между бамбуковите стъбла и високите храсти, към къщата за гости.

Постройката не беше по-голяма от гараж за две коли, със същия покрив от червени керемиди и стени с червеникавокафява замазка като голямата къща. Двата предни прозореца бяха тъмни, но младата жена чу звън на телефон от вътрешността и зави по тясната пътека по посока на звука. Светлината, струяща от отворените стъклени врати, осветяваше малкия вътрешен двор, покрит с чакъл, в който имаше два шезлонга с жълтеникавозелени възглавнички и няколко керамични саксии с бегонии. По стената, около разтворените врати, се виеше буйна лоза. Джорджи надникна вътре и видя уютен кабинет със стени в приятен керемиден цвят и бетонен под, застлан с килим от морска зостера^[2]. По стените висеше интересна колекция от рамкирани афиши от различни филми, някои от които, като този на Марлон Брандо в „На кея“ и на Хъмфри Богарт в „Африканската кралица“, очаквано бяха сред предпочитаните от Брам. Но имаше и такива, като Джони Деп в „Бени и Джун“, Дон Чийдъл в „Хотел Руанда“ и Джейк Коранда, бащата на Мег, които я изненадаха.

Когато тя влезе, Брам говореше по телефона, седнал зад Г-образно дървено бюро с цвят на узряла кайсия. Отстрани върху бюрото се мъдреше неизменната чаша с уиски. Върху един рафт във вградената библиотека в единия край на кабинета се виждаше купчина с развлекателни списания, както и някои професионални киносписания като „Синаст“ и „Фейд Интерес“. Тъй като никога не бе виждала Брам да чете нещо по-сложно от „Пентхаус“, Джорджи предположи, че тази колекция също е едно от дизайнерските хрумвания.

Той не изглеждаше никак щастлив да я види. Очертаваше се нелека задача.

— Налага се да затварям, Джери — каза той в слушалката. — Трябва да се подготвя за утрешното съвещание. Поздрави Дори от мен.

— Ти имаш кабинет? — удиви се тя, когато той затвори.

Брам скръсти ръце на тила си.

— Принадлежал е на предишния собственик. Още не съм имал време да го превърна в пушалня за опиум.

Джорджи забеляза върху бюрото нещо, което й заприлича на холивудския телефонен указател с имената и номерата на продуценти, режисьори и директори на студия, но когато понечи да го разгледа по-отблизо, Брам побърза да го затвори.

— Какво съвещание имаш утре сутринта? — попита тя. — Ти нямаш никакви срещи и съвещания. Дори не ставаш преди обяд.

— Ти си моята среща. — Той кимна към телефона. — Папараците са открили, че вече не сме във Вегас, и къщата е под обсада. Налага се още тази седмица да сложим порта с охранителна система. Ще ти дам възможността ти да платиш за това удоволствие.

— Каква изненада!

— Ти си тази с големите мангизи.

— Ще си ги приспаднеш от петдесетте хиляди долара на месец, които ти плащам — отряза го Джорджи, загледана в афиша на Дон Чийдъл. — Трябва да съставим план. Първата ни работа утре сутринта е да…

— Аз съм на меден месец. Никакви делови разговори.

— Трябва да поговорим. Налага се да решим…

— Джорджи! Тук ли си?

Сърцето й се сви. Част от съзнанието й се питаше как бе успял да я открие толкова скоро. Друга се чудеше защо му е отнело толкова дълго време.

По чакълестата пътека към къщата за гости се чуха приближаващи стъпки и след миг се появи баща й. Както винаги, беше строго облечен — бяла риза, светлосив панталон и мокасини от мека кожа с елегантни пискюли отпред. На петдесет и две, Пол Йорк беше строен и слаб. С очилата без рамки и вълнистата посребрена коса удивително приличаше на Ричард Гиър.

Той пристъпи вътре и се втренчи изпитателно в дъщеря си. С изключение на зеления цвят на очите, двамата по нищо не си приличаха. Джорджи бе наследила голямата уста и кръглото лице от майка си.

— Джорджи, какво си направила? — попита той с тих, почти безразличен глас.

И изведнъж тя отново се превърна в осемгодишно момиченце и същите студени зелени очи я осъждаха, задето беше оставила скъпото пале булдог да избяга по време на снимки на реклама за кучешка храна или е разляла сок върху роклята си преди поредното прослушване. Колко й се искаше той да е един от онези пълнички татковци с вечно разрошени коси и измачкани дрехи, които не разбират нищо от бизнес и се интересуват единствено от щастието на дъщеря си. Младата жена побърза да се окопити.

— Здравей, татко.

Той скръсти ръце зад гърба си и зачака търпеливо обяснението й.

— Изненада! — грейна тя във фалшива усмивка. — Не че е съвсем изненада. Искам да кажа… Сигурно си знаел, че се срещаме. Всички видяха снимките, направени в „Айви“. Да, отстрани може да изглежда малко прибързано, но ние всъщност пораснахме заедно и… Всичко е както трябва. Нали, Брам? Нали всичко е супер?

Ала младоженецът беше прекалено зает да се наслаждава на притеснението й, за да побърза да й заприглася.

Баща й старателно избягваше да гледа в неговата посока.

— Бременна ли си? — попита със същия безразличен глас.

— Не! Разбира се, че не! Това е… — тя се опита да не се задави със следващите думи — брак по любов.

— Вие се ненавиждате един друг.

Брам най-после благоволи да се надигне от креслото и се приближи към съпругата си.

— Всичко остана в миналото, Пол — обяви той и я прегърна през кръста. — Вече сме други хора.

Пол продължи да го игнорира.

— Имате ли някаква представа колко репортери са се събрали отвън? Когато идвах, се нахвърлиха върху колата ми.

Джорджи се запита за миг как я бе намерил в къщата за гости, сетне осъзна, че баща й не би се спрял пред нещо толкова незначително като входен звънец, на който никой не отговаря. Представяше си го как се промъква през храстите и излиза на пътеката, без да измачка дрехите си или да разроши косата си. За разлика от нея, Пол Йорк никога не се смущаваше, не разваляше дрехите или прическата си. И никога не губеше своята целеустременост. Тъкмо заради това му беше толкова трудно да разбере защо изведнъж дъщеря му реши да си вземе шестмесечен отпуск.

— Трябва незабавно да се погрижиш за репортерите — заяви той.

— Двамата с Брам тъкмо обсъждахме следващата стъпка.

Пол най-накрая насочи вниманието си към новоизлюпения си зет. От самото начало двамата бяха врагове. Брам мразеше постоянната намеса на Пол по време на снимките, особено старанието му Джорджи да бъде водеща изпълнителка и да получава най-големия хонорар. А Пол ненавиждаше всичко в Брам.

— Не проумявам как си успял да убедиш Джорджи да се съгласи на тази лудост — поде баща й, — но отлично зная защо. Искаш да се издигнеш отново на неин гръб, възползвайки се от популярността й точно както някога. Искаш да я използваш, за да възродиш жалката си кариера.

Баща й не знаеше за парите, затова грешеше, което му се случваше много рядко.

— Не говори така! — Налагаше се поне да се престори, че защитава Брам. — Именно заради това не ти се обадих. Знаех, че ще се разстроиш.

— Да се разстроя? — Баща й никога не повишаваше глас, което правеше презрението му още по-болезнено. — Да не би съзнателно да се опитваш да провалиш живота си?

Не, тя се опитваше да го спаси.

Пол се залюля на пети, точно както правеше в детството й, когато не си бе научила репликите.

— А аз си мислех, че най-лошото вече е зад гърба ни.

Джорджи знаеше какво имаше предвид баща й. Той обожаваше Ланс и побесня, когато двамата се разделиха. Понякога й се искаше той просто да дойде и да й каже откровено това, което мисли, а именно, че всяка истинска жена щеше да съумее да задържи съпруга си.

— Не смятам, че някога съм бил толкова разочарован от теб — поклати глава баща й.

Думите я раниха право в сърцето, но тъй като тя бе твърдо решила да стане самостоятелна личност, се насили да изстиска още една сияйна усмивка.

— И като си помислиш, че съм само на трийсет и една. Имам достатъчно време да подобря това си постижение.

— Достатъчно, Джорджи — почти любезно се намеси Брам, като свали ръка от кръста й. — Пол, нека ти го обясня съвсем ясно. Сега Джорджи е моя съпруга, това е моят дом, затова се дръж прилично. В противен случай не си добре дошъл.

Тя затаи дъх.

— Наистина ли? — процеди Пол със свити устни.

— Наистина — не му остана длъжен Брам и се запъти към вратата. Но преди да стигне до нея, се върна обратно, изпълнявайки някогашния си фалшив маньовър за излизане също така безупречно, както в епизодите на „Скип и Скутър“. Дори започна със същите реплики: — О, и още нещо… — Така правеше, когато се отплесваше от сценария, при това винаги с усмивка. — Бих искал да видя данъчните декларации на Джорджи за последните пет години. Както и финансовите й отчети.

Джорджи не можеше да повярва на ушите си. Как можа да… Пристъпи към Брам.

Лицето на баща й почервеня от гняв.

— Да не би да намекваш, че съм управлявал лошо парите на Джорджи?

— Не зная. Лошо ли си ги управлявал?

Брам бе отишъл твърде далеч. Може и да не понасяше постоянните опити на баща си да контролира всяка нейна стъпка и определено се съмняваше в удачния му подбор на последните сценарии, но той беше единственият човек в света, комуто вярваше безгранично, що се отнася до пари. Би било прекрасно, ако всички деца актьори имаха такъв безупречно честен родител, който да защитава финансовите им интереси.

Външно баща й изглеждаше още по-спокоен, което никога не беше добър знак.

— Ето че стигнахме до истинската причина за този брак. Парите на Джорджи.

Брам изкриви арогантно устни.

— Първо заяви, че съм се оженил за дъщеря ти заради кариерата си… Сега смяташ, че е заради парите… Човече, ожених се за нея заради секса.

Джорджи се спусна напред и застана между двамата.

— Добре, за тази вечер ми стига. Ще ти се обадя утре, татко. Обещавам.

— Това ли е? Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— Ако ми дадеш две минути, може би ще успея да измисля някоя остроумна реплика за финал, но засега се боя, че това е единственото, което ми хрумва.

— Позволи ми да те изпратя — намеси се Брам услужливо.

— Няма нужда. — Баща й се отправи към вратата. — Вече зная пътя.

— Но, татко, наистина… Позволи ми…

Но той вече крачеше по покрития с чакъл вътрешен двор. Тя се свлече в хлътналия кафяв кожен диван точно под Хъмфри Богарт.

— Беше доста забавно — отбеляза Брам.

Джорджи стисна юмруци в скута си.

— Не мога да повярвам, че просто ей така го обвини в непочтеност. И точно ти… който си образец на финансово безхаберие! Не е твоя работа как баща ми управлява моите пари!

— Щом не крие нищо, значи няма да е против да предостави счетоводните документи.

— Но аз съм против! — скочи на крака Джорджи. — Моите финанси са поверителни и още утре сутринта ще се обадя на адвоката си, за да съм сигурна, че ще останат такива. — Освен това трябваше да поговори със счетоводителя си, за да потули от баща й петдесетте хиляди долара на месец, които щеше да превежда на Брам. „Домакински разходи“ и „увеличаване на охраната“ звучаха доста по-добре, отколкото „съпружески хонорар“.

— Не се впрягай толкова — изгледа я той насмешливо. — Наистина ли смяташ, че умея да чета финансови отчети?

— Ти съзнателно си го дразнил?

— А ти не се ли забавлява поне мъничко? Сега баща ти знае, че не може да ме командва като теб.

— Аз сама управлявам живота си — сряза го Джорджи. Или поне се опитваше.

Тя очакваше той да възрази, но Брам изключи настолната лампа и я побутна към вратата.

— Време е за лягане. Обзалагам се, че ще ти бъде приятно да ти разтрия гърба.

— А аз се обзалагам, че няма да ми е приятно. — Тя излезе, а той затвори вратите зад тях. — Защо продължаваш да настояваш за секс? Та ти дори не ме харесваш.

— Защото съм мъж, а ти си на разположение.

Мълчанието й бе по-красноречиво от всякакви думи.