Сюзън Елизабет Филипс
В името на любовта (28)

27

Смаяното му изражение ясно показваше, че Джорджи е последният човек на земята, когото очакваше — или искаше — да види. Вследствие на многото безсънни нощи и умората лицето на Джорджи беше бяло като тебешир, под очите й тъмнееха дълбоки сенки, но той изглеждаше идеално, готов за снимка за корицата на „Джи Кю“. Имаше нова прическа, съвсем къса, почти като тази от времето на сериала „Скип и Скутър“, и Джорджи можеше да се закълне, че маникюрът му беше дело на професионалистка.

Не можеше да понесе мисълта, че той ще си въобрази, че е дошла да го търси.

— Чаз е болна — обясни тя безстрастно. — Дойдох, за да видя какво й е и сега си тръгвам.

Изпъна рамене и прекоси стаята към верандата, но той я настигна, преди да докосне дръжката на френските прозорци.

— Нито крачка повече!

— Без мелодрами, Брам. Нямам сили за това.

— Ние сме актьори. Драмите са втората ни природа. — Сграбчи я за раменете и я извърна към себе си. — Не съм преминал през всичко това, за да си тръгнеш просто така.

Яростта, която тя смяташе, че е успяла да потуши, избухна в изгарящ пламък.

— През какво си преминал? През какво по-точно? Я се погледни! Нямаш дори една гънка по дрехите! Явно черпиш от живота с пълни шепи и се наслаждаваш на всяка минута!

— Така ли мислиш?

— Ти си продуцент и ще изпълняваш главната мъжка роля в прекрасен филм. Всичките ти мечти се сбъднаха.

— Не всички. Аз провалих отношенията си с теб и ти причиних огромна болка, забрави ли? На теб, най-важният човек в живота ми. — Притисна я към френските прозорци. — И се опитвам да поправя стореното.

— И как? — изсумтя презрително тя.

Брам впи поглед в нея. В потъмнелите му очи се отразяваше цялата мъка на изтерзаната му душа — игра, достойна за отличник от „Актърс Студио“.

— Обичам те, Джорджи.

Пред очите й избухнаха фойерверки.

— И защо така изведнъж те осени?

— Защото те обичам. Защото ти си ти.

— Звучиш искрено. Изглеждаш искрен — процеди тя саркастично и бутна ръката му. — Но не вярвам на нито една твоя дума.

Някой по-малко циничен може би щеше да повярва на искрената болка, стаена в ъгълчето на устата му.

— Това, което се случи през онзи ден на плажа… — поде Брам. — Разбирам колко грозно и отвратително беше, но случилото се ме накара да прогледна и да проумея това, което отдавна трябваше да осъзная.

— Ау, какво просветление!

— Знаех, че няма да ми повярваш и дори не мога да те виня. — Пъхна ръце в джобовете. — Само ме изслушай, Джорджи. Избрахме актриса за ролята на Хелън. Всичко е решено. Какви скрити мотиви вече бих могъл да имам?

Повече нямаше да има никакви мълчаливи страдания, последвали раздялата й с Ланс. Думите изригнаха от устата й:

— Да започнем с кариерата ти. Преди три месеца и половина аз бях човек, готов на всякакви жертви, за да запазя имиджа си, също както теб сега. Съмнителното ти минало застрашаваше бъдещето ти и ти ме използва, за да изчистя репутацията ти.

— Това не…

— „Къща на дървото“ не е единственият важен проект в живота ти. Филмът е само първата част от внимателно планирана стратегия, за да се утвърдиш в очите на публиката като уважаван актьор и продуцент.

— Нищо лошо няма в това, да имаш амбиции.

— Има, ако искаш да се възползваш от мен, за да си излъскаш имиджа, за да те обявят за господин Надеждност.

— Това е Холивуд, Джорджи! Обетована земя за разведените. Кой, по дяволите — освен Рори Кийн — се интересува дали ще останем женени?

— Рори Кийн. Точно така!

— Наистина ли мислиш, че искам нашият брак да продължи само за да не загубя доброто мнение на Рори?

— Не е ли така? Не бяха ли всичките ти усилия посветени точно на това?

— Именно бяха. Но това приключи. Аз съм повече от щастлив да градя кариерата си, разчитайки единствено на професионалните си умения, а не на своя брак.

Изглежда, сърцето й се бе вкоравило, защото тя не повярва на нито една негова дума.

— Ти си готов да кажеш каквото и да е, стига да избегнеш публично отхвърляне, но аз приключих с преструвките. Повече няма да се опитвам да накарам хора, които не познавам, да повярват, че съм такава, каквото не съм. Ще наредя на Арън да прекрати тези трогателни измислици за пресата. И този път ще се погрижа той да изпълни заповедта ми.

— Да бе, как ли пък не! — Студената пресметливост в очите му се замени с твърдоглава решителност. И изведнъж като че ли откачи. Целуна я грубо, после я бутна и задърпа към задния коридор. — Идваш с мен.

Тя се препъна, но той я държеше здраво и не й позволи да падне.

— Пусни ме!

— Водя те на разходка — отсече той.

— Като че ли можеш да измислиш нещо ново.

— Млъквай. — Той я набута в гаража. Не беше груб, но не беше и нежен. — Време е да разбереш колко високо ценя репутацията си на порядъчен и уважаван човек. — Сега приличаше на необуздания дивак от миналото си.

— Никъде не отивам с теб.

— Ще видим. Аз съм по-силен от теб, по-злобен и дяволски по-отчаян.

Яростта й избухна с нова сила.

— Ако си толкова отчаян, защо не се опита да говориш с мен, след като си избрал актриса за ролята на Хелън? Защо не…

— Защото първо трябваше да свърша нещо! — Натика я в колата и преди Джорджи да успее да мигне, автомобилът се носеше с пълна скорост надолу по алеята към предните порти. Два черни сува се стрелнаха след тях.

Брам включи климатика на максимум. С босите крака и тънката тениска Джорджи започна да трепери от студ, но не помоли да го намали. Изобщо не желаеше да говори с него. Брам караше като бесен, но тя беше прекалено гневна, за да се тревожи. Той отново искаше да разбие сърцето й.

Изскочиха на булевард „Робъртсън“, оживен от навалицата в събота следобед. Джорджи залитна напред, когато спирачките изскърцаха рязко и колата спря пред „Айви“, вторият дом на папараците.

— Защо дойдохме тук?

— За да направим бляскава поява пред репортерите с рекламна цел.

— Шегуваш се. — Един от папараците ги забеляза и се опита да ги снима през предното стъкло. Джорджи беше излязла от къщата на плажа без никакъв грим. Косата й беше разрошена, тениската — в точно този оттенък на синьото, което никак не се връзваше с цвета на изпомачканите й тюркоазни шорти, а върху босите й крака се мъдреха набързо нахлузени плажни джапанки вместо елегантни сандали. — За нищо на света няма да се покажа в този вид.

— Забрави ли, че ти си тази, която вече не се интересува от имиджа си?

— Съществува голяма разлика между безразличието към имиджа и появата в приличен ресторант с мръсни шорти и мърляви джапанки!

Още трима папараци се скупчиха около колата, а останалите се втурнаха самоотвержено през фучащите автомобили, за да се доберат до тях.

— Няма да се храним — обяви Брам. — А и според мен си много красива. — Изскочи от колата, мушна пачка банкноти в ръката на портиера и си проправи с лакти път през крещящите фоторепортери, за да й отвори вратата.

Измачкани шорти и тениска в неподходящ цвят. Коса, стърчаща във всички посоки, никакъв грим… и съпруг, който може и да я обичаше, но най-вероятно — не. Окончателно изгубила всякакво чувство за реалност, Джорджи излезе от колата.

Сякаш самият ад изригна. Не бяха ги виждали заедно от седмици и всички папараци закрещяха в един глас:

— Брам! Джорджи! Насам!

— Къде бяхте през цялото това време?

— Джорджи, Мел Дъфи излъга ли за срещата ви?

— Бременна ли си?

— Двамата още ли сте заедно?

— Това новият ти стил на обличане ли е?

Брам я прегърна през кръста и си проправи път през тълпата към тухлените стъпала пред заведението.

— Отдръпнете се, момчета, дайте малко въздух. Ще направите снимките си. Само не се блъскайте.

Минувачите ги зяпаха от тротоара, клиентите, насядали край масите във външния двор, протягаха вратове, а три безупречно облечени дизайнерки на чанти прекъснаха разговора си, за да втренчат погледи в двойката. Джорджи се замисли за миг дали да не ги помоли да й услужат с гланц за устни, но имаше нещо безумно освобождаващо да стои пред света в този немарлив вид.

— Кому са нужни пресконференции, когато разполагаме с „Айви“? — прошепна Брам в ухото й.

— Брам, аз…

— Слушайте всички! — Той вдигна властно ръка.

Всичко й се струваше като в мъгла, виеше й се свят, но Джорджи успя някак си да извие устни в дяволитата усмивка на Скутър. Ала в следващия миг се спря. Повече никакви преструвки. Тя беше гневна, с опънати до крайност нерви, повдигаше й се, но не я беше грижа дали всички ще го узнаят. Тръсна глава и позволи на чувствата си да се изпишат върху лицето й.

Тълпата задръсти тротоара. Затворите на фотоапаратите бясно щракаха, видеокамерите се въртяха, записвайки сцената.

Брам отново заговори, надвиквайки шума:

— Всички вие знаете, че с Джорджи се оженихме преди три месеца в Лас Вегас. Това, което не знаете…

Джорджи нямаше представа какво бе замислил, но й беше все едно. Каквито и лъжи да им каже, той щеше да се оправя после.

— … е, че станахме жертви на два коктейла, щедро подправени с наркотици, и че двамата всъщност се мразехме до смърт. От тогава до сега се преструваме на влюбени младоженци. Този брак беше лъжа.

Джорджи рязко вдигна глава. За секунда й се стори, че й се е причуло. Брам доброволно се бе изтъпанил на стъпалата пред „Айви“ и разкриваше целия им план?

Оказа се, че това беше самата истина. Той им разказа всичко — разбира се, съкратената версия, но не пропусна нито един факт, дори гнусната сцена на плажа. Тя се взираше в решително вирнатата му брадичка и неволно си спомни афишите със страховитите и прекрасни филмови герои, които висяха на стената в кабинета му.

Папараците, свикнали по-често да си имат работа с лъжата, отколкото с истината, не повярваха на нито една негова дума.

— Поднасяте ни, нали?

— Никой не ви поднася — увери ги Брам. — Джорджи реши, че от тук нататък ще живее честно, без лъжи и преструвки. Навярно е гледала прекалено много шоуто на Опра.

— Джорджи, ти ли накара Брам да направи това?

— Двамата разделени ли сте?

Те нападаха като глутница чакали, безмилостни и коварни, но Брам надвика всички:

— От днес ще ви казваме само истината, но не разчитайте, че ще ви споделяме това, което не желаем, дори и да се нуждаем от популярност и реклама за някой нов филм. Колкото до бъдещето на нашия брак… Джорджи иска да ме зареже, но аз обичам съпругата си и правя и невъзможното, за да я накарам да размисли. Това е всичко, което ще чуете от нас двамата. Ясно ли е?

Папараците направо обезумяха — крещяха, блъскаха се, опитваха се да стигнат до тях. Брам успя да избута някак си двама от тях, докато с Джорджи си проправяха обратно път през тълпата. При това я прегръщаше толкова здраво, че краката й се отлепиха от земята и едната й джапанка се изхлузи. Портиерът съумя да отвори вратата на колата и Джорджи се вмъкна вътре.

Когато потегли, Брам едва не прегази двамата журналисти, покатерили се върху предния капак на колата.

— Да не съм чул повече нито дума за скрити мотиви. — Мрачната му физиономия и заплашителните нотки в гласа му не оставяха място за възражение. — Всъщност в момента изобщо не желая да разговарям.

Това напълно я устройваше, защото и тя не знаеше какво да каже.

Цяла кавалкада сувове ги последва обратно към дома им. Брам отвори портите с дистанционното, продължи по алеята за коли до входа, удари рязко спирачките и изключи двигателя.

Тишината в колата се нарушаваше единствено от накъсаното дишане на Брам. Той отвори жабката и извади едно дивиди.

— Ето защо не можех по-рано да дойда при теб. Това още не беше готово. — Остави дивидито в скута й. — Изгледай го, преди да вземеш някакво окончателно решение за нашето бъдеще.

— Не разбирам. Какво е това?

— Предполагам, би могло да се каже, че е… моето любовно послание до теб. — Той слезе от колата.

— Любовно послание? — повтори след него тя, но Брам вече бе изчезнал зад ъгъла на къщата.

Джорджи погледна диска и прочете написания на ръка надпис: „СКИП И СКУТЪР: Пътешествие под земята“.

Сериалът „Скип и Скутър“ бе прекратен след 108-ия епизод, но върху етикета бе написано „Епизод 109“. Притиснала диска към гърдите си, Джорджи изхлузи и другата джапанка и затича боса към къщата. Нямаше търпение да се занимава със сложното оборудване в кинозалата, затова занесе филмираното му любовно обяснение в спалнята на горния етаж и постави диска в дивиди плейъра. Седна в средата на леглото, обви ръце около коленете си и с разтуптяно сърце натисна бутона „Старт“.

Върху първия кадър постепенно се появиха два чифта малки крака, крачещи през тучна зелена морава. Единият чифт крачета бяха обути с черни лакирани кожени обувчици с тъпи носове и бели чорапки с кокетни къдрички. Другите бяха обути в лъскави черни обувки, тип оксфорд с връзки, върху които падаха маншетите на официален черен панталон. Двата чифта крака се спряха и се извърнаха към някой, който стоеше зад тях.

— Татко? — изхленчи малкото момиченце.

Джорджи се обгърна по-плътно с ръце.

— Казах ти да не плачеш! — прозвуча сърдитият шепот на момчето.

— Не плача. Искам татко — изхленчи по-силно момиченцето.

В кадъра се появи трети чифт обувки. Черни мъжки обувки със заоблени носове.

— Тук съм, миличко. Трябваше да помогна на grand-mère^[1].

Джорджи потрепери, когато камерата продължи да пълзи нагоре по острия ръб на черния панталон, стигна до мъжка ръка с дълги фини пръсти и се задържа върху безименния, където блестеше платинена венчална халка. Тази ръка стисна ръчичката на момиченцето.

В близък план се появи лицето на детето. Беше на седем или осем години, с руси коси, обрамчващи ангелското личице, облечено в кадифена рокличка. Около вратлето му меко проблясваше наниз перли.

Камерата се отдръпна назад. Момче със сериозно изражение, приблизително на същата възраст, улови другата ръка на мъжа.

Следващият кадър, заснет от по-широк ъгъл, показваше отзад висок строен мъж и две малки деца, прекосяващи добре поддържаната морава. Появи се сенчесто дърво, моравата се разшири и се видяха още дървета. Някакви камъни. Едър план.

Не бяха камъни.

Джорджи притисна треперещи пръсти към устните си.

Гробище?

Изведнъж лицето на мъжа изпълни екрана. Скип Скофийлд. Беше по-стар, много по-представителен, с безупречен външен вид, като истински Скофийлд. Късо подстригана вълниста коса, елегантен черен костюм, изискана тъмночервена вратовръзка върху снежнобяла риза. Красивото му лице бе набраздено от дълбоките бръчки на скръбта.

Джорджи поклати невярващо глава. Той не би могъл да…

— Не искам да отивам там, татко — изплака момиченцето.

— Зная, миличка. — Скип я вдигна на ръце и в същото време, със свободната си ръка, прегърна тесните рамене на момчето.

„Това е ситком! — искаше да изкрещи Джорджи. — Би трябвало да е забавно!“

Сега тримата стояха край един зеещ гроб, заобиколени от опечалени приятели и близки, облечени в черно. Момчето зарови лице в ръкава на баща си и промълви задавено:

— Мама вече ми липсва.

— Зная, синко. И на мен ми липсва. Тя така и никога не разбра колко силно я обичах.

— Трябваше да й кажеш.

— Опитах се, но тя не ми повярва.

Свещеникът започна заупокойната служба. Гласът му се стори познат на Джорджи и тя присви очи.

Следващият кадър показа края на церемонията. Близък план на ковчега в земята. Шепа пръст трополяща върху полирания капак, последвана от три кичести сини хортензии.

Кадър със Скип и свещеника — свещеник, който нямаше право да е такъв.

— Моите съболезнования, синко — пророни духовникът и потупа Скип по гърба.

Едър план: Скип и двете ридаещи деца, останали сами край гроба. Скип се свлича на колене и стиска очи от непосилната болка.

— Благодаря на Бог — промълви той, — благодаря на Бог, че ви имам.

Момчето се отдръпна и върху лицето му се появи злорада, почти отмъстителна усмивка.

— Само че ни нямаш.

Момичето сложи ръце на кръста.

— Ние сме плод на твоето въображение, забрави ли?

— Ние сме децата, които би могъл да имаш, ако не беше такъв самовлюбен глупак — додаде презрително момчето.

Като с магическа пръчка децата изчезнаха и мъжът остана сам край гроба. Страдащ. Изтерзан. Вдигна една от хортензиите, обсипали гроба и я поднесе към устните си.

— Обичам те. С цялото си сърце. Винаги ще те обичам, Джорджи.

Екранът потъмня.

 

 

Джорджи остана да седи потресена, неспособна да помръдне, сетне се изстреля от леглото и затрополи по коридора. От всички… Хукна надолу по стълбите, прекоси на бегом терасата и продължи тичешком до къщата за гости. През френските прозорци го видя да седи зад бюрото, вперил невиждащо очи пред себе си. Втурна се вътре, а Брам скочи на крака.

— Любовно послание? — извика младата жена.

Той кимна отсечено, с пребледняло лице.

Тя опря ръце на кръста.

— Ти си ме убил!

Брам преглътна мъчително.

— Ти… ъ… не смяташе, че ще убия себе си, нали?

— И баща ми! Собственият ми баща ме погреба!

— Той е добър актьор. И… изненадващо свестен тъст.

Джорджи скръцна със зъби.

— Забелязах две познати лица сред опечалените. Чаз и Лора?

— Двете, изглежда… — той преглътна отново — се забавляваха на церемонията.

Джорджи вдигна възмутено ръце.

— Не мога да повярвам, че си убил Скутър.

— Нямах много време да работя над сценария. Не ми хрумна нищо по-добро, особено след като трябваше да снимам набързо и тайно.

— Естествено!

— Записът трябваше да бъде готов вчера, но твоята фалшива малка дъщеря с ангелско лице се оказа истинска примадона, дяволски трън в задника и не ми се мисли как ще работя с нея. В „Къща на дървото“ тя ще изпълнява ролята на детето, насилвано сексуално от баща си.

— Но играе удивително добре — изрече Джорджи провлачено, скръствайки ръце пред гърдите. — Очите ми се насълзиха от изпълнението й.

— Ако някога имаме дете, което се държи така…

— … ще е по вина на баща му.

Думите й го накараха да занемее от изумление, но Джорджи искаше да го поизмъчи още малко, при все че в душата й клокочеха малки балончета на щастие.

— Кълна се в Бога, Брам, това беше най-глупавият, сълзливосантиментален кинематографичен боклук…

— Знаех си, че ще ти хареса. — Изглежда, не знаеше къде да дене ръцете си. — Хареса ти, нали? Това бе единственият начин, който можах да измисля, за да ти покажа, че осъзнавам колко жестоко те нараних онзи ден на плажа. Разбираш го, нали?

— Странно, но да.

Лицето му се сгърчи.

— Трябва да ми помогнеш, Джорджи. Досега никого не съм обичал.

— Дори и себе си — добави тихо тя.

— Нямаше много за обичане. Докато ти не ме обикна. — Пъхна ръка в джоба. — Не искам отново да те нараня. Никога. Но вече го сторих. Пожертвах това, което ти желаеше най-много. — Лицето му отново се изкриви. — Наистина няма да изиграеш Хелън, Джорджи. Договорът с актрисата вече е подписан. Ролята означаваше много за теб — зная го — и заради мен не я получи, но не можах да измисля нищо друго. Нямаше друг начин да ти докажа, че се нуждая от теб самата, а не от актрисата Джорджи Йорк.

— Разбрах го. — Тя се замисли за болката, която хората причиняват на себе си и на другите заради любовта. Беше дошло време да му признае, че тя самата го бе разбрала наскоро. — Радвам се.

— Не те разбирам. Не мога да ти осигуря ролята, скъпа, няма как да изгладя вината си.

— Няма какво да изглаждаш. — За пръв път го изрече на глас. — Аз съм режисьор, Брам. Автор на документални филми. Това искам да правя в живота си.

— За какво говориш? Ти си актриса и обичаш да играеш.

— Обичах да играя Ани. Обичах да играя Скутър. Нуждаех се от похвалите и аплодисментите, но те вече не са ми потребни. Пораснах и искам да разказвам други истории на публиката.

— Всичко това е прекрасно, но… записът на пробата ти? Невероятната ти игра?

— Нито една дума не идваше от сърцето ми. Беше чиста техника. — Тя внимателно подбираше думите си, подреждайки ги като пъзел, докато говореше, за да обрисува точно това, което мисли. — Подготовката за прослушването би трябвало да бъде най-вълнуващата работа, която съм вършила, но се оказа пълна скука. Ненавиждах Хелън, мразех тъмната дупка, в която ме теглеше. Исках единствено да грабна камерата и да избягам.

Брам изви присмехулно вежди и отново заприлича на предишния Брам.

— И кога точно те осени това прозрение?

— Предполагам, че съм го знаела през цялото време, но си мислех, че реагирам на обърканите ни отношения. Известно време репетирах съвсем добросъвестно, но когато повече не можех да издържам, вземах камерата и започвах да тормозя Чаз или се качвах на колата, за да интервюирам сервитьорки. Толкова много приказвах за новата си възродена кариера, че сама не усетих кога съм я постигнала. — Джорджи се усмихна. — Почакай само да видиш целия материал, който съм заснела — историята на Чаз, уличните хлапета, невероятните самотни майки. Всичко няма да влезе в един филм, но монтажът ще бъде истинска школа за мен. Ще се науча на много неща.

Брам заобиколи бюрото и най-сетне пристъпи към нея.

— Не го казваш само за да не ме гризе съвестта, нали?

— Шегуваш ли се? Обичам, когато си в плен на гузната си съвест. Тогава много по-лесно мога да те въртя на малкия си пръст.

— Изглежда, вече го правиш — изрече той с дрезгав глас. — И то с много по-голям успех, отколкото можеш да си представиш.

Брам я изпиваше с поглед. Джорджи никога не се бе чувствала по-обичана и желана. Двамата се взираха в очите си. В душите си. И на нито един не му хрумна да изтърси някое хапливо остроумие.

Младият мъж я целуна трепетно, както се целува невинна девойка. Най-нежното сливане на устни и сърца. Случващото се бе срамно романтично, но не толкова срамно, колкото мокрите им лица. Влюбените се прегръщаха плътно, със затворени очи, разтуптени сърца и разголени души. Всеки познаваше недостатъците на другия не по-зле от собствените си. А още по-добре познаваха добрите си страни. И това правеше момента още по-сладък и неповторим.

Двамата дълго разговаряха. Джорджи не искаше да крие нищо и му разказа за обаждането си на Мел Дъфи и за това, което едва не бе сторила.

— Не бих те обвинявал, ако беше довела замисъла си до край — увери я Брам искрено и додаде закачливо: — И ми напомни никога да не ти позволявам да доближаваш до пистолет.

— Искам отново да се оженим — прошепна тя. — Истински.

Той я целуна по слепоочието.

— Наистина ли го искаш?

— Церемония в тесен кръг. Красива и интимна.

— Добре.

Ръката му се плъзна по гърдата й, тлеещата жарава на страстта помежду им се разгоря и лумна в буйни пламъци. Струваше й огромно усилие на волята да се отдръпне.

— Не можеш да си представиш колко ми е трудно да го кажа — подхвана Джорджи, поднесе ръката му към устните си и я целуна, — но искам да имам първа брачна нощ.

Брам изпъшка.

— Само не ми казвай, че означава това, което си мисля.

— Толкова ли силно си против?

— Да — кимна той след задълбочен размисъл.

— Но при все това ще се съгласиш, нали?

Брам пое лицето й между шепите си.

— Нямам избор, нали?

— Имаш. Двамата решаваме заедно.

Той се усмихна и едната му ръка се стрелна надолу и стисна дупето й.

— Попи разполага точно с двайсет и четири часа, за да организира сватбата на мечтите ти. Аз ще се погрижа за медения месец.

— Двайсет и четири часа? Ние не можем…

— Попи може.

 

 

И Попи го доказа, при все че й бяха нужни четирийсет и осем часа и за наказание не й позволиха да присъства на церемонията, което никак не й хареса.

Двамата се ожениха по залез-слънце на уединен участък на плажа, закътан зад пясъчните дюни. Присъстваха само пет гости: Чаз и Арън, Пол и Лора и Мег, която дойде сама, защото не й позволиха да доведе кавалер. Саша и Ейприл не успяха да пристигнат навреме и Брам категорично отказа да ги чака. Джорджи искаше да покани Рори, но младоженецът заяви, че тя ужасно го изнервя, от което булката избухна в бурен смях и всичко завърши с отнемаща дъха целувка.

Помолиха Пол да извърши сватбения обред. Джорджи обяви, че това е най-малкото, което би могъл да направи за нея, след като я бе погребал. Баща й се впусна в пламенни възражения, изтъквайки, че не е ръкоположен за свещеник, но никой не пожела да го изслуша. Законните формалности бяха спазени преди месеци. Тази церемония символизираше съединяването на две сърца.

Златистият залез, сякаш нарисуван с пастели, обрамчваше плажа тази вечер. Букети от делфиниуми, перуники и уханен грах, привързани с панделки, поставени в обикновени поцинковани кофи, се полюшваха от топлия бриз. При все че Джорджи бе забранила на Попи да издига брачна беседка или да рисува сърца по пясъка, беше забравила да включи и пясъчен замък, затова младоженците стояха редом с близо двуметрово копие на внушителния дом на семейство Скофийлд, украсено с раковини и цветя.

Джорджи беше облечена в семпла жълта памучна рокля, с клонка цвете, вплетена в тъмните коси. Брам беше бос. Предварително написаните брачни клетви извираха от най-съкровените кътчета на сърцата им, пропити с наученото и обещания за бъдещето. След церемонията всички насядаха около стъкнатия огън, за да се насладят на вкусните раци и къпкейковете с шоколад, приготвени от Чаз. Пол и Лора не можеха да откъснат погледи един от друг. Докато дървата в огъня весело пращяха, Лора се отдалечи за кратко от Пол и се приближи до Джорджи.

— Имаш ли нещо против, че двамата с Пол сме заедно? Зная, че всичко стана твърде бързо. Разбирам, че…

— Не бих могла да бъда по-щастлива — прекъсна я Джорджи и я прегърна.

Чаз и Арън се измъкнаха незабелязано и закрачиха редом покрай водата.

 

 

Брам гледаше прекрасното лице на жена си, сияещо на пламъците на огъня, и осъзна, че паниката, негов неизменен и мълчалив спътник, откакто се помнеше, бе изчезнала. Щом толкова мъдра жена като Джорджи можеше да го приеме с всичките му недостатъци, крайно време беше и той да приеме себе си.

Това изтънчено, грижовно, нежно, умно и прекрасно създание беше негово. Може би трябваше да се бои да не я разочарова, но в душата му нямаше страх. Винаги и всякога щеше да бъде редом до нея.

Докато и последните лъчи на слънцето потъваха зад хоризонта, Джорджи най-после забеляза малката лодка, която приближаваше към тях от яхтата, закотвена в залива.

— Какво е това?

— Моята изненада — прошепна Брам в косите й. — Исках първата ни брачна нощ да бъде на яхта. За да изкупя вината си от първия път.

— Отдавна си го направил — усмихна се Джорджи.

Гостите ги изпратиха, посипвайки ги с дъжд от органичен кафяв ориз, специално донесен от Мег. Докато плаваха към яхтата, Брам прегръщаше здраво съпругата си. Искаше брачната им нощ да е съвършена. Ланс я бе отвел с карета, теглена от шест бели коня, и Брам не желаеше да пада по-долу.

Когато се качиха на борда, той я поведе през притихналата яхта към най-голямата каюта.

— Добре дошла на медения си месец, любима.

— О, Брам…

Всичко беше подредено, както той бе пожелал. Високи бели свещи, поставени в предпазни стъклени абажури, хвърляха трепкащи отблясъци върху дървената ламперия и разкошните килими.

— Толкова е красиво! — ахна младоженката очаровано и Брам разбра, че всякакъв спомен за бели коне и карети е завинаги заличен.

— Обичам те. Обичам те. — Погледът й се плъзна покрай него към леглото и тя избухна в смях. — Чаршафите с розови листенца ли са посипани?

— Прекалил ли съм? — усмихна се Брам и зарови лице в косите й.

— Доста. — Тя обви ръце около врата му. — Вълшебно е!

Той я събличаше бавно, обсипвайки с целувки голата плът под падащите дрехи: извивката на рамото, заоблените хълмове на гърдите. Падна на колене и целуна корема й, бедрата, съзнавайки, че е най-големият щастливец на земята. Тя го съблече също толкова бавно и когато повече не можеше да издържа това сладко мъчение, Брам я притегли върху леглото, обсипано с розови листенца.

Което му се бе сторило толкова добра идея, но…

Извади едно листенце от устата си.

— Тези нахалници са навсякъде.

— Не ми го казвай. Дори тук. — Тя разтвори бедрата си. — Ще направиш ли нещо по въпроса?

В крайна сметка розовите листенца не се оказаха чак толкова лоша идея.

Яхтата се поклащаше леко върху вълните. Двамата се любиха отново и отново, закътани в интимния си чувствен свят, скрепявайки брачните обети с телата си.

 

 

На следващата сутрин Брам се събуди пръв и дълго лежа, сгушил жена си в обятията си. Вдъхваше уханието й, благодареше на Бог… и мислеше за Скип Скофийлд.

„Трябва да ми помогнеш, приятел. Нямам твоя опит на сантименталното поприще.“

„Като начало е добре да се откажеш от сарказма“ — отвърна Скип.

„Тогава Джорджи няма да ме познае.“

„Поне се сдържай понякога.“

Това беше по силите му. Джорджи се притисна към него и Брам погали бедрото й.

„Най-после те превъзхождам, Скипър. Ти завинаги си обвързан с малката Скутър Браун. А виж ме мен… — Брам целуна меките коси на жена си. — А аз съм с Джорджи Йорк.“

Джорджи се събуди, но не му позволи да я целуне, преди да си измие зъбите. Когато излезе гола от банята, той видя едно розово листенце, залепнало върху зърното на гърдата й, и протегна ръка.

— Ела тук, жено — каза тихо. — Хайде да ти направим бебе.

Но за негово изумление Джорджи го отблъсна.

— По-късно.

Брам се облегна на възглавниците. Наблюдаваше напрегнато как тя извади камерата от единия от куфарите, донесени на яхтата.

— Чаз ме предупреди какво ме очаква — въздъхна той.

Младата жена се усмихна и се настани удобно в долния край на леглото, с лице към него. Лъчите на утринното слънце, проникващи през илюминаторите, позлатяваха тъмните й коси. Брам се надигна на лакът. Джорджи насочи камерата към него.

— Започни от началото — подкани го. — Разкажи за всичко, което обичаш в жена си.

Той разбираше, че тя го дразни, но нямаше намерение да се включва в играта й. Вместо това облегна гръб на таблата на леглото, обхвана стъпалото й с длан и направи точно това, за което го молеше.