Майкъл Морпурго
Боен кон (3)

Втора глава

През дългите, студени зими и мъгливите лета, които последваха, Албърт и аз растяхме заедно. Тромавата непохватност не е единственото нещо, което свързва едногодишното жребче и едно младо момче.

Когато не беше на училище в селото или на работа с баща си в стопанството, той ме водеше сред полята или към обраслото с магарешки бодили мочурище край река Торидж. Тук на единственото равно място във фермата Албърт започна моето обучение — просто ме разхождаше или ме оставяше да подтичвам в тръс нагоре-надолу, а по-късно да се стрелвам първо в едната посока, а после в другата. Когато поемехме обратно към фермата, ми позволяваше сам да определям скоростта си и се научих да идвам при него при звука на свирката му, но не от покорство, а защото винаги исках да бъда с него. Свирката му имитираше накъсания зов на совите — това беше звук, на който винаги се отзовавах и никога не забравих.

Старата Зоуи, единственият ми друг другар, през по-голямата част от деня ореше, браносваше и се бъхтеше някъде из фермата, поради което през по-голямата част от времето бях сам. Лятос сред полята това беше поносимо, защото винаги я чувах как работи и от време на време изцвилвах към нея, но когато ме затваряха в самотната конюшня през зимата, можеше да мине цял ден, без да видя жива душа, освен ако Албърт не дойдеше да ме навести.

Както беше обещал, именно той се грижеше за мен и правеше всичко възможно да ме брани от баща си, който в крайна сметка не се оказа такова чудовище, каквото бях очаквал. От време на време ставаше дори доста дружелюбен, но аз никога не можах съвсем да му се доверя, не и след първата ни среща. Никога не му позволявах да идва твърде близо до мен и винаги се дърпах и отстъпвах назад, правейки така, че старата Зоуи да се озове между нас. Всеки вторник обаче той неизменно се напиваше и в такива случаи Албърт често си намираше някакъв предлог да бъде с мен, за да е сигурен, че няма да ми стори нещо.

През една такава есенна вечер, около две години след като дойдох във фермата, Албърт беше в селската църква, където биеше камбаните. За всеки случай ме беше оставил в конюшнята при старата Зоуи, както правеше винаги във вторник вечерта.

— Тук ще бъдеш на по-сигурно място. Баща ми няма да дойде в конюшнята да те тормози, не и докато сте заедно — казваше той, а след това се облягаше на вратата и започваше да ни обяснява колко е сложно да се бият камбаните, как на него са му поверили най-голямата от тях, защото го смятат за достатъчно силен да се справи с нея, и как няма да мине много време, когато ще стане най-здравото момче в селото. Моят Албърт беше много горд с уменията си като звънар и докато аз и Зоуи стояхме в тъмната конюшня, притихнали и заслушани в ехтежа на шестте църковни камбани над сумрачните поля, знаехме, че той има пълното основание да бъде такъв. Това е най-благородната музика, защото може да бъде споделена с всеки — достатъчно е само да се заслушаш.

Трябва да съм заспал, защото не си спомням да съм чул приближаването, но изведнъж над вратата на конюшнята се появи танцуваща светлина на фенер и някой вдигна резето. В първия момент си помислих, че е Албърт, но камбаните още биеха и след това чух глас, който несъмнено беше на баща ми, както звучеше във вторник вечерта след пазарен ден. Той окачи фенера над вратата и тръгна към мен. В ръката си държеше тънка пръчка и залиташе, докато напредваше през обора.

— Е, малко вироглаво дяволче — каза той с неприкрити нотки на заплаха в гласа си. — Обзаложих се, че мога да те накарам да теглиш ралото до седмица. Ийстън и другите от кръчмата „При Джордж“ смятат, че няма да успея. Но аз ще им покажа. Достатъчно те глезиха и вече е време да си заслужиш храната и покрива над главата. Ще пробвам няколко хамута тази вечер, за да видим кой ти става, и утре започваме да орем. Можем да го направим по лесния начин, но можем да го направим и по трудния. И най-малко да ми се опреш, ще те нашибам до кръв.

Старата Зоуи познаваше настроението му и изцвили тревожно, отстъпвайки назад към тъмните ъгли на конюшнята, но не беше нужно да ме предупреждава, защото вече бях усетил намеренията му. Когато зърнах вдигнатата пръчка, сърцето ми заблъска диво в гърдите. Ужасен, аз знаех, че няма къде да избягам, защото бях заобиколен от стени, затова се обърнах с гръб към него и му нанесох удар със задните си крака. Почувствах копитата ми да попадат в целта. Чух вик на болка и когато се обърнах, го видях да изпълзява от конюшнята, влачейки сковано единия си крак и мърморейки думи на жестока мъст.

На другата сутрин Албърт и баща му дойдоха заедно в конюшнята. Баща му видимо куцаше. И двамата носеха по един хамут и аз видях, че Албърт беше плакал, защото по бледите му страни имаше следи от сълзи. Стояха пред вратата на конюшнята. За моя огромна гордост и радост забелязах, че Албърт вече е по-висок от баща си, чието лице беше измъчено и изопнато от болка.

— Ако майка ти не се беше застъпила снощи за този кон, Албърт — каза той, — щях да го застрелям на място. Той можеше да ме убие. И те предупреждавам, ако това животно не се научи да оре сносно до седмица, ще бъде продадено и това е последната ми дума. Всичко е в твоите ръце. Казваш, че можеш да се справиш с него и ще ти дам само един шанс. Той не ми позволява да се доближа до него, защото е див и злонравен. И ако ти не се заемеш с него и не го вразумиш и обучиш до седмица, той си отива. Ясно ли е? Този кон трябва да си заслужи прехраната като всички други тук! И не ме интересува колко е красив, щом отказва да работи. И още нещо ти обещавам, Албърт, ако изгубя този облог, конят ще трябва да си отиде!

Той хвърли хамута на земята и се завъртя на пети, отправяйки се към вратата.

— Татко — рече Албърт решително. — Аз ще обуча Джоуи… ще го науча да оре… но ти трябва да ми обещаеш, че никога повече няма да вдигаш пръчка срещу него. С него не трябва да се подхожда така. Аз го познавам, татко, познавам го така, все едно ми е роден брат.

— Ти ще го обучаваш, Албърт, това е твоя грижа. Не ме интересува как ще го направиш. Не искам даже и да знам — каза баща му нехайно. — Никога повече няма да се доближа до това животно. Преди да го направя, ще го застрелям.

Но когато Албърт влезе в конюшнята, той не започна да ме приглажда, както правеше обикновено, нито ми заговори нежно. Вместо това тръгна към мен и ме погледна настойчиво право в очите.

— Това е било дяволски глупаво — заговори той. — Ако искаш да оцелееш, Джоуи, ще трябва да научиш някои неща. Никога повече не ритай човек! Той говореше сериозно, Джоуи. Щеше да те убие, ако не беше майка ми. Тя беше тази, която те спаси. Баща ми никога не слуша какво му казвам аз и никога няма да ме слуша. Затова никога повече, Джоуи. Никога! — Сетне гласът му се промени и той ми заговори както обикновено: — Имаме само една седмица, Джоуи, имаме една седмица да те научим да ореш. Знам, че с твоята кръв навярно ще решиш, че това не ти подхожда, но нямаш друг избор. Старата Зоуи и аз ще те научим. И това ще бъде дяволски трудна работа — и дори още по-трудна за теб, защото ти не си съвсем пригоден за нея. Още не си укрепнал достатъчно. И накрая, когато приключим, вече няма да ме харесваш много, Джоуи. Но баща ми не говори празни приказки. Той е човек на думата. Реши ли нещо, край. Той ще те продаде и дори по-скоро ще те застреля, отколкото да загуби онзи облог, няма съмнение в това!

Същата тази сутрин, докато мъглите все още бяха полепнали по полята, впрегнат рамо до рамо до скъпата стара Зоуи, с хомот, който висеше около шията ми, аз бях поведен към Лонг Клоуз и обучението ми като работен кон започна. При първото ни усилие заедно хомотът се впи в кожата ми и краката ми потънаха дълбоко в меката пръст. Зад нас Албърт викаше почти непрестанно и размахваше камшика всеки път, когато се поколебаех или се отклонях от браздата, или пък почувстваше, че не давам всичко от себе си — а той неизменно знаеше това. Това беше един друг Албърт. Нямаше ги вече кротките думи и добротата от миналото. В гласа му имаше една отсеченост и рязкост, която не търпеше никакво неподчинение от моя страна. До мен старата Зоуи опъваше хомота и теглеше мълчаливо напред с наведена глава, вкопавайки копита в земята. Заради нея, заради мен, а също и заради Албърт аз напрегнах сили и също затеглих. През тази седмица ми беше съдено да науча основните начала на орането като селскостопански кон. Болеше ме всеки мускул от тялото, но след нощната почивка, която прекарвах проснат на земята в конюшнята, на другата сутрин отново бях готов за работа.

Всеки ден научавах по нещо и малко по малко започнахме да орем като впряг. Албърт все по-рядко размахваше камшика и все по-често ми говореше кротко както преди, докато накрая в последния ден на седмицата вече знаех, че отново съм си възвърнал обичта му. След това един следобед, когато стигнахме до синора, който обграждаше Лонг Клоуз, той разпрегна ралото и прегърна мен и Зоуи през шията.

— Сега всичко е наред, вие се справихте, красавици мои. Вие се справихте — рече Албърт. — Не ви казах, защото не исках да отвличам вниманието ви, но баща ми и Истън ни наблюдаваха през целия следобед от къщата. — Той ни почеса зад ушите и ни погали по носовете. — Баща ми спечели облога си и на закуска ми каза, че ако завършим нивата днес, ще забрави за инцидента и ти ще можеш да останеш, Джоуи. Ти се справи, красавецо, и аз толкова много се гордея с теб, че ми се иска да те разцелувам, глупчо такъв, но няма да го направя, не и докато ни наблюдават. Сега той ще ти позволи да останеш, знам, че ще го направи. Баща ми е човек на думата, можеш да си сигурен в това… или поне докато е трезвен.

Няколко месеца по-късно след коситба на голямата ливада, докато се прибирахме по хлътналата и покрита с листа пътека, водеща към фермата, Албърт за пръв път отвори дума за войната. Както си свирукаше с уста, той изведнъж спря и заговори тъжно:

— Мама казва, че вероятно ще има война. Не знам каква е причината, но е нещо свързано с някакъв си стар херцог, който бил убит не знам си къде. Не мога да си обясня какво общо има това с нас, но тя смята, че ние също ще бъдем въвлечени в нея. Въпреки че нас точно няма да ни засегне. Ние ще си я караме постарому. Понеже съм само на петнайсет, мен няма да ме вземат войник — или поне тя така казва. Но да знаеш, Джоуи, ако има война, аз бих искал да замина. Мисля, че от мен би излязъл добър войник, а ти? Сигурно ще изглеждам добре в униформа? И винаги съм искал да марширувам под ударите на барабан. Представяш ли си колко хубаво би било, Джоуи? И като стана дума за това, мисля, че и от теб би излязъл добър боен кон, ако препускаш в галоп толкова добре, колкото теглиш, а аз знам, че ти можеш. Двамата с теб бихме били добра двойка. Бог да им е на помощ на германците, ако някога им се наложи да се бият с нас двамата.

Една гореща лятна вечер след дълъг и прашен ден на полето аз ядях моето овесено кърмило, докато Албърт ме разтриваше със слама и ми разказваше колко много добра слама имало за дългите зимни месеци и колко хубав сламен покрив щяло да стане от нея, когато чух тежките стъпки на баща му през двора да се приближават към нас. Докато вървеше, викаше:

— Майко, излез, майко. — Това беше неговият разумен глас, трезвият му глас, от който не се боях. — Война, майко! Току-що чух новината в селото. Пощальонът я донесъл днес следобед. Дяволите са нахлули в Белгия. Сега вече всичко е сигурно. Обявили сме война вчера в единайсет часа. Ние сме във война с германците. И така здраво ще ги напердашим, че никога повече няма да вдигнат ръка над някого. Всичко ще свърши за няколко месеца. Винаги е било така. Само защото британският лъв спеше, те си помислиха, че е мъртъв. Но ние ще им дадем добър урок, майко — толкова добър, че никога няма да го забравят.

Албърт беше спрял да ме трие и пусна сламата на земята. Ние и двамата пристъпихме към портата на конюшнята. Майка му стоеше на стъпалата пред прага на къщата.

— О, боже — промълви тя тихо. — О, боже.