Майкъл Морпурго
Боен кон (9)

Осма глава

За кратко се движехме напред в тръс, както бяхме правили по време на обучението. В злокобната тишина на ничията земя единственото, което се чуваше, беше подрънкването на сбруята и пръхтенето на конете. Заобикаляхме кратерите от снарядите, запазвайки, доколкото можем бойния ред. На известно разстояние пред нас се издигаше плавно хълм с полуизкоренени останки от някаква гора, а точно под нас имаше грозно ръждясало преграждение от бодлива тел, което се простираше чак до хоризонта, докъдето стигаше погледът.

— Тел — чух да прошепва през зъби редник Уорън. — О, боже, Джоуи, те казаха, че телта няма да я има. Казаха, че оръдията ще се погрижат за телта. О, боже мой!

Бяхме преминали вече в лек галоп, но от врага все още нямаше нито звук, нито знак. Кавалеристите крещяха срещу невидим противник, наведени ниско над вратовете на конете си, насочили сабите си напред. Бях принуден да мина в галоп, за да не изоставам от Топхорн, и точно тогава първият страховит снаряд падна между нас и се чу тракането на картечницата. Навсякъде около мен с агонизиращи викове се строполиха мъже, конете се изправиха на задните си крака и зацвилиха ужасено в изстъплението на страха и болката. Земята изригваше навсякъде околовръст, разхвърляйки коне и ездачи във въздуха. Снарядите тътнеха и виеха над нас и всяка експлозия беше като земетресение. Но ескадронът галопираше неумолимо през всичко това нагоре към бодливата тел по билото на хълма.

На гърба ми редник Уорън ме държеше в желязната хватка на коленете си. Препънах се веднъж и почувствах, че единият му крак се изхлузи от стремето. Забавих малко ход, за да му дам възможност да го намери отново. Топхорн беше все още пред мен с високо вдигната глава и опашка, която се мяташе в различни посоки. Събрах цялата сила в краката си и се спуснах след него. Редник Уорън се молеше на глас, докато яздеше, но молитвите му скоро преминаха в проклятие, когато видя касапницата, която се вихреше около него. Само няколко коня достигнаха телта и аз и Топхорн бяхме сред тях. В преграждението наистина имаше няколко процепа, направени от нашия масиран артилерийски огън, благодарение на което някои от нас успяха да преминат през него. Най-накрая достигнахме първата линия от вражеските окопи, но те бяха празни. Стрелбата сега идваше по-отвисоко, откъм дърветата, и затова ескадронът — или онова, което беше останало от него — се прегрупира и се насочи в галоп към гората, само за да бъде посрещнат от линия от бодлива тел, скрита между дърветата и шубраците. Някои от конете налетяха на телта, преди да могат да бъдат спрени, и останаха оплетени в нея, докато ездачите им трескаво се опитваха да ги освободят. Зърнах един кавалерист да слиза сам от коня си, виждайки, че не може да го освободи. Той извади пушката си и го застреля, преди сам да падне мъртъв върху бодливата тел. Скоро разбрах, че никъде нямаше пролука, единственият начин беше телта да бъде прескочена и когато видях Топхорн и капитан Стюарт да прелитат над нея там, където беше най-ниска, аз веднага ги последвах и най-накрая се озовахме сред врага. Иззад всички дървета и от всички окопи наскачаха мъже с островърхи шлемове, които предприеха контраатака. Те тичаха покрай нас, сякаш без да ни забелязват, докато накрая се оказахме обградени от цяла рота войници с насочени пушки.

Грохотът на снарядите и изстрелите изведнъж бяха замлъкнали. Огледах се за останалите, за да открия, че бяхме сами. Зад нас няколко коне без ездачи, всичко каквото беше останало от гордия кавалерийски ескадрон, препускаше към нашите окопи, а склонът долу беше осеян с мъртви и умиращи.

— Хвърли пушката, редник — каза капитан Стюарт, след което се наведе над седлото си и сам пусна пушката си на земята. — Тази касапница беше достатъчна за днес. Няма смисъл да я продължаваме. — Той тръгна с Топхорн към нас, държейки здраво поводите. — Редник, веднъж ти казах, че ние с теб имаме най-добрите коне в ескадрона и днес те доказаха, че са най-добрите коне в целия полк, дори в цялата проклета армия. И на всичко отгоре нямат дори и драскотина.

Капитан Стюарт слезе от Топхорн, когато немските войници се приближиха, и редник Уорън го последва. Те стояха един до друг, държейки ни за поводите, докато ни обградиха. Погледнахме отново надолу към бойното поле. Няколко коня, все още оплетени в телта, се мъчеха напразно да се освободят, но настъпващите немски войници, които вече си бяха възвърнали предишните позиции, слагаха край на мъките им един по един. Това бяха последните изстрели от битката.

— Каква загуба — каза капитанът. — Каква ужасна загуба. Може би сега, след като видяха това, ще разберат, че не могат да изпращат коне срещу бодлива тел и картечници. Може би сега ще се замислят.

Немските войници, които ни бяха обкръжили, изглеждаха предпазливи и стояха на известно разстояние. Те като че ли не знаеха много добре какво да правят с нас.

— А конете, сър? — попита редник Уорън. — Джоуи и Топхорн, какво ще правят с тях сега?

— Същото каквото с нас, редник — отвърна капитан Стюарт. — Те са военнопленници също като нас.

Пазени от войниците, които почти не продумваха, ние бяхме ескортирани по билото на хълма и после надолу към долината. Самата тя беше зелена, защото войната все още не беше стигнала тук. През цялото време редник Уорън държеше ръката си върху шията ми, за да ме успокоява, и аз почувствах, че се кани да се сбогува с мен.

Той заговори тихо в ухото ми:

— Не мисля, че ще ти позволят да дойдеш с мен, Джоуи. Бих искал това да е възможно, но не е. Но аз никога няма да те забравя. Кълна ти се.

— Не се тревожи, редник — рече капитан Стюарт. — Германците обичат конете си точно толкова, колкото и ние. Всичко ще е наред с тях. И във всеки случай Топхорн ще се грижи за твоя Джоуи — можеш да си сигурен в това.

Когато излязохме от гората на пътя малко по-долу, ние бяхме спрени от нашия конвой. Капитан Стюарт и редник Уорън бяха отведени към група полуразрушени постройки, които някога навярно са били село, а Топхорн и аз бяхме откарани надолу през ширналите се полета към долината. Нямаше време за дълги сбогувания, само кратко погалване по муцуната за всеки от нас и после ги поведоха. Докато вървяха, ръката на капитан Стюарт беше около рамото на редник Уорън.